Съчиниха пасквил за юбилея на народния поет

Литературният патриарх бил “генералисимусът на българския национализъм”

Иван Вазов е тачен от целия български народ. Но безродниците комунисти са друга порода индивиди. През 1920 г. съчиниха пасквил срещу патриарха на нашата литература. Червен депутат прочете хулата от високата трибуна на парламента. Вазов беше поруган и отречен.

На 22 юни 1920 г. в камарата е внесено следното

РЕШЕНИЕ
за национално дарение на народния поет Иван Вазов

По случай на двойния юбилей на поета Иван Вазов - 50-годишнината от книжовната му дейност и 70-годишнината от рождението му - българският народ, ценейки високо заслугите към отечествената книжнина, култура и общественост на своя велик син, провъзгласява го за народен поет и в знак на признателност определя му едновременно дарение от сто хиляди лева.

Забележка. Това дарение и цялото имотно състояние на Иван Вазов, както и той сам лично, се освобождават от всякакви данъци и повинности.

“Моля ви да гласувате това предложение единодушно и без всякакви дебати на едно четене”, призовава депутатите министърът на просвещението Стоян Омарчевски. Както всеки нормален българин, той е убеден, че заслугите на Вазов към отечеството не се нуждаят от разисквания, доказани са от самата история.
Комунистите обаче са особена порода индивиди. Тяхната парламентарна група е подготвила бомба, която да взриви жеста на признателност към народния поет.

Една седмица преди въпросното заседание група червени бърка черен катран, за да оцапа Вазов. В творческия колектив са майстори на отровния език като Георги Димитров, Христо Кабакчиев и Ламби Кандев.

Резултатът е злостен пасквил срещу юбиляра. За четец е определен Митьо Станев от старозагорското село Карабурун, сега Знаменосец.

Митьо се е записал за изказване и председателят му дава думата. Ораторът я подхваща тънко, леко и издалеко. “Ние - казва той, - парламентарната група на Българската комунистическа партия и цялата партия, нямаме нищо против изкуството в неговите разклонения: поезия, скулптура, художество. Ние не можем да имаме нищо против носителите на това изкуство.”

“Трябва само да бъде червено боядисано”, уточнява от място земеделецът Христо Манолов. “Ние, казах - натъртва Митьо, - не можем да имаме нищо против носителите на това изкуство, също така и против талантите и способностите на нашите поети и специално на Вазова. Но за нас съществува друг един въпрос; той е въпросът: на кого днес служи изкуството?”

“На буржоазията!”, отговарят му от земеделското мнозинство. Митьо се съгласява и продължава да ниже коминтерновски фрази за ролята на изкуството. “Думата е за Вазова, а не за изкуството”, опитва се да насочи мисълта му Никола Пъдарев. “Аз ще дойда и до него”, обещава глашатаят от Карабурун и движи пръст по това, което са му написали:

“Какво представлява днес изкуството в цяла Европа? То днес служи на чувствата на умирающата буржоазна класа, която залязва, която захожда и то се е обърнало на едно песнопение на щенията, на плътските щения, ако искате, на тази класа. Вземете тъй наречените модернисти и вие ще видите, че те възпяват именно доволството, възпяват стремежите в грубочувствената област на днешната класа.”

“Какво общо има Вазов с модернистите?”, чуди се Минчо Дилянов. Нищо обаче не може да отклони Митьо от червената нишка, която следва. В един момент той признава, че Иван Вазов не е лишен от талант. “Обаче - прави завой четецът - българската поезия в продължение на 30 и повече години е била в услуга на българската буржоазия и като мотив на българската поезия е служило най-много възпяването на националните идеали на България...”

“Значи “Под игото” е буржоазно творение? Срамота!”, прекъсва го Ангел Янев. "... А възпяване на националните идеали на България - то значи възпяване на завоевателната политика на българската буржоазия”, надвиква го Митьо.

“Съвършено вярно! Чухте ли сега?”, скача Христо Кабакчиев, който е автор точно на този пасаж. “То значи - продължава карабурунецът, - че поезията у нас се е поставила в услуга на стремежите на българската буржоазия и е служила в продължение на много години на българската буржоазия. В последните войни тя се изрази в една много очебийна, много ярка форма. Тази идея в нашата поезия се изрази в последните години в един шовинизъм.”

“Бесен”, провиква се Кабакчиев от яд, че е пропуснал да сложи епитета в текста. Тук пледоарията на комунистите прелива в сравнителното литературознание. Иван Вазов е изправен до стената редом с Кирил Христов и Любомир Бобевски. Двамата са автори на патриотични творби по време на войните за национално обединение.

“Е добре, Вазов - нека го признаем - слага ръка на сърцето си Митьо - не стана тъй груб изразител на тази идея, не я прояви в такава форма, както Кирил Христов и Бобевски, но Вазов е генералисимусът на българския национализъм в областта на поезията - това може да се докаже.”

И ораторът започва да доказва с цитати от книгите на поета. За да изкара бялото черно, Митьо Станев рецитира стихотворението “Пред Бялото море”:

Привет вам, класични талази,
привет вам от наший Балкан!
Не идем кат гости на вази,
а стигаме скъпий си блян.

“Кой блян сме достигнали ние, кой блян достигна българският народ? Какъв е този блян: блян на българския трудящ се народ или блян на българската буржоазия?”, заслюнчва се от гняв Митьо. Ламби Кандев тича и му носи кърпичка да се избърше, за да даде верния отговор: “Всичко това са идеали на българската буржоазия и тези блянове са възпети от нашите поети, те са възпети и от първия български поет Вазов.”

И без гласовете на комунистите решението за национално дарение е прието от Народното събрание. След гласуването Вазовият довереник проф. Иван Д. Шишманов хроникира: “Само комунистите били по принцип против дарението, защото Вазов бил буржоазен поет. Широките гласували “за”, ако и поетът да бил посветил няколко стихотворения на бившия цар и на царица Елеонора.”

Иван Вазов моли вестниците “Мир” и “Напред” да опровергаят тази лъжа. На Фердинанд нищо не е посвещавал, а Елеонора е възпял като милосърдна сестра във военните лазарети. Сторил го е по време на Балканската война през 1912 г.