За пореден път заплашват фирмите, участващи в „Балкански поток“

Предизборната кампания в САЩ се нуждае от нови стимули, които да насочат в правилна посока търсените резултати

Предсказуемо протича и фарсът с отравянето на руския блогър Алексей Навални

От самото начало беше ясно, че болестта Covid-19 се използва за цели, различни от общественото здравеопазване. Big Pharma и нейните партньори - СЗО, Центровете за контрол и превенция на заболяванията в САЩ (CDC) и Националните институти по здравеопазване (NIH) - използваха социалните медии и преститутките, за да контролират обясненията, които бяха давани на обществото, както и да подлагат на цензура медицинските работници, които не бяха съгласни с тях по този въпрос.

Светът се променя динамично, но се оказва и с висока степен на предсказуемост. Отново събития в широкия Черноморски регион концентрират политическото внимание и активна дипломатическа дейност на глобалните и регионалните сили. Своеобразна кулминация на процесите, които изпълват медийното пространство и социалните мрежи през последните месеци, е възобновеният конфликт за Нагорни Карабах.

Явно, предизборната кампания в САЩ се нуждае от нови стимули, които да насочат в правилна посока търсените резултати. Както се разбира, не са достатъчни превърналите се в част от всекидневието антиправителствени протести в Щатите, Беларус и България. Доста предсказуемо протича и фарсът с отравянето на руския блогър Алексей Навални. Няма как да се приема сериозно този случай, особено след казуса с двойния руски агент Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия, отровени в началото на март 2018 г. с нервно-паралитичния газ „Новичок.“ И двата случая се превърнаха в политически инструмент от страна на Лондон, а сега на Берлин, срещу стратегическия враг Кремъл, който се разправя жестоко със своите опоненти.

Факт е обаче, че и в двата случая „отровените“ са живи, а неоспорими доказателства за руска съпричастност няма. И ако в английския случай Скрипал и дъщеря му изчезнаха в неизвестна посока (говори се, че са в Австралия), то с Навални ситуацията е друга, предвид обстоятелството, че той иска да се върне в Русия. Едва ли оставайки в Западна Европа ще може да бъде интересен за своите господари и да има този висок стандарт, който му се осигурява от тях във Федерацията.

Друг спорадично излизащ на преден план процес е енергийният в неговата позната дихотомия САЩ-Русия. За пореден път тези дни Вашингтон излезе с позната заплаха за санкции срещу фирмите, участващи в строителството на газопровода „Балкански поток“. Факт е, че санкции срещу фирми, изграждащи газопровода „Северен поток-2“ вече има. Не подлежи на съмнение последователната политика на САЩ насочена към намеса, контрол и търсене на възможности за намаляване, а ако е възможно елиминиране на руското енергийно присъствие на европейския пазар.

Освен това Вашингтон активно се включва в конфликта между Анкара, Атина и Никозия, свързан с откритите газови находища край Кипър и гръцките острови в Източното Средиземноморие. Агресивната риторика и действия на Турция създадоха зона на високо напрежение в региона, но доведоха и до интересни ситуации по време на срещата на върха на Европейския съвет. Ветото на Кипър за санкции срещу белоруски висши чиновници падна след като се взе решение да се отправи заплаха към Турция за санкции, ако продължи едностранно да нарушава международното право в Източното Средиземноморие.

През последните месеци политиката на Брюксел не беше еднозначна към Беларус и Турция. Факт е обаче, че ЕС беше много по-радикален в оценката на протестите в Беларус, отколкото към поведението на Турция спрямо своите съседи в енергийните спорове, а също така и спрямо грубите нарушения на човешките права в страната.

Тези изявления на ръководителите на Европейската комисия и Европейския съвет са в контекста и на още един аспект на енергийния спор между Анкара, Атина и Никозия. Европейската реакция е следствие от вече уговорен преговорен процес, тъй като дни преди възобновяването на Нагорно-Карабахския конфликт, трите страни с активното съдействие на Париж и Вашингтон се съгласиха на преговори, с които да намалят напрежението.

Освен това в геополитически план, като част от многовекторните процеси в широкия Черноморски регион, може да се отбележи намалената военна интензивност в Сирия и Либия. За сметка на това протестите в Израел срещу премиера Бенямин Натянаху са перманентни, което като цяло не променя геополитическото статукво в региона.

Контролираната протестна вълна в отделните държави в региона, както и поставената под контрол източносредиземноморска газова зона на напрежение, логично предопредели възраждането на един от т. нар. замразени конфликти - Нагорно-Карабахския. Битката за властта в САЩ навлиза в своя последен етап, което за пореден път актуализира познати от последните 15 години геополитически схеми. През 2008 г. отново преди избори в САЩ, Кавказката война беше за грузинския интегритет, свързан с Абхазия и Южна Осетия, завършила с военен и политически неуспех за Тбилиси. Сега военната авантюра е по-опасна, тъй като Нагорно-Карабахският конфликт е спор между две държави - Армения и Азербайджан.

Той има своята сложна 102-годишна история, чието начало поставя ръководителят на военната мисия на Антантата генерал Томпсън. През 1918 г. той признава Нагорни Карабах заедно със Зангезурския район за част от територията на Азербайджанската юрисдикция. Проблемът е в това, че както тогава, така и сега населението на Нагорни Карабах е почти изцяло арменско. Дори и най-задълбоченото изследване на проблема не предполага даването на категорична оценка за правдивостта на една от двете позиции - арменската и азербайджанската. Въпреки това зародишът на съвременните проблеми на Нагорни Карабах е закодиран най-вече в съветския период. Обвързването на многобройните големи и малки нации на Съветския съюз в гордиевия възел на междунационалните отношения предопределя противоречивите по форма, но логични по своята вътрешнополитическа насоченост, процеси.

След разпадането на Съветския съюз последователната позиция на Ереван да отстоява решението на Нагорно-Карабахския проблем в контекста на арменската визия е релевантна на поведението на Баку. В открита форма правителството на Азербайждан не предлага прилагането на федерализма в решаване на Нагорно-Карабахския въпрос. Нещо повече, то ограничава „висшата степен на автономия“ на областта под една или друга форма на децентрализация или предаване на пълномощията на по-нисша степен в йерархията. Доказателство за позицията на Азербайджан е отказът му да подкрепи предложението на ОССЕ за създаване на „обща държава“.

Опити за решаване на Нагорно-Карабахския въпрос, се правят както по линия на създадената през 1992 г. т. нар. Минска група (Франция, Русия, САЩ), така и чрез приетите от Генералната Асамблея на ООН резолюции в подкрепа на азербайджанската кауза. Това обаче не е препятствие за периодичните военни конфликти, които избухват спорадично, когато трябва.

За разлика от предишните, в този активно се включва Турция. Факт е, че по време на война трудно може да се докаже или опровергае информация, но сигурно е, че Баку е получил от Анкара военна техника и дронове. Няма как да се докаже изпращането на джихадисти от северна Сирия и Либия. Ердоган отваря нов фронт на конфронтация, което може би ще утвърди позициите в страната му, но едва ли ще разшири или повиши повече влиянието му в Южен Кавказ. За разлика от Анкара, Москва има устойчиви, установени от векове, позиции в региона. Ереван е устойчивият форпост на Русия, а енергийните интереси на Баку и Москва определят тенденциите в тяхното сътрудничество. Неслучайно арменският премиер Никол Пашинян предложи разполагането на руски миротворци в Нагорни Карабах.

Предсказуемо държавите от Минската група, както и Европейският съюз отправиха искането за прекратяване на военните действия и преминаване към преговори. Това вероятно ще се случи в близко бъдеще, тъй като възобновеният конфликт не е ориентиран към радикалното му решаване. Той е част от многопластовата международна игра на глобалните и регионалните играчи. Предизвикателството да преодоляват коронакризата, икономическата рецесия и политическа несигурност логично ги ориентират към външнополитически акции и действия. Властта е сериозен аргумент за подобна риторика и действия.