Той е не само енергичен военачалник и талантлив дипломат, но и образован, просветен владетел

В писма до папата Калоян изрично отбелязва цар Самуил като негов „прародител“

През октомври 1207 г. пред стените на Солун загива един от най-ярките пълководци и държавници в нашата история - цар Калоян (1197 - 1207), за когото всеки българин знае поне нещо от школските учебници, от романите на Фани Попова-Мутафова, от телевизионни предавания и сайтове. Версиите за неговата смърт са различни - от ромейската, казано в днешен маниер „хибридна“ легенда за чудодейната намеса на св. Димитър Солунски до естествена смърт от „болка в страната“... Най-правдоподобна си остава тезата за политическо убийство, дело на болярската опозиция. И все пак, в нашите представи Калоян е един донякъде „христоматиен“ образ. Нека се обърнем към някои свидетелства, които показват този владетел в много по-пълна светлина.

В кореспонденцията на българския цар с папа Инокентий III съществува един необичаен момент - Калоян приема подадената му от папата реплика, че произлиза „от благороден род на град Рим“ и че има римска „благородна кръв“! Това сведение е предмет на спекулации от страна на румънските историци, които твърдят, че Асеневци са власи и са създали „влахо-българско царство“... Дали обаче папата би „поласкал“един чужд владетел, на когото обещава кралска титла, извеждайки произхода му от влашките овчари по балканските планини? Очевидно не.

Не само императорите на Византия, но и другите европейски монарси по различни начини са търсели приемственост с великата Римска империя. Ако за северните страни това не е било лесно, в България следите от грандиозната римска култура са впечатляващи и днес, да не говорим за XIII век. За владетел, живеещ в дворец с вградени в стените римски стели с надписи на латински език, както е на Царевец в Търново, връзката с Рим е дори „материална“! Още повече, че столицата наследява изградения от прочутия император Траян монументален град Никополис ад Иструм (при с. Никюп до Велико Търново). Като владетел, получил своята земя в наследство от „отци и праотци“, Калоян е можел да заяви, че е приемник на древните римляни. И то без ни най-малко да престане да бъде българин...

В едно от първите си писма до папа Инокентий III цар Калоян заявява: „Издирих в писанията и книгите на нашите предци и законите на блаженопочившите царе, наши предшественици, откъде те са получили българското царство и царско утвърждение, корона на главите си и патриаршеско благословение. И като изследвахме грижливо, намерихме в техните писания, че тези блаженопочивши царе Симеон, Петър и Самуил са получили корона на своето царство и патриаршеско благословение от пресветата Божия Римска църква...“

Изказвани са различни предположения за споменатите „писания“, „книги“ и „закони“. Не бива да свеждаме старобългарската литература само до пощадените от времето паметници. Очевидно в притежаваните от първите Асеневци „писания“ е имало сведения за контактите с Рим, най-малкото за онези при Борис-Михаил и Симеон. Калоян осмисля идеята за уния с Римската църква като перспективно решение на кардиналните религиозно-политически и държавни проблеми, стоящи пред тогавашна България.

Има обаче и друг интересен момент - влизайки в диалог с Рим, българският цар познава основните постулати на Папството, вкл. и т.нар. папоцезаризъм (превъзходството на духовната власт над светската), при цялата условност на това понятие. Калоян афишира своята почит към „папата на вярата на християните от изток чак до запад“, „пресвети повелител, всемирен папа и отец на моето царство“... По-интересно обаче е, че той демонстрира подобно отношение и към българския архиепископ, когото последователно нарича „патриарх“. В писмо от есента на 1203 г. царят определя архиепископ Василий като „глава на цялата българска земя и на всеобщата света и велика църква на Търново и велик човек на моето царство“. При своето пътуване към Рим Василий е придружаван от конна свита начело с „коместабъл Сергий“, вероятно командващият царската конница тогавашен „генерал“ - ясен знак за високия статус на архиепископа.

Идеята за приемствеността на Второто българско царство с Първото, с времената на Симеон, Петър и Самуил, пронизва българската държавна идеология. В това отношение Калоян е особено находчив и безкомпромисен - достатъчно е да припомним позицията му за естеството на българската владетелска титла („император“/„цар“, а не „крал“!) в кореспонденцията с Инокентий ІІІ. Вярно е, че той приема кралска корона, но това противоречие е привидно, защото по същото време и западният „римски император“ иначе е крал на Германия... С други думи, Калоян познава западната практика, като същевременно следва идеите на цар Симеон Велики. Той насочва нещата така, че след завладяването на Константинопол от кръстоносците самите „ромеи“от Одрин, Димотика и други византийски градове да го признаят за „свой василевс“!

Специално заслужава да се отбележи отношението на цар Калоян към цар Самуил (997-1014), отбелязан изрично като негов „прародител“ в писмата до папата. Нека припомним една фраза на съвременника Йоан Ставракий - „онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите“! След разпадането на т.нар. българо-ромейски съюз към 1206 г. Калоян е наричан „Ромеоубиец“. Самият той твърдял, че отмъщава заради злодеянията на Василий II Българоубиец.

Калоян продължава започната от Петър и Асен последователна политика за освобождение и обединение на всички български земи, „както е било някога...“ През 1202 г. той присъединява по-голямата част от Македония и Косово, а през 1203 г. освобождава Белградската и Браничевската област от унгарска власт. В диалога с Инокентий III българският цар не само успява да ангажира Рим в подкрепа на законните български права над спорните области, но и да постави въпроса за други пет епископии на север от Дунав, оставащи под унгарско господство.

Ето какво заявява цар Калоян в своята клетвена грамота към Римската курия (1204 г.) - на практика най-важния документ в преписката с Инокентий III: „И каквито земи на християни или езичници в бъдеще придобие моето царство, те ще бъдат под властта и повелята на същия свещен апостолически престол.“ Езичниците в този документ са куманите.

От началото на XIII век към куманите се наблюдава интерес от страна на католически ордени, протежирани от Унгария. Тази активност цели да неутрализира опасния за кралството българо-кумански съюз, скрепен на най-високо равнище с брака между Калоян и една куманска принцеса. И тук Калоян търси перса на куманите, макар да остава в неясното бъдеще, трябва да бъде запазено за българската църква, която също е „дъщеря“ на Рим! Съответно, политическото влияние, а евентуално и бъдещата държавна власт над куманите, със съгласието на Папството остава „запазен периметър“ за българската държава. Очевидно цар Калоян е знаел за някогашните, изконни от гледна точка на историята български територии на североизток до Днепър. С други думи, търновските царе са се уповавали не само на наследството от споменатите християнски владетели, но и от т.нар. езическа епоха. Впрочем, това личи от присъствието на знаменитата Омуртагова колона в църквата „Св. Четиридесетмъченици“, на една колона с кратък триумфален надпис на кан Крум, пренесена специално от Плиска, на т.нар. медальон на кан Омуртаг (всъщност първата известна днес оригинална наша златна монета!), а вероятно и на други реликви от епохата на „прародителите“. Тогавашните българи са имали представа и за някогашната прародина в Северното Причерноморие - в Българския апокрифен летопис от ХІІ век четем за трите велики реки Затиуса (Днепър), Ереуса (Днестър) и Дунав, с които се свързва началото на българското царство.

Вглеждайки се в писмовното наследство и действията на цар Калоян, пред нас се изправя един не само енергичен, но и просветен владетел, способен умело да мотивира своите замисли, да взема бързи, сполучливи и ефикасни решения. Всичко това е дало основание на патриарх Евтимий да отсъди: „Тогава преблагочестивият и преславният цар Калоян управляваше добре и прекрасно царската власт...“