Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

На 5 ноември 1950 г. в Чикаго се провежда протестен събор на словенци, хървати и македонски българи

Белград иска да се сърбизира македонското население, което от векове според всички видни филолози е говорило само български

При създаването на Югославия през 1918 г. в нея попадат редица народи, потискани от Белград. Това е предпоставка да започнат обща борба за своето освобождение, за чийто най-нов период се знаят много малко неща.

След като Югославската комунистическа партия завзема властта в Белград през 1945 г., колони от нови бежанци напускат страната. Ще минат няколко години докато разпръснатите из разорената Европа или по различни части на света лидери на македонските българи и хървати в емиграция възстановят своите контакти.

Това се случва през 1950 г., когато установилите се в Чикаго хървати Круно Панджич и Берто Драгичевич решават да присъстват на 29-тия конгрес на македонските българи, който се провежда в Гери, Индиана.

Двамата произнасят речи от името на всички хърватски бежанци в Европа и Америка, като обръщат внимание не само върху общата борба в кралска Югославия, но и необходимостта тя да се възобнови срещу сърбокомунистическата диктатура. Изненадата обаче е още по-голяма, когато в залата се появява и словенецът Мирко Геретич, редактор на емигрантския вестник „Словенска държава“. На този конгрес са положени основите на новата обща борба на потиснатите общности в Югославия.

Не закъснява и първата масова проява. На 5 ноември 1950 г. в Чикаго се провежда протестен събор на словенци, хървати и македонски българи. Към него се присъединяват и представители на Черногорския съюз в Америка. На тази проява говорител от българска страна е Методи Чанев. Той заявява, че „в Югославия се натрапи един режим начело с диктатора Тито, който няма ни най-малка следа от истинска демокрация... Специално в Македония режимът на Тито не се отличава много от режима на сръбските кралски династии. Макар Македония да е обявена като една от шестте федерални републики на Югославия, заповедите за нейните наредби идват от Белград. Нещо повече - титовата власт нареди да се учи в училищата един нов език, наречен „македонски“. Този език... е примесен с много сръбски думи, чужди на местното население. Чрез него по други пътища се цели да се сърбизират македонските българи... Ние не признаваме днешна Югославия“.

На този събор трите потиснати народности приемат меморандум до международната общност, в който по отношение на Македония се казва, че целта на провежданата от Белград политика е „да се сърбизира македонското население, което от векове според признанията на всички видни филолози е говорило само български. Комунистическите управници отрекоха хилядагодишната култура и просвета на македонските българи“.

Едно от най-важните решения на събора в Чикаго е да се създаде Американски комитет за свободата на Хърватско, Македония и Словения. Негов председател става хърватинът Любо Чувало, а секретар българинът Любен Димитров, главен редактор на в. „Македонска трибуна“. Председател на контролната комисия също е македонски българин - Методи Чанев.

На 13 май 1951 г. този формат е повторен и в Детройт, където в Народния дом към македоно-българската църква „Св. Климент Охридски“ трите общности за пореден път протестират „срещу общия враг на нашите поробени отечества - Тито и сърбокомунистите“. През този период се утвърждава дългогодишната практика най-вече сред македонските българи и хървати да правят взаимни посещения на своите прояви, да си разменят поздрави и да информират в печатните си издания представителите на своите общности за водената съвместна борба.

Така сътрудничеството прераства в публични демонстрации. На 27 ноември 1961 г. - дата, смятана от режима в Белград за „освобождение на Югославия“ - македонските българи и хървати в Торонто създават акционен комитет и над 400 души се включват в масов протест пред градския театър, с което възпрепятстват прожекцията на пропаганден филм, организирана от югославското консулство.

През 1962 г. българо-хърватското взаимодействие е издигнато на още по-високо ниво. През лятото водачът на Хърватското освободително движение Степан Хефер предприема обиколка из САЩ и Канада, където провежда редица срещи с представители на македонските българи като Методи Чанев - председател на ЦК на Македонските патриотични организации и духовният им водач прот. Васил Михайлов, посещава Илинденския пикник в Торонто и т. н. Тези прояви са отразени в хърватските емигрантски издания в. „Хърватска“ в Буенос Айрес и „Даница“ в Чикаго.

Анте Бонифачич на корицата на неговата книга „Кръвта на майката земя“.

На базата на това сътрудничество изтъкнати хървати стават основни говорители на годишните конгреси на македонските българи. През 1963 г. такъв е проф. Климент Миханович от Университета в Сент Луис, през 1973 г. главен говорител е отец Любо Чувало, през 1976 г. Анте Бонифачич - председател на Хърватското освободително движение, а през 1985 г. Янко Скърбин - председател на Хърватския национален фронт. Водещата линия в изнесените от тях речи е българо-хърватското приятелство.

Хърватските лидери много добре познават българския национален проблем. Така напр. Анте Бонифачич заявява: „В 1893 г. основателите на вашата организация в Солун обмисляха по кой път да вървят и решиха, като добри българи, да запазят българската ви народност чрез една автономия, водеща към независимост. Белград по това време работеше със султана... А днес, когато имате българска държава с 9 милиона жители и Белград се опитва да открадне вашата програма, вие продължавате със същата програма своята борба за свобода, каквато и ние водим... След всичко случило се в света през последните 50 години на войни и разрушения, декларацията (на българи и хървати) в София от 1929 г. показа най-добре пред света какво искаме ние, хърватите и вие българите от Македония... Нито хърватите, нито българите, албанците и германците могат да живеят в Югославия, освен като роби“.

На снимката: Степан Хефер

Най-високият връх в сътрудничеството между македонските българи и хървати е декларацията за ситуацията в Югославия, която през 1969 г. е връчена на Ю Тант -Генерален секретар на ООН. От името на хърватското освободително движение документът е подписан от д-р Степан Хефер, а за македонското освободително движение от Иван Михайлов. Съставена е смесена делегация, като от хърватска страна се включват Степан Хефер, Анте Бонифачич, Ото Неговетич и Антон Нешич, а от българска страна Петър Ацев, Христо Атанасов и Благой Марков. Групата е приета на 27 март в централата на ООН в Ню Йорк от Едуард Лаусън, зам.-директор на департамента по правата на човека. Освен това декларацията е връчена на Индия, Япония, Израел, ОАЕ, Австралия и др. постоянни представители в ООН.

По отношение на населението в Македония в документа се казва: „макар и географски да са свързани с братята си в българската държава, македонските българи по време на техните близо седем десетилетия борби за освобождение декларират, че в името на балканския мир и хармония правят жертва като приемат създаването на независима Македония, организирана по примера на Швейцария, с равни граждански права на всички националности, живеещи в страната - българи, турци, гърци румънци, албанци и др... В югославската държава съществуват добре утвърдени исторически, етнографски и културно отделни националности - хървати, словенци, сърби, македонски българи и др., със собствени национални стремежи. Трябва да се намери лек за действащите отворени рани в тялото на Европа, тъй като все още има нерешени национални въпроси, сред които най-вече тези на хърватите и македонските българи“.

Една от основните грешки на българската дипломация след 1990 г. е, че не прояви никакъв интерес към подобни важни съвременни документи и не направи усилия да продължи българо-хърватското партньорство, чрез което да подсигури мотивиран съюзник при отстояването на българските национални интереси в Македония.