Византийските хронисти пишат за „Крум Българина“, „Симеон Българина“, „Самуил Българина“

В памет на проф. Василка Тъпкова - Заимова (1924-2018)

Един от „върховете“ на ненаучните и арогантни претенции към нашето минало е посегателството към цар Самуил (997 - 6 октомври 1014 г.), един от най-забележителните владетели на средновековна България. Наред с категоричните сведения на тогавашните автори за българския произход на Самуил, на неговата фамилия, съратници и народ, много показателни са държавно-политически и идейни характеристики на самата държава. Не може да има и съмнение, че личността и времето на цар Самуил са важни не само за нас, но и за честните и мислещи хора в днешната република Северна Македония.

Могат да бъдат изброени имената на редица наши и чужди учени, писали по темата, като особено значителен е приносът на проф. Василка Тъпкова - Заимова. Учен от световна величина, при това потомка на здрава македонска българска фамилия, наред с много други проучвания проф. Тъпкова е автор и на книгата „Българи родом...“ - Комитопулите в летописната и историографската традиция“ (2009 г.), която досега има още едно българско и едно американско издание. Тласък на изследванията по темата даде и организираната от акад. Васил Гюзелев и доц. Георги Николов международна конференция, проведена в годината, в която се навърши едно хилядолетие от кончината на бележития владетел.

В миналото е широко застъпено мнението, че „могъщият комит“ Никола, бащата на цар Самуил и неговите братя (т. нар. Комитопули), е княз на славянското племе берзити от района на Охридското езеро. В Скопие тази теория се приема за меродавна и днес, въпреки че отдавна е изоставена в науката поради отсъствието на каквито и да било доказателства. Не на последно място, загадъчните берзити, както изглежда, не са славяни, а „клонка“ на древното българско племе берсили - хипотеза на д-р Живко Войников, която заслужава внимание. С други думи, берзитите са българи от общността на Кубер, по-малкият брат на кан Аспарух, който създава „втората България“ на Балканите около 680 г. в полетата на Прилеп и Битоля и околните земи.

Разбира се, Куберовите българи са тема, която е повече от неприятна за съвременната македонистка пропаганда, маскирана като „наука“... Истината за Комитопулите обаче е друга и не е свързана с Кубер и неговите българи, без да подценяваме тяхното място и значение в общата ни история с нашите единокръвни съседи от Република Северна Македония.

За византийската историчка Анна Комнина (правнучка на цар Иван Владислав по линия на своята майка императрица Ирина), Самуил е пряк потомък на "... българския василевс Мокрос... ” Акад. Иван Дуйчев недвусмислено показа, че става дума за „Кромос“ (Крум), чието име е изопачено от по-късен преписвач на историческия труд „Алексиада“ на Анна Комнина. Непременно трябва да отбележим, че в историческата памет на ромеите кан Крум (около 800-814) е заемал особено място, за което има свидетелства дори и от XIII век.

Родът на Самуил според неговата византийска пра-племенница произлиза не от историко-географската област Македония, а от Велики Преслав - „преславният град“ на българските царе. Още нещо, когато отбелязват българските владетели и техните потомци, византийските хронисти пишат за „Крум Българина“, „Симеон Българина“, „Петър Българина“, „Самуил Българина“, „Пресиан Българина“, „Арон Българина“, „Алусиан Българина“, „Василий Алусиан Българина“ и т. н. - в един и същ маниер, като се започне от прародителя Крум, та чак до внуците на Иван Владислав...

Съмнителните обяснения на скопските „историчари“, на които напоследък обърна внимание проф. Николай Овчаров, в случая са още по-абсурдни! Ако „македонецът“ Самуил уж бил приел да бъде „български цар“, защото решил прагматично да се опре на българската държавна идея, този и без това смехотворен и несъстоятелен „аргумент“ надали е приложим, когато става дума за потомците на Комитопулите във Византия в края на XI - началото на XII век.

През 1015 г. в своя известен Битолски надпис цар Иван Владислав се обръща към своите поданици, но и към бъдещите поколения, бидейки „българин родом“, син на Арон, племенник на „... самодържавния цар Самуил...“, „... внук на Никола и Рипсимия, благоверните...“ Ще поясним, че „благоверен“ в случая съвсем не е характеристика в християнски дух, а елемент от държавната идеология. Формулите „благоверен“, „благочестив“ и „христолюбив“ не могат да се използват произволно, а са запазени за владетеля и неговите най-близки роднини. Както подчертават Йоан Скилица и Михаил Псел, в България (за разлика от Византия!) права върху престола имат само хората „... от царския род...“ Затова през 971 г., когато цар Борис II и брат му Роман попадат в ромейски плен, българите поверяват управлението на братята Комитопули, защото са „... от същото царско коляно...“ Интересна илюстрация на традицията е повторението на имената „Пресиан“, „Гаврил“, „Йоан“ и др. при представителите на династията, както и популярността на старозаветните „Симеон“, „Вениамин“, „Давид“, „Мойсей“, „Арон“, „Самуил“...

Цар Самуил и неговите приемници са пазители и продължители на българската политическа мисъл от Плиска и Велики Преслав. При царуването на Роман, Самуил, Гаврил Радомир и Иван Владислав, а дори и във въстанията на Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1072-1073) виждаме традиционния политически модел, познат ни още от времената на Крум и Омуртаг. Факт са автентичните български институции и титли: кавхан, ичиргу-боил („началник на вътрешните крепости“), комит (областен управител), и т. н.

При Самуил и неговия син Гаврил Радомир кавхан е могъщият болярин Дометиан, представен от византийските хронисти като „съобщник“ във властта на царя. И няма как да е случайно, че след повече от половин век Георги Войтех „от рода на кавханите“ е смятан да своеобразен „лидер“ на българското болярство. Ичиргу-боилът Богдан през 1018 г. изпъква като български първенец, притежаващ значителна власт и влияние, напълно в духа на онова, което знаем за предшествениците му от Плиска и Велики Преслав.

Върховният израз на държавната идеология е титлата на владетеля - „цар и самодържец на българите“. Цар Самуил и неговите наследници обаче не се ограничават с придобитите след 927 г. идейно-политически позиции, когато Византия признава на цар Петър титлата „василевс“ (император, цар).

Напротив, доктрината на цар Симеон Велики за правата на българите върху короната на Ромейската империя продължава своя живот! След българската победа в прохода Траянови врата (17 август 986 г.), византийският поет Йоан Геометър възкликва: „Истър (Дунав, българите) грабна венеца (короната) на Рим...“ Израз на същото мислене са и двата заговора на „магистър Пресиан Българина“ през 1026 и 1029/1030 г., за които разказахме в книгата „Векът на цар Самуил“, както и във в. „Труд“ в броя от 24 август 2018 г. Колкото и парадоксално да звучи, бившият български престолонаследник прави опит да превземе империята „отвътре“ и да освободи народа си „отгоре“... Така е, защото синът на цар Иван Владислав, носещ името на кан Пресиан I (836-852), е възпитаван в духа на българската държавна традиция и няма как да не е познавал идеите на цар Симеон Велики, „императорът на българи и ромеи“...

Нека завършим нашия разказ с думите на световноизвестния британския историк сър Стивън Рънсиман в неговата „История на Първата българска империя» (Лондон, 1930): „Макар понякога ликът на България да е засенчен от облаци, тя може да бъде горда със своята история. Нейният величествен път се губи в мрака на далечни времена, минавайки през Самуил и неговия кипящ от страсти двор край планинските езера на Македония; през Симеон на златния му трон (...); през Борис, който излязъл пред озарения си от сияние дворец, заобиколен от ангели; през Крум, който (...) вдигал наздравици към своите боляри с черепа на един император; през Тервел, влязъл в Константинопол редом с друг император (...); през Аспарух и братята му и техния баща, кан Кубрат...“