Бесарабската българка е създала и музика по истински истории

Въпреки войната, иска да се върне в Украйна, за да рисува

Йона Тукусер е от хората, за които казваме граждани на света. Още от момента, в който завършва магистратура по живопис в Националната художествена академия в София, тръгва по света - Ню Йорк, Рим, Лондон и нашата столица са местата, където живее по няколко месеца в годината. В момента обаче желанието й е да се върне в Украйна, където е родена през 1986 г.

Тя е бесарабска българка от Главан, Одеска област - село, в което живеят само етнически българи, преселили се от старозагорското село Главан през 1832 г. Ако не беше войната, сега Йона щеше да е там, защото го е планирала още от миналата година - да пресъздаде в серия картини историята на родния си край. Дори й се иска да го направи, въпреки възраженията на близките й, част от които сега са в България.

Влечението на Йона към историята не е от днес. Когато е на 21 години, й идва идеята да разкаже на света за геноцида, на който е била подложена българската диаспора от Бесарабия след Втората световна война. Тогава областта вече е присъединена към СССР. За този трагичен период малко се знае в България.

Става дума за големия глад през 1946-1947 г., когато сталинската власт принудително изземва зърното от селските райони за оказване помощ на братските народи от новосформирания социалистически лагер и за възстановяване на икономиката и военно-промишления комплекс на страната. Гладът достига кулминацията си през декември 1946 - юни 1947 г. Броят на жертвите от този период не е точно определен, според различни мнения той варира от 300 000 до 1 млн. души. Трагедията е особено голяма за жителите на Южна Бесарабия, където загиват 70 хил. човека. Като се съберат жертвите и от предишните два сталински гладомора (1921-1923 и 1932-1933 г. - в Таврия), се оказва, че съветската власт погубва над 100 хил. етнически българи, което е една трета от общия им брой. Тези данни са строго засекретени и първите украински научни публикации се появяват чак през 1989 г.

През 2010 г., точно когато завършва Художествената академия в София, Йона създава потресаващ цикъл платна, който озаглавява “Глад”. За основа й служат разказите на нейни близки, свидетели на онези времена, когато от НКВД са ходили от къща на къща и са събирали освен зърното, и животните. Гладът принуждава хората да влязат в колхозите. Тези, които не искат, са обявени за кулаци и изселени в Казахстан и Сибир.

Бабата на Йона й е разказвала например, че са правили хляб от трева - сушали са я и след това са я стривали на брашно. Яли са врабчета и всякакви птичета. В селото нямало котки и кучета, защото всичките са били изядени. В каруците към гробищата товарели не само умрелите, но и полуживи, но вече безнадеждни. Техните стонове се носели, когато ги погребвали в общи ями. Дори й е споделяла, че ако някой почине на улицата, роднините са бързали да го приберат, защото можело да бъде изяден...

Такива потресаващо зловещи разкази са се запечатали в детската душа на художничката и до голяма степен я водят по-късно, когато рисува картините от цикъла “Глад” - по-специално “Майка-канибал”, където полудяла жена яде детето си, и “Продавачка на човешко месо”, създадена под влияние на реална снимка, публикувана в тогавашен вестник - жена от с. Виноградное се снабдявала с човешки черен дроб и сърца нощем от гробищата и ги слагала в пирожки.

Случаите на канибализъм са малко, но ги е имало. Те, вероятно занижени като бройка, присъстват и в официалната статистика. В архивни документи пише, че през 1947 г. отделът за борба с престъпността към украинското министерство на вътрешните работи е разследвал 130 случая на човекоядство, регистрирани са 189 изядени човешки трупа, а 132 човека са изправени пред съда, повечето от Измаилска област. Не е за вярване, че мъж примамва 20 жени и когато заспят, ги убива и яде от тях. Майка признава как вече са изяли момиченцето, а сега ще осолят момченцето...

За да се увери докъде може да стигне човешката деградация, Йона тръгва с видеокамера и документира 86 разказа на останали живи хора от онези времена от 12 селища, а след това се заравя в държавните архиви на Украйна и страни от Югоизточна Европа. В резултат на изследователската й работа се раждат не само картините, а и голяма статия в авторитетното наше сп. “Исторически преглед”, която е публикувана през 2020 г. В нея художничката изнася не само факти за геноцида над бесарабските българи, а и анализира как гладът променя психиката на човека и премахва моралните и интелектуалните му задръжки.

Йона Тукусер е поканена да участва в научна конференция в Измаилския държавен хуманитарен университет, посветена на глада през 1946-1947 г., и сега нейният труд се изучава от студентите. Тя все пак не възприема себе си като учен, а като творец. Затова, отново повлияна от темата за глада, търси други изразни средства и започва да композира музика.
През май 2021 г. излиза дебютният й концептуален албум “Антропофаг”. Той включва 21 електронни звукови импровизации, създадени в Рим от 2016 до 2021 г. В него Йона разказва историята на нямо момче, което, след като вижда майка си да яде тялото на братчето му, изтичва на пътя, за да изкрещи ужаса от видяното, но вместо думи онемялото от ужас дете започва да издава само стържещи звуци. Авторката се опитва да извлече заглъхналия звук от миналото, да разкаже на света трагедията на изядените, умрелите и оцелелите от глада деца.

Корицата на албума е творческа интерпретация на исторически образ - дете, ужасено от лудостта на възрастните, което засища глада си със своите ботуши. Всяка композиция в “Антропофаг” разказва истинска история: “Жена изяде дъщеря си от гроба”, “Откраднаха булката от сватбата и я изядоха”, “Жена закла сина си и го продаде”.

“Експериментална музика, която нарушава всички критерии”, определят албума “Антропофаг” музикални куратори на Submit Hub. А съвременни композитори вече търсят контакти с Йона Тукусер, за да пишат музика по картините є.