Министри идваха и си отиваха като бушони, тяхната функция сякаш беше да гърмят, когато неминуемо се натрупа напрежение в системата

Фокус-мокус, абракадабра и едни много милиони - пуф!

Едно от най-ветровитите места в изпълнителната власт е креслото на социалния министър. За последните десетина години в това министерско кресло са сядали общо девет министри, последният от които е г-жа Деница Сачева. Социалното министерство е безспорно една от „горещите точки“, която заедно с Министерство на здравеопазването, има потенциала да разгради и най-добрата властова структура. Може да си избран с гигантско мнозинство, но затлачиш ли социалната и/или здравната система - оставката ти е вече подпечатана. А проблемът на тези две системи е, че те са хронично изоставащи и подтичващи. Множество сектори у нас се модернизираха и промениха за по-добро през годините, но социалната система сякаш тъпче на едно място. А това е недопустимо за властови механизъм, който управлява такъв гигантски обществен ресурс.

Поради тази причина един от брадатите въпроси в Министерството на труда и социалната политика е каква реформа да се направи. Минаваха всякакви хора през това министерско кресло, повечето подхождаха предпазливо и предпочитаха да не пипат системата, която макар и лошо, но все пак работи. Единственият автомобил по-лош от съветския е неработещия. Затова и повечето министри предпочитаха да карат старото „Жигули“ на социалната система, отколкото да опитат да променят нещо по същество. Този тип министри идваха и си отиваха като бушони, тяхната функция сякаш беше да гърмят, когато неминуемо се натрупа напрежение в системата. Това водеше до временно успокояване на страстите, докато не дойде време да изгърми и следващият бушон, при което цикълът се повтаря. Това политическо поведение безспорно работи, защото колата на социалните системи все пак крета, а не е спряла безнадеждно в някоя крайпътна канавка. Проблемът е, че нищо не се подобрява и променя, а керванът си върви все по старому.

Единствените по-опасни от министрите-бушони са министрите-самодейци. Това са онези властимащи, които решаваха, че като седнат в уютното министерско кресло и изведнъж ще направят чудеса от храброст. Изведнъж ще реновират и променят една система, която трака и тропа по политическите ни улици десетилетия и десетилетия наред. Това са министри, които толкова много искаха да оставят нещо след себе си, че самоцелно се опитваха да правят реформи, само заради самите реформи. Без нужда, смисъл или реална обосновка се харчеха пари, реализираха се проекти, рисуваха се жизнерадостни картини и се правеха редица сочни обещания за добро прекарване. Само, видите ли, ако тази или онази „реформа“ вземе да мине, тогава от чешмите ще потече мед, от небето ще валят суджуци, а на дърветата ще растат долари. Разбира се, това без изключение водеше до трагикомични резултати. Единственото по-лошо от това да не правиш нищо в социалната система, е да правиш нещо просто, за да останеш като бележка под линия в някоя историческа книга. Единственият по-лош министър от бушона е министърът самодеец, който иска да „реформира“, заради самата реформа. Лошото е, че на втората категория министри така и никой не им обясни, че и хамстерът много работи в колелото си, но коефициентът му на полезно действие е нулев. Сякаш, уви, малцина са онези министри в последните десетина-петнадесет години, които се опитваха да не бъдат нито бушони, нито самодейци. И това си личи по текущото състояние на социалната ни система.

Именно плод на „читалищна самодейност“ е и Законът за социалните услуги, който разбуни духовете в последно време. Със сигурност той е и една от причините министър Бисер Петков да бъде освободен от поста си. Законът е една от онези стари фикции на множество обитатели на министерското кресло на ул. „Триадица“ 2 и за него се дърдореше и шушукаше много дълго из коридорите на властта преди в крайна сметка да види бял свят. То не бяха обещания, то не бяха кандърми, то не бяха фантазии и фантасмагории как този закон щял, видите ли, цялостно да реформира социалната ни система и тя изведнъж да стане лачена, лъскава и модерничка. „Жигули“-то да стане „Мерцедес“. Още, когато законът стана факт, тези от нас, които се занимават професионално със социалната тема от доста години, се споглеждахме с недоумение. Просто защото претенцията за постигане на резултат с този закон рязко се разминава с неговите текстове. По същество този закон не създава нищо ново, което е добро и не отменя нищо старо, което не е добро. Общо-взето - напънала се планината и родила мишка. Само че дори и това не е вярно - да беше само една реорганизация в стил „късен Брежнев“, да му туриш пепел и да си продължиш с живота. А то не би - истината е, че Законът за социалните услуги формализира една философия за ролята на социалната подкрепа, която от години се защитава пламенно и упорито от една тъничка прослойка НПО-дейци, грантови дърдорковци и техния присъдружен офисен планктон.

По същество сърцето на Закона за социалните услуги е аутсорсинг и делегиране на частния сектор на социални дейности, които държавата отказва да реализира. Това разбиране превръща социалната подкрепа в частен бизнес. И то не би имало нещо лошо, в крайна сметка е хубаво да има социално предприемачество, ако обаче парите за тази дейност не идваха от данъкоплатците. Никой не е питал обществото дали е съгласно да финансира от джоба си тлъстичките заплати в редица НПО-та, които тутакси ще се запишат като първи доставчици на социални услуги. Всъщност този закон превръща социалните дейности в квази-корпоративен въпрос. „Квази“, защото този вид „бизнес“ не е истински бизнес, в който успехът ти зависи от уменията ти, а е форма на държавна хранилка, в която едни НПО-та ще се напапкат и ще слушкат. А гражданите, нуждаещи се от социална подкрепа, ще ги кръстим „клиенти“ и готово. Фокус-мокус, абракадабра и едни много милиони - пуф! - вече от държавни, т. е. намиращи се все пак под обществен контрол, стават частни. Толкоз.

А това даже не му е големият проблем на този закон. По-същественият въпрос е, че с този нормативен акт се продължава практиката по поетапно превръщане на държавата (чрез финансираните от нея „неправителствени“, а иначе по-точно казано „квази-правителствени“ организации) в майка, баща, баба, дядо, кръстник, кръстница и загрижен съсед на всяко българско дете. Да, може би Законът за социални услуги няма да доведе сам за себе си до извеждане на деца от семействата им, но ще направи нещо не по-малко лошо - ще отвори вратата към поетапно, но сигурно засилване на ролята на държавата в места, в които тя по дефиниция трябва да има много ограничена роля - в семейството. Мястото на държавата е да подкрепи децата в риск и да ги защити от насилие. Но това трябва да са процеси под сериозен обществен контрол и при спазване на ясна и формална процедура. Върви един много зловреден процес - превръщането на бедността в някаква форма на социален порок. Едва ли не, ако си беден, но даваш всичко, с което разполагаш, за децата си, тогава това е, видите ли, социален риск, от който детето ти трябва да бъде „изведено“. Бедността не е порок. Нека се каже на висок глас - по-добре детето да расте при обичащи го, но бедни родители, отколкото при нехаещи за него, но богати НПО-та. И най-бедното семейство е несравнимо по-добро от най-богата „социална услуга“. Затова е важно този закон директно да бъде отменен, а не отлаган и замитан под килима. Не е въпрос на „грешен превод“, не е въпрос на „неразбиране“ или „недоразумение“. Въпрос на сгрешена философия и сгрешено разбиране за ролята и мястото на социалната подкрепа. Такива дълбочинни проблеми не се изкореняват с фризиране и напудряне на текстовете на закона, а с цялостна отмяна и създаване на нов законодателен продукт, който да отговаря на нуждите и разбиранията на общественото мнозинство.

Дали министър Деница Сачева ще се покаже като поредния бушон, поредния самодеец, или като реален и задълбочен носител на качествена промяна, предстои да видим. Нужно е да се даде толеранс. Но без да се премине успешно този пръв стрес-тест, а именно без да се отмени изцяло тази читалищна самодейност, кръстена „Закон за социалните услуги“, мандатът на този или който и да е следващ министър ще бъде обречен на провал. Време е за компетентност и умереност в социалната политика, а не за нова порция бушони или самодейци.