Наследникът на Симеон Велики е обявяван за слаб и безволев, но фактите показват, че упреците са пресилени

Българският престолонаследник е носел титлата „багатур канаиртихтин“

От векове за православната църква 30 януари е Деня на успението на светия цар Петър, починал на същата дата през 969 г. Освен че е един от най-дълго управлявалите наши владетели, наследникът на цар Симеон Велики често е обявяван за „слаб“ и „безволев“, отдаден повече на „царството небесно“, отколкото на своите задължения на държавник... Царуването на Петър е определяно като време на упадък, социално разслоение, проникване на „византийска поквара“ и т. н. Фактите показват, че тези упреци са пресилени, а нерядко и напълно неоснователни.

Онези повече от 40 години, в които държавната власт е в ръцете на Петър, са белязани от много събития. През октомври 927 г.. е сключен „дълъг мир“ с Византия, скрепен с династичния брак на владетеля с византийската принцеса Мария-Ирина Лакапина. На Петър официално е призната титлата „цар“, равнозначна на „василевс“/„император“, а българската църква е издигната в ранг на патриаршия. Международният престиж на България остава висок, въпреки че наред с мирните години не липсват „дни на ратни беди...“, особено тежкият удар, нанесен от Светослав, князът на Киевска Рус, през 968 г. В резултат на военната катастрофа, цар Петър получава апоплектичен удар, приема монашеството и скоро след това умира. Въпреки всички обрати и проблеми, продължава подемът на българската култура. С други думи, „Златният век“, приписван единствено на Симеон Велики, обхваща и времето на цар Петър.

Онова, което знаем (или по-скоро не знаем...) за вътрешнополитическия живот на тогавашна България, ни изправя пред някои заплетени въпроси и загадки... От двата си брака цар Симеон е имал четирима сина и поне една дъщеря. Приема се, че син от първия брак е само Михаил, съответно, че Петър е негов втори, роден от втория брак. Както изглежда обаче, не само Михаил, но другите братя на Петър - Иван и Венеамин (Боян Магьосника от нашата литература), са синове на Симеон от първата му съпруга. И няма как да бъде иначе - при положение, че самият Симеон е роден около 863 г., по-логично е Михаил, Иван и Венеамин да са родени преди 900 г. При това се знае, че при идването си на престола през 927 г. Петър е много млад, поради което има регент в лицето на своя вуйчо и тогавашен кавхан Георги Сурсувул. Това означава, че тогава новият цар е на не повече от 17-18 годишна възраст, съответно, че е роден нейде около 910 г.

Защо Симеон (или пък „партията“ около царицата и нейният брат Георги Сурсувул?) постъпва така с Михаил е неизвестно. А и Михаил не е нито първият, нито последният лишен от престолонаследие - самият Симеон, трети син на Борис-Михаил, идва на власт „не по правилата“... Както изглежда, през последните месеци или дни на своя живот в резултат на претърпян инфаркт или инсулт, цар Симеон не е в състояние да участва реално в протичащите събития. Така във Велики Преслав и страната е извършен „пълзящ“ дворцов преврат, а властта на практика е в ръцете на могъщия Георги Сурсувул. Отстраняването на Михаил, а и пренебрегването на останалите Симеонови синове е използвано от опозиционната „партия“ - онзи кръг от недоволни боляри, наричани от византийските хронисти „Симеоновите велможи“! Така се стига до събитията от 928 и 930 г., когато царските братя Иван и Михаил правят неуспешни опити за преврат.

Откритите преди трийсетина години оловни печати на Михаил и по-големия му брат Иван хвърлиха нова светлина върху събитията, на които обърна внимание проф. Иван Йорданов. От печатите научаваме, че българският престолонаследник е носел титлата „багатур канаиртихтин“, отразена сравнително вярно от съвременника Константин Багренородни като „канартикин“. Тъй като Михаил от години е бил изолиран в манастир, което го отстранява от политическия живот, пръв въстава Иван (Йоан). Както изглежда, след отстраняването на Михаил (неизвестно кога и по какви причини) за престолонаследник е обявен именно вторият Симеонов син. През 927 г. обаче той не получава царската корона, а е „изместен“ от Петър! Както допусна доц. Тодор Тодоров, най-вероятно малко преди смъртта на Симеон младият Петър е обявен за негов съвладетел - практика, често е използвана и в тогавашна Византия. Иван обаче остава престолонаследник - младият цар все още няма деца, от друга страна, това е „жест“ на Сурсувул към вътрешната опозиция. И още нещо, както съобщават византийските хронисти, Иван и по-малкия му брат Венеамиан („Боян Магьосника“) демонстративно носят „българско облекло“ - не само като акт на неприемане на византийската „мода“, навлязла отдавна в българския двор, но и като политическа демонстрация.

Заговорът през 928 г. е отразен и в един надпис от скалния манастир при Мурфатлар (дн. Басараб, Северна Добруджа), на който обърна внимание проф. Казимир Попконстантинов. Там е изписано името на „цар Иван“! Явно заговорниците успяват да провъзгласят своя избраник за владетел, но скоро Иван е заловен, хвърлен в затвора, заставен да приеме монашеството. Според хронистите, цар Петър търси подкрепа от своя „дядо“ император Роман Лакапин. Дошлите във Велики Преслав ромейски пратеници тайно (?!) извеждат царския брат извън страната. В Константинопол Иван е обект на специално внимание - Роман Лакапин се застъпва пред църквата за освобождаването му от монашеския обет, жени го за знатна арменка, дава му богато имение. Негов кум става съимператорът Христофор, тъстът на цар Петър! Да повярваме, че българските власти са можели да бъдат „надхитрени“ по толкова елементарен начин е нелогично. Очевидно всичко това е сторено със съгласието на цар Петър. Разбира се, Роман Лакапин участва в тази игра не без умисъл - от една страна, прави услуга на своя „внук“, от друга, наистина си осигурява претендент, с който да го държи в шах при промяна на обстановката. Един печат на Иван, открит при Варна, е с надпис „Йоан багатур и василевс на българите“! Изглежда, Петровият брат се е опитвал да прокарва влияние в България, но явно без успех. Така или иначе, изпращането на бунтовника в Константинопол и сродяването му с византийския двор го компрометира в очите на собствените му привърженици, а името му изчезва от „голямата политика“.

През 930 г. властта на цар Петър е атакувана от „батко“ му Михаил, вероятно по-възрастен от младия цар с поне двадесет години! Няколко печата, открити в средновековния манастир при село Равна, Провадийско, са с надпис: „Господи, помагай на своя раб Михаил, багатур канаиртихтин“. Този път заплахата от гражданска война е съвсем реална, защото „българите скити“ застават на страната на някогашния престолонаследник. Всъщност „скитите“ са потомците на Куберовите българи, при които Михаил очевидно успява да избяга и да намери подкрепа. Хронистите са ни оставили лаконичното сведение, че в хода на метежа претендентът неочаквано умира, а поддръжниците му бягат на византийска територия в Епир. Разбира се, основната маса от потомците на Куберовите българи остават в днешна Македония, която неслучайно е крепост на българската държавност и култура в продължение на векове... Така или иначе, през 930 г. България е изправена пред междуособна война, тъй като Михаил и хората му завладяват един важен, но неназован български град. Въпреки оскъдната информация за бунта, явно той обхваща обширната област (комитат) с център Девол в днешна Албания, влезли в границите на България още във времето на кан Пресиан I (836-852).

През 930 г. правителството на цар Петър успява да умиротвори страната, а през дългото му царуване няма други вътрешни конфликти. Въпреки популярната представа за „упадъка“, достатъчно е да посочим, че цар Самуил и неговите съратници са родени именно в епохата на цар Петър! И че след киевско-руския удар през 968-971 г. и византийската окупация на източните земи на царството българите още половин век водят „перманентна“ война за спасението на своята държава! Заради своите заслуги цар Петър е канонизиран за светец. Споменът за „светия цар“ е особено силен във времето на византийското владичество. Водачите на големите български въстания Петър Делян (1040-1041), Константин-Петър Бодин (1072-1073) и Теодор-Петър (1186 г.) приемат името на цар Петър като израз на държавна легитимност и историческа приемственост.