В навечерието на празника на св. св. Константин и Елена да си спомним за една от знаменитите българки от Средновековието

Предвид интелекта и политическия усет на Елена сръбските велможи одобряват нейната роля в управлението на държавата

Българката Елена е най-известната владетелка на средновековна Сърбия – факт, който, макар и без особен ентусиазъм, се признава и от историографията на западната ни съседка. В нейно лице срещаме нетипичен за епохата пример “жена политик” от балкански, а защо не и от европейски мащаб. Разбира се, българката има място в сръбската традиция, като държим да посочим книгата на известния историк Миодраг Пуркович „Царица Eлена, жената на цар Душан“ (1975 г.).

Елена,  сестра на Иван Александър (1331-1371) и съпруга на най-знаменития сръбски владетел Стефан Душан (1331-1355), със своите качества в определен смисъл превъзхожда и двамата! Душан е възхваляван като „цар на сърби и гърци“, но и на “... немалка част от Българското царство…” С други думи, Елена е възприемана от своите поданици българи и като царица от тяхната кръв. Неслучайно нейната „задужбина“ (дар към Бога за спасение на душата) е манастирът Матейче в българската земя Македония, а не в традиционният център на държавата в поречието на Сръбска (дн. Западна) Морава.

Елена е дъщеря на деспот Срацимир, брат на цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330), и Кераца Петрица, родственица на владетелските династии в България и Византия. През 1332 г. в резултат на династичен брак е омъжена за крал Стефан Душан. За съжаление, постигнатият съюз обрича България на пасивна политика в Македония. От друга страна, българският цар да вижда във владетелската двойка “по-младши роднини”, чрез които се засилва българското влияние в мощната през онези години сръбска държава.

Първите години на кралица Елена са несигурни. До 1337 г. семейството няма деца, а според характерните за онези времена предразсъдъци “вината” е на жената… Обмисля се развод и отпращането на Елена обратно в Търново, когато се ражда Стефан Урош (V). Принцът в същност е „три-четвърти“ българин (!), защото самият Душан е син на българката Теодора, дъщеря на цар Смилец (1292-1298), и деспот Алдимир, брат на цар Георги I Тертер (1280-1292). Според някои по-късни автори владетелската двойка е имала и една или две дъщери – твърдение, което не се приема от днешните изследователи. Така или иначе, няма съмнение в здравата емоционална връзка между двамата съпрузи и силното влияние на Елена върху Душан.

Раждането на престолонаследника открива пътя за кралицата към “голямата политика”. През зимата на 1342 г. в Сърбия изненадващо пристига претендентът за византийската корона Йоан Кантакузин. В конкретния момент Елена е потеглила към Търново, за да прекара коледните празници със своите роднини. При неочакваната вест кралицата веднага се връща назад. До пристигането ѝ кралят и неговите съветници обещават помощ на Кантакузин, но при условие да им отстъпи всички земи в Македония и Беломорието до Кавала! Разбира се, „контра-императорът“ не може да приеме подобно условие, което би го компрометирало напълно. Същевременно цар Иван Александър иска от сърбите да му предадат Кантакузин, за да го „изтъргува“ при преговорите си с неговите противници в Константинопол. Душан вече е склонен да предаде Кантакузин на своя шурей, но се намесва Елена, решена да запази неканения гост като “сръбска карта” в балканската политика... В реч пред дворцовия съвет кралицата предлага сърбите да подкрепят Кантакатузин, а той да даде съгласие те да задържат онези византийски земи, които успеят да завладеят сами! Така в официален план достойнството на съюзника е „пощадено“, но е даден „картбланш“ за нерегламентирани като обхват завоевания в земите на империята! Елена веднага е подкрепена от знатния велможа Йоан Оливер, който се обръща към Стефан Душан: “... Твоята съпруга, кралицата, прояви толкова мъдрост и благоразумие, че и най-умният и най-големият доброжелател не би могъл да даде по-добър и по-полезен съвет... Всички одобриха предложението... Самият крал – пише Кантакузин в своята „История“,– благодари много на своята жена, че го бе посъветвала (...)  и убедила, че ще спечели голяма слава...”

Въпреки патриархалните нрави, предвид интелекта на Елена и нейния завиден политически усет, сръбските велможи (едно консервативно общество от властни мъже!) подкрепят нейната роля в управлението на държавата. Намесата във византийската гражданска война води средновековна Сърбия до върха на нейната мощ – завладени са цяла Македония, Албания, Тесалия, Беломорието… Стига се до идеята кралството да бъде издигнато в ранг на “царство” (“империя”). На Великден (14 април 1346 г.) в Скопие Стефан Душан и Елена са коронясани за цар и царица, а непосредствено преди това архиепископ Йоаникий II (вероятно българин по произход?) е прогласен за патриарх. Промяната е с личното участие на търновския патриарх Симеон, изпратен от цар Иван Александър, и охридският архиепископ Николай. Трябва да се отбележи, че сръбската “имперска идея” е повлияна най-вече от българския държавно-идеологически модел, а не директно от Византия.

Освен царската кръв на Душан по майка, без съмнение е налице и влиянието на “... богодадената царица госпожа Елена...” И съвсем не е случайно, че нейният брат Иван Асен (разбира се, такъв и на цар Иван Александър!), който се подписва с династичното име „Комнин“ (по линия на Ирина Комнина, втората съпруга на Иван Асен II), получава от Стефан Душан титлата деспот и управлението на Авлона (дн. Вльора) и околните земи. В двора на Елена се оказва и сестра ѝ Теодора, за която през 1352 г. е планиран брак с византийския император Йоан V Палеолог. Замисълът не е „чисто“ сръбски, а най-вероятно е съгласуван с цар Иван Александър.

В обкръжението на сръбската царска двойка е имало и други българи, вкл. преки роднини на Душан – например леля му деспотица Марина и синът ѝ Иван Драгушин. Осезаемо е присъствието и на български монаси, сред които е бъдещият патриарх Ефрем, родом „от Търновската страна“. Да не пропускаме и прославения „юнак“ Момчил, който е на сръбска военна служба няколко години, както и местните български боляри в Македония. Подобно на своя брат Иван Александър, Елена е имала добро образование и пиетет към книжнината. Да не пропускаме и един любопитен момент – в разрез със забраната жени да посещават Света гора Атонска, Елена за няколко месеца през зимата на 1348-1349 г. пребивава заедно със семейството си в Хилендарския манастир. Това не е някакъв „каприз“ на могъщата владетелка, а спасение от „черната смърт“ – чумата, обхванала Балканите и цяла Европа.

След смъртта на Стефан Душан  (декември 1355 г.) Елена приема монашеството под името Елисавета, но не напуска държавните дела. Отначало е регентка на своя син, цар Стефан Урош (1355-1371), после управлява земите около Сяр (Серес, дн. в Гърция) като самостоятелна владетелка – при това на земи, населени с българи. Царицата сече монети заедно със сина си Урош, поддържа дипломатически връзки с други владетели, вкл. с Венеция, води преговори за преодоляването на разкола между сръбската и Константинополската патриаршия.

През 1365 г. Елена се завръща в двора на Урош и има горчивата участ да го надживее. След тази лична трагедия приема “велика схима” (строг монашески обет) под името Евгения и умира на 7 ноември 1376 г. Погребана е в „нейния“ манастир “Св. Богородица” при с. Матейче, където е изписано и нейно родословно дърво – свидетелство за високото самочувствието на Елена, наследницата на Асеневци и византийските Комнини. В Сърбия е съществувал култ „светата царица“, който през вековете заглъхва. Печкият (сръбският) патриарх Паисий I Яневац (1614–1647) проявява силен интерес към св. Елена/Елисавета/Евгения и нейния син цар Стефан Урош V. През 1643 г. частица от мощите на “светата царица Елена” е изпратена като дар на руския цар Михаил Фьодорович (1613-1645). Част от светите мощи на Елена в сребърна мощехранителница се пазят и днес в манастира Савина при гр. Херцег Нови в Черна гора.