(Премиер и Патриарх)

Слава Богу, че Църквата и държавата постигнаха мъдро съгласие и дано сега малко позаглъхнат истеричните крясъци

Утре Христос ще влезе в Иерусалим, яхнал осле, а народът ще маха с палмови клонки и ще вика “Осанна!”. Не, утре няма да се навършат 1987 години, откакто Христос е влязъл в Иерусалим, а Той ЩЕ влезе в Иерусалим, както е влизал от сътворението на света и ще влиза до неговия край. Защото има събития които стават не в обикновеното време, а в едно по-особено време, в часа, който иде, и в същото време вече е дошъл (Иоан 4:23; Иоан 5:25). Този час е колкото в бъдещето, толкова и в миналото, а следователно и в настоящето, което е мимолетна пресечна точица между двете, но пък единственото истински осезаемо, с което разполагаме. В четвъртък от друга страна министър-председателят Борисов се срещна с Патриарха, но това беше тогава, в обикновеното време, и вече не е осезаемо. Осезаеми могат да бъдат единствено последиците от миналото, но не и то, защото си отива заедно с обикновеното време и остава само в спомените и небесните ръкописания.

Дори нямах намерение да следя новината и да коментирам до какво са стигнали Патриархът и Премиерът, защото няма никакво значение от гледна точка на нашата тема, но нека кажем с две думи: новото е, че на Вход Господен в храмовете няма да се раздава върба и че няма да се лети до Иерусалим за благодатния огън, а ще се полза съхраненият от миналата година. Добра цена. Върбовите клонки са красива традиция, която можем веднъж да пропуснем, а пък отказът от огъня е благоразумен жест, целящ да загради устите на ония, които са зинали да разпитват за какво се използва правителственият самолет, колко струва и прочие бдителни въпроси. Иначе причастието остава незасегнато. Слава Богу, че Църквата и държавата постигнаха мъдро съгласие и дано сега малко позаглъхнат истеричните крясъци.

Но както казах, конкретният резултат от срещата между Борисов и Патриарха няма чак такова значение, каквото има начинът, по който ще го приемем. Какво да си каже мирянинът или както го наричат напоследък - гражданинът? Аз казвам, че решението, каквото и да е то, трябва да бъде прието с кротост и смирение. Ако не за друго, то поне веднъж да проверим дали сме способни на тези състояния. Християнинът да приеме решението на Църквата, от която и самият той е част, без да изследва мотивите и причините, без да мъдрува и анализира, оспорва и доказва. Отделният човек е невероятно малък и животът му е невероятно кратък, за да се заблуждава, че собственият му ум и собственият му житейски опит могат да бъдат надежден инструмент.

Онези пък, за които Църквата е само една от обществените институции, някаква фондация или пък просто глупост, която трови съзнанието на масите с измишльотини, те нека подходят пак така - кротко и смирено (ако ги дразни думата „смирено“, могат да ползват „скромно“), - но по отношение на светските власти. Почти едно и също е, с тази разлика че след векове може и да не се окаже, че министър-председателят е бил прав, както ще се окаже за Църквата, каквото и да реши.

Затова е най-хубаво и дай, Боже, винаги да е така! между светската и духовната власт да съществува симфония (по определението на Юстиниан Велики) и те да не изпадат във вражда. Църквата да легитимира властта в държавата чрез небесна санкция, а държавата да подпомага Църквата икономически и политически, тъй че тя да извършва безпрепятствено спасителното си дело. Църквата да гледа божиите закони, държавата - човешките, а двете заедно да се грижат между божиите и човешките закони да няма съществена разлика, тоест понятията „върховенство на закона“ и „върховенство на правдата“ да бъдат синоними, вместо да се чудим как е по-правилно да се каже. В симфония да бъдат умът и сърцето, иначе организмът ще загине. В симфония да бъдат аналитичното и синтетичното, иначе познание няма да има дори за най-простите истини.

И в двата случая - когато е послушал Патриарха, или когато е послушал Премиера, дори и двамата да бяха на различно мнение, - човекът е проявил една и съща добродетел: смирение. Отказал се е от невъобразимо високото самочувствие за собствените си интелектуални и духовни възможности, от гневното си право да дава акъл на всички и се е смирил пред едно колективно решение, при това не спонтанно, а решение на институции, с чието съществуване не само се е съгласил, но и е допринесъл за него чрез различни демократични процедури.

Всеки смъртен грях има съответна добродетел, която го очиства. Смирението е добродетелта, която съответства на гордостта, а гордостта е грехът на всички грехове, тъй като от нея са произлезли и останалите, но педи всичко самото грехопадение. Следователно смирението е добродетелта на всички добродетели, най-голямата добродетел, равна може би единствено на любовта.

Няма нищо по-удовлетворяващо от смирението, защото чрез него човек дава почивка на своята увредена и вечно недоволстваща воля, за да постави на нейно място друга и то не коя да е, а волята на Твореца на всичко видимо и невидимо. Чрез смирението човек се богоуподобява, защото как да наречем същество, чиято воля е божествена, ако не „бог“?

Да, без съмнение човекът много иска да бъде бог, но в повечето случаи копнее да е бог сам по себе си, което е невъзможно. Че е невъзможно някой да се обожи без Бог, извън Него или против Него, доказва и печалната биография на сатаната, който се е пробвал много преди Свръхчовека на Ницше или преди антихриста, но се е провалил като падаща звезда. Когато пророк Иона предупредил ниневийците за надвисналата опасност и ги призовал да се покаят, те го послушали и начело с царя седнали върху пепел и се облекли във вретище, подложили на пост както себе си, така и добитъка си. И били пощадени заради смирението си. Смиряват ли се днес подложените на изпитание човеци? Сядат ли в пепел, обличат ли вретище? Опитват ли се да видят живота си от различна гледна точка? Не. По-скоро търсят начин да покажат среден пръст на изпитанието.

Театри и мюзикъли се излъчват онлайн безплатно, за да не се лишат от развлечение затворените под карантина ценители. Видях клип в някакво предградие на средната класа (май беше нейде по северните страни), където бюргерите всеки ден в определени часове си устройваха дискотека на улицата - кълчеха се всеки пред портата на своя еднофамилен дом и размахваха ръце на безопасно разстояние един от друг. В друг клип оперни хористи изпълняваха „Va, pensiero“ по скайп, всеки от своя дом, където се е самоизолирал с отговорността на съвестен гражданин. Кварталните ресторанти са разлепили големи обяви „Доставяме любимите ви деликатеси по домовете!“, тоест, ако вие не отидете при чревоугодието, то ще дойде при вас, не бойте се!

Хората изглежда не разбират какво се очаква от тях, не разбират за какво се пращат изпитанията. Те гордо се перчат как никакви извънредни мерки не могат да им попречат да са „пичове“ и да се наслаждават неспирно на онова, от което се очаква да се откажат, па макар и временно. Вдигат юмрук към небесата и заплашително го размахват: „Кой си ти, бре! Пак ще правя каквото АЗ искам, пак ще налагам СВОЯТА воля!“. Въпреки изумителното си своеволие обаче, хората си остават страхливци, защото се кълчат в дискотечен ритъм на разумна дистанция един от друг и пляскат с ръце от балконите си. Но страхът им не е насочен в правилна посока. Страхуват се, че ще им отнемат завоюваното качество на живот и не виждат, че са на път да изгубят самия живот.

Та, така... Днес по пътя към смъртта си поговорихме за смирението, а другата седмица, когато стъпим на пътя към безсмъртието, ще говорим за покаянието. Утре Христос ще влезе в Иерусалим под възгласи „Осанна!“. На Велики петък възгласите вече ще бъдат „Разпни го!“ и с пътя до Голгота ще свърши пътят към смъртта, за да започне пътят към безсмъртието. Ето тези мисли според мен е добре да занимават умовете на хората поне за една седмица годишно, защото крайната цел на тези два пътя е много по-важна от всичко, което вестниците ще пишат утре на първа страница, а вдругиден ще бъде забравено. Когато стъпиш на пътя на безсмъртието, „няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи: само ще гледаш с очите си и ще виждаш отплатата на нечестивците“. (Пс. 90)