В лицето на загадъчната царица срещаме властна жена, която управлява България в трудно и размирно време

Цар Стефан Душан, най-великият сръбски владетел, нарича своята леля деспотица Марина Смилец „моя истинска майка“

В нашата поредица на няколко пъти разказахме за някои от силните представителки на „слабия“ пол в средновековната ни история – тема, която е развита най-пълно в книгата „Първите дами на средновековна България“ (2020 г.). Една от тези „дами“ без съмнение е иначе малко познатата царица „Смилцена“. За съжаление името ѝ остава неизвестно, въпреки нейното влияние не само в България, но и във Византия и Сърбия. До нас е достигнало само прозвището Смилцена (“Смилецовица”), един от типичните пропуски на византийския историк Георги Пахимер, който прави и други грешки, разказвайки за събитията в България.

Смилцена е родена преди 1271 г. и е дъщеря на севастократор Константин и племенница на византийския император Михаил VІІІ Палеолог. Нейде преди 1292 г. е омъжена е за Смилец, очевидно един от най-силните хора в българското царство.

Средногорският болярин сваля от престола цар Георги I Тертер (1280-1292) с подкрепата на татарския хан Ногай, а очевидно и на Византия. Знатната ромейка, заменила по-рано столицата Константинопол с провинциалния Копсис (Аневското кале при Сопот), попада в царствения Търновград и за близо десетилетие, както пишат съвременниците, е “… височайша господарка на българите…” 

След смъртта на цар Смилец (1292-1298) царицата става регентка на своя малолетен син Иван Смилец (1298-1300 г.). Въпреки че не се „радва“ на благосклонността на историците, Смилцена в същност проявява усет за “голямата политика”. Тя жени дъщеря си Марина за деспот Алдимир, брат на сваления от собствения й мъж цар Георги Тертер, превръщайки го от противник и потенциален претендент за престола в свой зет и съюзник. Постигната  е промяна и в българо-татарските отношения, а съюзът на Византия с могъщия Ногай на практика е обезсилен. През 1299 г. Смилцена се стреми да осуети съюза между Византия и Сърбия. Макар да не успява напълно, все пак подсигурява българските интереси в западната съседка с династичен брак. Нейната по-малка дъщеря Теодора става съпруга на сръбския престолонаследник Стефан Урош III Дечански, а от този брак се ражда Стефан Душан – най-бележития владетел в сръбската история, който по българска линия принадлежи към династиите на Тертеровци и Смилецовци.

В науката доминира твърдението на  проф. Петър Ников, че през 1299 г. Смилцена “... предлагала ръката си и българската независимост ...” на сръбския крал Стефан Милутин, което е в основата на негативното отношение към тази царица. Изводът на П. Ников е погрешен, защото предлагайки “себе си”, Смилцена няма предвид брак, а политически съюз. Без съмнение, приоритет за нея е царската власт на нейния малък син Иван Смилец, заемал търновския престол през 1298-1300 г.

През 1299-1300 г. Ногай е разгромен от върховния татарски хан Токта. Столицата Търново е атакувана от Теодор Светослав и Чака, синът на Ногай. Смилцена със семейството си бяга в Крън при деспот Алдимир. Някои историци ѝ приписват ново „прегрешение“ – че е водила преговори в Константинопол, за да осигури династичен брак на Алдимир с ромейска „дама“. Така излиза, че царицата се стреми да ожени своя зет, развеждайки го със собствената си дъщеря (!), което е абсурдно… Очевидно Смилцена е уговаряла брак за сина си Иван Смилец, за да си осигури византийска подкрепа за връщането му на престола в Търново. Междувременно обстоятелствата заставят деспот Алдимир временно да се съюзи със своя племенник цар Теодор Светослав, което показва сложните пируети на политическата „игра“, в която царицата играе своята (и понякога главна!) роля.

Скоро между цар Теодор Светослав и Алдимир настъпва разрив, а племенникът превзема земите на своя чичо. Деспотът или е убит, или е пленен и умира в затвора. От 1305 г. “Смилцена” остава във византийската столица, но за разлика от Иван Смилец, който се примирява със съдбата си и става монах, царицата-майка продължава да се държи като “господарка на българите”...  Вероятно при нея намират убежище дъщеря ѝ деспотица Марина със сина си Иван Драгушин, принудени да напуснат Крън (дн. Казанлък) при превземането му от Теодор Светослав. Както ще видим по-нататък, през 1314 г. в Константинопол се озовава и Теодора, по-малката дъщеря, заедно със съпруга си Стефан Дечански. Доколкото знаем, Иван Смилец не оставя потомство, а дъщерите и внуците на Смилцена след 1321 г. живеят в Сръбското кралство.

Марина, по-голямата от двете дъщери, е родена в Копсис още преди баща й да завземе царския престол. Както стана дума, през 1298 г. е омъжена за деспот Алдимир и заедно с него се установява в Крън. Повече по този въпрос читателите на „Труд“ научиха от няколко статии и една книга на проф. Николай Овчаров. След превземането на Крънската област от търновския цар деспотица Марина с децата си  намира убежище във Византия, а през 1321 г. заедно със сина си Иван Драгушин и семейството му се преселва в Сърбия. Най-яркото свидетелство в тази посока са стенописите в храма “Св. Георги“ на Полошкия манастир, станали известни след проучването им през осемдесетте години на XX в. Сръбският крал предоставя на Марина и сина ѝ земи по р. Черна в Македония. С други думи, господарите на Крън отново владеят български земи, макар и под властта на Сърбия. Иван Драгушин умира около 1340 г., след което майка му приема монашеството и името „Мария“. Тя продължава да управлява своите владения, а в края на живота си пребивава в царския двор на Душан в Скопие. Умира на 7 април 1355 г., малко преди смъртта на своя племенник. Учените обръщат внимание на обстоятелството, че Стефан Душан нарича своята леля „… моя истинска майка…”, а братовчед си “… мой истински брат…” – недвусмислено свидетелство, че великият сръбски цар е смятал за свои най-близки роднини именно Марина и Иван Драгушин. Явно тази привързаност е имала дълга история, като се е засилила още повече след смъртта на Душановата майка Теодора.

При ктиторските портрети в църквата на Полошкия манастир  трябва да отбележим немаловажната „подробност“, че Марина, Драгушин и други членове на семейството са изобразени с ореоли. С такива обаче се изобразяват само царските особи, а не „обикновените“ деспоти и севастократори, вкл. Калоян в Боянската църква (1259 г.), деспот Михаил Шишман в църквата в Долна Каменица (между 1313 и 1322 г.), и т.н.. Марина е дъщеря на цар Смилец, а Драгушин – негов внук, но дали това е достатъчно? Струва си да се запитаме дали деспот Алдимир не се е самообявил за цар, както прави и Шишман във Видин? Нещо повече, дали Иван Драгушин, принадлежащ към династиите на Тертеровци и Смилецовци, а и на византийските Палеолози, не е приеман за „алтернативен“ български цар в изгнание? Добрите отношения с цар Иван Александър не изключват възможността Душан да е разполагал с подобен „коз“ срещу своя шурей и съюзник.

Както стана дума, Теодора, по-малката дъщеря на Смилец и Смилцена, е омъжена за сръбския престолонаследник Стефан Урош III Дечански. От 1306 до 1314 г. заедно със съпруга си е господарка на Зета (Черна гора), която е част от тогавашното Сръбско кралство. Уличен в заговор срещу своя баща, Стефан е наказан с ослепяване и изпратен в изгнание във Византия. В края на живота си крал Милутин се помирява със сина си, който със семейството си се завръща в Сърбия. В резултат на „чудо“ Стефан проглежда! В същност ослепяването, извършено с врял оцет, невинаги е водело до пълна слепота. Явно с течение времето и билколечение зрението на сръбския принц поне донякъде се е възстановило.

Златен пръстен на кралица Теодора Смилец

Теодора е сръбска кралица само за около година. Приема се, че умира през есента на 1322 г., но според някои сръбски изследователи Стефан Дечански се развежда с българката, за да се ожени за византийката Мария Палеологина. Теодора е погребана в манастира “Банска” при Косовска Митровица, днес в държавата Косово. В гроба ѝ са открити два пръстена – златен и сребърен, които се пазят в Националния музей в Белград.