В транспорта се разчита на преминаване към електрически автомобили

Необходими са базови мощности, които могат да бъдат управлявани в зависимост от търсенето на енергия

Нужни са инвестиции между 6,9 и 9,2 трлн. долара на година

Политиката относно цените на правото за въглеродни емисии представлява ключов инструмент на Европейския съюз относно измененията на климата. Тя обаче въздейства силно и върху икономиката. Тук накратко ще се опитам да представя по какъв начин поскъпването на въглеродните емисии ще повлияе върху икономическия растеж и инфлацията в ЕС на базата на данни от модели, разработени от Европейската централна банка.

В предходни статии съм коментирал някои аспекти на политиката на ЕС за намаляване на емисиите на парникови газове, която е насочена към ограничаване ефектите от измененията на климата. Преминаването предимно към производство на енергия от възобновяеми енергийни източници, насърчаването на употребата на електрически автомобили, ограничаването на инвестициите в изкопаеми горива и в добивните индустрии са израз на прекален оптимизъм при липсата на все още масово достъпни технологии и капацитет за съхранение на произвежданата енергия от ВЕИ. Основен принцип при нея е, че пиковете при производството рядко съвпадат с тези при потреблението, което създава необходимост от използването на базови мощности, които могат да бъдат управлявани в зависимост от търсенето на енергия. Настоящите технологии правят най-достъпните източници на такава енергия топлоцентралите на газ и въглища, които обаче са най-големите източници на въглеродни емисии.

ЕС си е поставил количествена цел да намали емисиите на парникови газове с 55% до 2030 г. спрямо базовата 1990 г. и да постигне нулеви нетни емисии през 2050 г. Пакетът от мерки за постигането на тези цели обхваща цени на въглеродни квоти, регулации и зелени инвестиции, всички от които ще въздействат пряко или косвено върху икономиката.

Цените на емисиите и икономиката

При жилищните сгради не се предвижда значително понижение на въглеродните емисии, тъй като все още липсват необходимите технологии.

Много наблюдатели на енергийните пазари твърдят, че цените на въглеродните квоти представляват най-ефективния инструмент за ограничаване на емисиите, тъй като е пряко насочен към въглеродния отпечатък в икономиката. Те налагат на всички да пресмятат и отчитат щетите, причинени от тези емисии - например при правенето на бизнес, при карането на личния автомобил, при отоплението на домовете и т. н. Цената на емисиите е под формата на налог върху емисиите или схема за търговия с емисии, при която компаниите могат да купуват и продават правото за генериране на емисии. Всички форми на оценяване на въглеродните емисии създават стимули за ограничаване на емисиите. Това се случва чрез определянето на цена на емисиите при потребление и производство. Така може да пътувате по-рядко със самолет, когато цените на билетите нараснат, тъй като авиокомпаниите трябва да закупят и да повишат пряко разходите си при поскъпване на правото за извършване на емисии.

Отчитането на въглеродните емисии въздейства върху икономическия растеж и инфлацията чрез влиянието си както върху предлагането, така и върху търсенето основно чрез цените на енергийните ресурси. Въздействието може да бъде пряко чрез повишаване на потребителските цени или непряко - чрез производствените разходи. От страна на предлагането увеличаването на производствените разходи стимулира инфлацията и води до по-малко производство. Ако властите са способни да определят тенденцията за бъдещо нарастване на цените на въглеродните квоти, то фирмите могат да очакват и отчитат тези по-високи разходи при определянето на цените или на обемите на производство. Колкото повече фирми го правят, толкова по-силен ще бъде импулсът върху инфлацията. От страна на търсенето по-високите цени на въглеродните емисии засягат доходите на домакинствата и печалбите на бизнеса. От своя страна това намалява потреблението и създаването на капитал, като евентуално ограничава темпа на инфлация. Колкото повече домакинствата и бизнесът отчитат по-високите цени на квотите в бъдеще, толкова повече би следвало те да ограничават разходите си днес, като намалят потреблението и инвестициите си. Така тези две сили въздействат върху инфлацията в противоположни посоки.

Множество обстоятелства определят силата и посоката на въздействие на посочените фактори и какъв би бил крайният резултат. Чрез фискалната политика биха могли да се преразпределят приходите от въглеродните емисии към домакинствата с по-ниски доходи. Това би ограничило загубата на покупателна способност и би помогнало за запазване на потреблението на домакинствата при същото равнище. Ако обаче отделните държави прилагат различни схеми за облагане на въглеродните емисии, това би могло да засегне международната конкурентоспособност, условията на търговия (съотношението между цените на изнасяните стоки и цените на внасяните) и търсенето на вносни стоки.

Количественото измерване на икономическите ефекти от повишаването на цените на въглеродните квоти е свързано с висока степен на несигурност, която се определя включително и от конкретния използван модел. В оценката на Европейската централна банка за въздействието върху еврозоната са използвани шест различни модела, а повишаването на цената е прието, че ще бъде от 85 евро на тон през 2021 г. до 140 евро на тон въглероден диоксид през 2030 г. За останалата част от света се приема пропорционално нарастване на изследваните цени, но от по-ниски базови равнища.

Според тези модели потреблението и инвестициите биха намалели, като брутният вътрешен продукт на еврозоната би се понижил спрямо базовия сценарий с между 0,5% до 1,2% до 2030 г. (базовият сценарий е този, при когото няма промени в цените на въглеродните емисии). Според моделите средното забавяне на растежа на реалния БВП е около 0,1 процентни пункта на година. Освен това те биха ускорили темпа на инфлация с около 0,2 п. п. годишно до 2025 г., а след това ефектът би бил по-малък.

Според тези модели въздействието на по-високите цени на въглеродните квоти върху икономиката на еврозоната е ограничено. Това означава, че паричната политика на ЕЦБ би била изправена пред скромни обратнопропорционални зависимости между стабилизирането на инфлацията и насърчаването на производството.

Размерът и посоката на реакцията на паричната политика чрез промяната на лихвените равнища зависи от прилагания модел. При моделите с неблагоприятно въздействие върху предлагането ефектите върху инфлацията са по-големи, но въпреки това се предписва ограничена промяна на основните лихвени проценти. Моделите с акцент върху търсенето показват, че е необходимо по-слабо намаление на лихвите.

Повишаването на цените на въглеродните квоти се очаква да ускори прехода към нисковъглеродна икономика. Но според резултатите от разглежданите модели при различните сценарии понижаването на емисиите до 2030 г. в еврозоната ще бъде едва около 11%, което е средното понижение според използваните 6 модела. Това обаче е далеч под поставената от Европейския съюз междинна цел за понижение от 46% до 2030 г. (при база 2021 г.). Това несъответствие подчертава необходимостта от по-адекватна политика или на по-възможни за постигане цели. Реакцията на европейските политици би била допълнително повишаване на цените на въглеродните емисии, по-силни регулации, повече зелени инвестиции, насърчаване на технологичното адаптиране и иновациите и т. н. - мерки, които се вижда, че не могат да променят толкова рязко предпочитанията на бизнеса и потребителите и които всъщност не се съобразяват с обективната ситуация.

Друг аспект на разглеждания проблем е какво се случва на глобално ниво. Еврозоната понастоящем допринася за около 5% от световните емисии на въглероден диоксид. Постигането на съществен ефект върху глобалните емисии би изисквало и значително по-голямо нарастване на цените на емисиите в останалия свят извън еврозоната. Ако те бъдат съобразени с тези в еврозоната през 2030 г., очакваното понижение на общите въглеродни емисии би било около 3 пъти по-голямо, отколкото е в базовия сценарий. В такъв случай условията на търговия на еврозоната биха се подобрили повече, докато външното търсене спрямо зоната би се понижило по-силно, което би влошило двукратно очакваното негативно въздействие върху нейния БВП.

Скоростта на ограничаване на въглеродните емисии зависи от това колко бързо икономиката би се приспособила към по-високите им цени. Ако използването на факторите на производството - труд и капитал - може да се пренасочи по-бързо, ако икономиката се адаптира по-бързо към прилагането на нови технологии и ако е налице достатъчна финансова подкрепа, процесът би могъл да се ускори.

Според скорошни оценки на консултантски компании (Bloomberg NEF и McKinsey) необходимите инвестиции в енергийния преход до 2030 г. трябва да бъдат между 6,9 и 9,2 трлн. долара на година (общо между 194 и 275 трлн. долара до 2050 г.), за да могат да се постигнат целите за нулеви нетни въглеродни емисии през 2050 г. За тази цел е необходимо значително понижение на емисиите от енергетиката благодарение на използването на вятърни, фотоволтаични и ядрени централи и силно ограничаване на дела на петрола, природния газ и въглищата. В транспорта се разчита на преминаване към електрически автомобили (вероятно и водородни). Що се отнася до жилищните сгради при тях не се предвижда значително понижение, тъй като все още липсват необходимите технологии, които биха позволили това. Основното средство за прехода е електрификацията, която обаче ще изисква повече от утрояване на настоящия производствен капацитет до 2050 г. за постигането на нулеви нетни емисии. Дори при сценарий, при когото спадът на емисиите през 2050 г. е 25% спрямо 2021 г., необходимите инвестиции са над 4,25 трлн. долара годишно, което се равнява на почти двукратно увеличение спрямо настоящите равнища.

Като цяло моделите на ЕЦБ предполагат умерено въздействие от повишаването на цените на въглеродните квоти върху евро зоната. Понижаването на икономическия растеж и повишаването на темпа на инфлация според тях не биха застрашили целта за стабилност на цените. Намаляването на емисиите обаче няма да постигне поставените междинни цели до 2030 г. Това още веднъж показва, че настоящата политика не отговаря на обективната действителност.