След Освобождението едни и същи кризи се повтарят периодично

Националното политическо тяло се „разроява“ на все по безпомощни и безполезни субекти

Едно вглеждане в политическата история на Третата българска държава разкрива изключително важна – при това циклично повтаряща се тенденция: през около четвърт век многопартийната система в страната изпада в дълбока криза! След Освобождението възниква класическата двупартийна система, представяна от Либералната и Консервативната партия. В резултат на дълбоката държавна криза, избухнала след отстраняването на княз Александър Батенберг от престола, през август 1886 година, започва процес на разрояване.

От средата на 80-е до края на 90-те години възниква първата многопартийна система в България: Ст. Стамболов създава Народнолибералната партия, В. Радославов – Либералната, Д. Благоев – Тесносоциалистическата, К. Стоилов – Народната, П. Каравелов - Демократическата, Др. Цанков – Прогресивнолибералната, Я. Сакъзов – Широкосоциалистическата, Ал. Стамболийски – БЗНС,  Н. Цанов - Радикалната.

Тъй като в началото на ХХ век в България преобладава селското население, на практика всички политически партии се борят за спечелването ако не на един и същ, то в много голяма степен на сходен електорат: сравнително бедният български селски избирател. Затова те му предлагат сходни идеи, а общата им цел е да се доберат до властта, за да забогатяват.

Поради това, около 1903 г. избухва и първата криза в многопартийната система, защото нацията „за пръв път се усеща“! Разгадана е целта на всички партии, поради което те вкарват между 15 и 25 народни представители в НС, но нито една от тях не е в състояние да формира сама парламентарно мнозинство. Нещо повече – дори две не създават солидна база за конституционно правителство. България е на прага на първата си конституционна криза. Между основните политически партии цари вражда и не може да се постигне национално помирение.

От ситуацията се възползва цар Фердинанд. Той налага „личен режим“. Монархът започва първо да кани дадена партия на власт, а тя опряна на администрацията, полицията и дори войската, така провежда изборите, че си формира необходимото й минимално мнозинство в НС. Но от това нито нацията, нито демокрацията, нито държавната институция печелят. Крайният резултат е известен: двете национални катастрофи 1913-1919 г., донесени от послушните партии и всесилния монарх.

Картината се повтаря между двете световни войни. През 1920 г. Народната и Прогресивнолибералната партии, виновни за първата национална катастрофа, се обединяват в Народнопрогресивна партия.

Народнолибералната и Либералната – отговорни за втората катастрофа, се обединяват в Националлиберална партия. След разоръжаването на държавата по силата на Ньойския договор военните си създават своя партия – Военната лига. Тесните социалисти възприемат болшевишките идеи и се обявяват за БКП. От предвоенните оцеляват само БЗНС, Демократическата, Радикалната и Широкосоциалистическата. През 20-те години обаче и тази втора многопартийна система също не успява да постигне национално помирение. Поради това от 1920-а до 1923 г. БЗНС воюва срещу всички партии, а през 1923-1924 г. военните  обявяват земеделците и комунистите извън закона, заради усилието им с въоръжено въстание да наложат своя политическа система. Опитът през 1931 година Демократи, Радикали и Широки социалисти да създадат коалиционно правителство, също се проваля. Доказали своята пълна безпомощност да управляват държавата по демократичен начин, след 19 май 1934 г. военните забраняват всички партии в България. Така втората криза в многопартийната система отбелязва своя апогей. До есента на 1944 г. тя не е възстановена.

През последните десетилетия картината се повтаря за трети път: след 1989 г. възниква уникалната „безкрайна“ многопартийна система, чиито представители на моменти надхвърлят цифрата 100!? За едно десетилетие обаче СДС се стопи, като се превърна в няколко малки и безпомощни партийки. Трайното при БСП е, че непрестанно губи електорална подкрепа. ДПС се затвори в своите непроменими етнически измерения. НДСВ припламна като взрив, за да загасне само след два мандата във властта. От слабостта на тази трета, многопартийна система се възползва ГЕРБ, която стоя на власт 12 години. От последствията на това управление, по време на протестите се оформиха „Има такъв народ“, „Демократична България“, „Изправи се. Ние идваме“. И какво на края – третата, поредна криза на многопартийната политическа система. Нито една сама, дори две и три заедно, не могат да направят конституционно правителство. В два поредни парламента!?

Кои са обективните причини, за тази видима закономерност в свободния живот на българската нация.

Първо, за разлика от великите сили (Англия, Франция, Холандия и пр.) българската нация не е владяла колонии. Поради това големите пари у нас и след 1878-а, и след 1919-а, и след 1989 г. не се правят в чужбина, а у дома, чрез разграбване главно на държавния бюджет и национално богатство. А властта осигурява позицията, от която се черпят благата, преди всичко на партиите. Нацията на даден етап обаче осъзнава това и се отдръпва от партиите. Така в един момент те стават слаби и безпомощни. Второ, и след 1903-а, и след 1919-а, и след 1989 г. в България не се развиват водещи индустриални производства със световно значение. Поради това партийните ядра не могат да пренасочат своите апетити към други източници на доходи. Те ламтят за власт, защото само тя ги доближава до бюджета на националното богатство. От там се поражда междупартийната вражда – и през трите разгледани периода. Защото за партиите е най-важно:  Кой ще печели!

Трето, предвид на всичко това и след 1903-а, и след 1919-а, и след 1989 г. политиката в България се превръща в непрестижна „мръсна работа“. В партиите като правило не членуват духовните водачи на нацията. В резултат вътре в някои от тях цари скудоумие, личностна посредственост, алчност и политиканско интересчийство, обяснявано с „народните интереси“. Затова не расте престижът на нито една партия.

Четвърто, и след 1903-а, и след 1919-а, и след 1989 г. държавата не се управлява ефективно, поради което нацията не живее добре. Това е основната причина българите да не са давали и не дават трайно своята подкрепа на „исторически възникнали и значими“, стари - силни политически партии, които (както е на Запад) да управляват ефективно 50-100-150 години. В резултат у нас постоянно се пръкват някакви „нови“, гърчави, идейно мърляви и несговорчиви политически субекти. В резултат националното политическо тяло се „разроява“ на все по безпомощни и безполезни субекти, от които нацията линее.

Какъв е изходът? Днес България няма монарх, за да се повтори личния режим на короната. Не е и президентска република. Няма я силната армия, за да въведе ред, както е правено през 1923-а и 1934 г.  Спасението е само в национално отговорната интелигенция на народа! Тя трябва да излъчи достатъчно представително свое тяло от съвременните духовни водачи на България. Те да формулират и обявят един „Кодекс за национално помирение“. В него да са фиксирани 10-12 приоритета, които да се превърнат в основа за народополезната управленска дейност, поне за 2-3 мандата. А онези „партии“, които действително са достойни, да формират коалиционно правителство на „националното спасение“. Друг реалистичен и интелигентен път за изход от кризата няма!