В Плаковската обител решават съдбата на България

Надпис върху апсидата на днешната църква разкрива запазения по народни предания факт, че обителта е построена през 1272 г. 

Аз много съм разказвал за забележителностите на старопрестолния град Велико Търново. Но не по-малко чудни места има в неговите околности. Заедно с известни манастири като Преображенския, Килифаревския и Дряновския, из хълмовете са сгушени десетки не така познати на хората чудно красиви обители. И аз решавам да се разходя из древния Балкан в търсене на тези загадъчни места.

Отдавна искам да видя обвеяния с легенди Къпиновски манастир. Той се намира на 14 км от Велико Търново и е наречен по името на съседното село Къпиново. Тръгвам натам, но пътьом решавам да се отбия до една друга светиня. Това е Плаковската обител „Св. Илия”, която се намира само на 2 км от Къпиновската, заради което често ги наричат „манастирите-близнаци”.

Според преданието тя е основана около 1280 г., но османците я разрушават, както много манастири край Търновград. В средата на ХV в. е възстановена и пази българщината в този край. На няколко пъти през 1595, 1706 и 1794 г. поробителите отново няколко пъти съсипват светинята. За последно Плаковския манастир е опожарен през 1835 г., когато там е гнездото на съзаклятниците от Велчовата завера – замисленото голямо въстание за освобождение на Отечеството.

Именно поставената в тяхна памет в 1935 г. плоча е първото, което привлича погледа ми в манастира. Чета познати имена на загиналите за свободата на България герои. Това са главният организатор, търновския първенец Велчо Атанасов Джамджията, игуменът на Плаковския манастир отец хаджи Сергий, воювалият в руската армия капитан Георги Мамарчев от Котел и още много други.

Манастирският двор е съвсем пуст и само едно куче полайва мързеливо. Аз се отправям към красивата църква „Св. Илия”, с чието построяване започва възстановяването на обителта през 1845 г. За времето си тя е огромна със своите размери 19/7.5 м. Рядък за епохата е „атонският” план със засводен притвор и шест колони, поддържащи купола. Вътре липсват фрески, но над входната врата неизвестен художник е нарисувал през 1852 г. сцената „Възнесението на пророк Илия”. Сред иконите трябва да се отбележи специално сътворената от великия Захарий Зограф композиция на Христос Велик Архиерей и дванадесетте апостоли.

В манастира са запазени доста печатни и ръкописни книги. Освен за храма, хората от Търновския край събират средства за построяване на голямо жилищно крило. Включва се самият майстор Уста Колю Фичето, по чиито проект е издигната величествена 26-метрова камбанария, каменна чешма и двуетажен ансъмбъл с П-образен план. За съжаление през 1949 г. пожар унищожава голяма част от сградите.

През този ден имам още много за гледане и затова поемам към Къпиновския манастир „Св. Николай Чудотворец”. Отдалеч виждам подобната на крепост обител, построена на брега на река Веселина. Влизам през богато изрисувания с фрески вход и се озовавам в потънал сред зеленина двор. За разлика от Плаковския, Къпиновския е отлично поддържан и пази духа на отдавна отминали времена.

Надпис върху апсидата на днешната църква разкрива запазения по народни предания факт, че обителта е построена през 1272 г. по времето на цар Константин Асен. Опожарена при османското нашествие, през ХVІІ в. местните хора успяват да издействат разрешение за нейното възстановяване. Подобно на Плаковския, Къпиновският манастир на няколко пъти е опустошаван от турците, като за последен път това се случва в 1789 г. През 1835 г. започва пълно обновяване със средствата на еленските чорбаджии Теодосий и Кесарий Хорозови.

Тогава построената още в края на ХVІІ – началото на ХVІІІ в. главна църква добива сегашния си вид под умелото ръководство на майсторите Пенчо и Рачо от Дряново. Като план тя е еднокорабна и без купол, но с обширен наос, притвор и открита нартика с дървени колони и парапети. В 1845 г. храмът получава прекрасни стенописи, като най-интересна с възрожденската си тематика е голямата композиция „Страшният съд” на зографа Иван Попович. Пак тогава вътрешността е украсена с красив иконостас, дело на тревненските резбари, а владишкият трон е на близо три века. Забележителни са и иконите на него, изпълнени през ХVІІІ-ХІХ в. Сред тях трябва да се отбележат „Св. Илия” и „Св. Димитър на кон”.

През тъмните векове на робството Къпиновският манастир е бил хранилище на българщината. Не случайно тогава в него е работело килийно училище. А най-древният запазен ръкопис е известният „Къпиновски поменик” от 1700 г.

Също със спомоществувателството на братя Хорозови през 1856 г. са издигнати манастирските крила. И днес те впечатляват с дървените си чардаци, обвити от стеблата на отрупаните с гроздове асми. На втория етаж на едно от крилата се намира параклиса „Възнесение Богородично”, който е оформен през 1864 г. Братя Хорозови поръчват на асеновградския живописец Алексий Атанасов още същата година той да бъде богато украсен със стенописи. Вътре буквално може да се усети приповдигнатата възрожденска атмосфера с образите на най-видните български светци като Иван Рилски, Теодосий Търновски, Евтимий Търновски и Иларион Мъгленски. А на западната стена на входа виждам портрета на големите родолюбци, братята Теодосий и Кесарий Хорозови.

Самият Теодосий е погребан в друг параклис в двора, построен и зографисан през 1865 г. Той е и последната забележителност, която разглеждам в Къпиновския манастир. Излизайки навън, отново спирам пред портата и се взирам в нейните фрески. Различавам пазещите я архангели св. Михаил и св. Гавраил, а отгоре са най-големите български просветители – светите братя Кирил и Методий. 

Чорбаджи Велчо мечтаел за свободата на Отечеството

Велчо Джамджията обсъждал заверата си най-вече с игумена на Плаковския манастир Сергий, който бил бивш хайдутин. Бунтът трябвало да избухне на Великден 1835 г., но два дни по-рано въстаниците били издадени на властите от еленския чорбаджия Йордан Кисьов. Заловени от турците, те били обесени точно в нощта срещу 7 април, когато се падало Великден.

Софроний Врачански се подвизавал в Къпиновския манастир

За кратко време през 1794 г. в тази обител бил игумен и известният възрожденец. Именно там той оставил своя прочут препис на „История славянобългарска” на Пайсий Хилендарски.