675 години от смъртта на великия българин

Обхваща територия от няколко хиляди квадратни километра от централната част на Родопите до Егейско море

На 7 юли тази година се навършиха 675 години от гибелта на българския герой Момчил. Във вчерашния брой на „Труд” проф. Пламен Павлов обрисува картината на някои от неговите велики победи над ромеите през XIV в. Победите на Момчил през лятото на 1344 г. Анализи 06:00 10.07.2020 Тогава той се възползва от бушуващите междуособици за престола на Византийската империя през 1341-1346 г. и отцепва големи части от Родопите и Беломорието. Така Момчил създава собствено българско царство, чиито южни граници се мият от Егейско море.

Освен с победите си по бойните полета, Момчил се изявява и с държавното си строителство. Въпреки едва двугодишния си политически възход, той става незаобиколим фактор в балканските взаимоотношения. За това научаваме направо от думите на историка Йоан Кантакузин, който е и претендент за византийския престол: „А Момчил се издигна и стана велик поради гражданската война сред ромеите и като сметна, че е достатъчно силен да образува свое царство, едновременно се отметна и от император Кантакузин и от императрица Анна”.

Бурният политически възход на Момчил започва през 1343 г., когато Кантакузин го привлича на своя страна. Той му дава във владение населената с българи планинска област Меропа в Западните Родопи заедно с нейните крепости и селища. От тези твърдини са обозначени две - Повисд и Света Ирина, които явно са били най-големите.

Стойността на „дарението” на Йоан Кантакузин е доста съмнителна. Меропа е най-бедната част в контролираните от него области. Засега от отбелязаните поименно два града е локализиран в голяма степан единствено Повисд (Момчилова крепост край с. Градът), докато Света Ирина не подлежи на идентификация. Направените там и на други по-малки укрепления археологически разкопки показват, че това са чисто военни обекти без някакво градоустройство. Така Момчил получава боеспособни войници, но не придобива никакви богатства в суровите планини на Западните Родопи. Тогава той решава да си ги завоюва сам, което се случва през същата и следващата 1344 г.

В началото на неговата експанзия границите на малкото му княжество са добре очертани. На запад са безлюдните най-високи части на Родопите с рида Мурсалица, над който се извисява първенецът Голям Перелик. На юг са владенията на Кантакузин в Беломорието и южните родопски дялове. На изток по средното и долното течение на р. Арда в Източните Родопи е областта Мора, контролирана от шурея на Кантакузин и внук на избягалия през 1278 г. във Византия български цар Иван Асен III, Йоан Асен.

Много интересна е ситуацията на север и североизток. През 1343 г. земите около Пловдив са под контрола на враждуващото с Кантакузин регентство на малолетния император Йоан V Палеолог в Константинопол. Виждайки, че не може да задържи областта под атаките на претендента, през 1344 г. то ги дава на българския цар Иван Александър срещу обещание той да го подкрепи срещу узурпатора. Така към България са присъединени девет града - Пловдив, Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Стенимахос (Асеновград) и три крепости на запад - Аетос, Беаднос и Косник.

Границата между княжеството на Момчил и Българското царство в Родопите бе успешно уточнена от смолянския археолог Николай Бояджиев. Той прави извода, че все още нелокализираните крепости Аетос и Козник трябва да се търсят на север и северозапад от линията Рожен-Превала, която изглежда най-логична за граница между темите Станимака и Цепина и Меропа. Единствено идентифицирана със сигурност е твърдината Беаднос (Беден), която се отъждествява с проученото археологически укрепление на Сухия връх над с. Беден близо до гр. Девин. След 1344 г. тя е последната твърдина на Българското царство, откъдето започват владенията на Момчил.

Така между цар Иван Александър и господаря на родопските българи за пръв път се установява пряка граница. През двете години на своя възход Момчил никога не воюва с българския самодържец. Нещо повече, според летописеца Йоан Кантакузин той си взема съпруга от централните части на България. Проф. Пламен Павлов смята, че тя е високопоставена болярка от столицата Търновград.

След като утвърждава властта си във всички крепости на Меропа, Момчил, по думите на византийския хронист, „достигна чак до Мора.” При тази атака родопският владетел вероятно превзема най-западните крепости на Източните Родопи - мощната твърдина Устра край днешния град Джебел и тази при сливането на реките Арда и Боровица, която някои отъждествяват със средновековния Патмос. По този начин се откроява и източната граница на княжеството на Момчил.

Но родопският господар се интересува най-вече от южното направление, което е насочено към Беломорието и едни от най-богатите градове на Йоан Кантакузин. Първата му голяма акция е блестящата атака срещу закотвения в пристанището на Полистилон флот на съюзника на Кантакузин, Умур бег, при която са изгорени три от дванадесетте кораба на противника. Няма съмнение, че при нападението е превзет и важния византийски град, наследил древната Абдера.

В хронологически порядък следва великата победа на Момчил над войските на Йоан Кантакузин в развалините на Мосинопол край Комотини. След разгрома на ромеите родопският владетел вече е пълновластен господар на централните части на Беломорието. В ръцете му са големите градове Ксантия (Ксанти), станал негова столица, и Перитеорион на брега на лагуната Порто Лагос или Бистонското езеро. Йоан Кантакузин успява да се закрепи на линията Нимфея-Комотини-Маронея, която става източната беломорска граница на завоеванията на Момчил.

И именно срещу Матей Кантакузин е основното настъпление на родопския владетел. В своята „История” баща му няколко пъти подчертава, че тези земи стават главна цел на българина. „Момчил... започна веднага война срещу императора и опустошаваше градовете в Халкидика”. И по-нататък: „Най-безпощаден бе към сина на императора (Йоан Кантакузин - Н. О.) Матей, като го нападаше и вършеше непрестанни грабежи”.

Но за да може да атакува непрекъснато Халкидическия полуостров, очевидно армията на Момчил е трябвало да е близо до него. По наше мнение в своя устрем тя излиза на рубеж по долното течение на Струма, като са превзети градовете и крепостите по Егейското крайбрежие. Така западните предели на Момчиловите владения достигат до устието на тази река, на север вероятно обхващат Драма и на североизток се връщат към дебрите на Родопа планина.

Пред нас се очертават границите на княжеството на Момчил към пролетта на 1345 г. То обхваща територия от няколко хиляди квадратни километра, простираща се е от централната част на Родопите до Егейско море и от долното течение на Струма до източния бряг на Бистонското езеро (Порто Лагос). С всичките условности на една средновековна държава, при това просъществувала по-малко от две години, става дума за една сериозна за епохата сила. Не случайно самият византийски летописец Йоан Кантакузин подчертава, че българинът „си направи свое царство”.