В памет на акад. Григор Велев (1935-2020)

Подетата от Паисий и неговите следовници борба с чуждопоклонството е една от същностните черти на нашето Възраждане

Най-разпознаваем в обществен план акад. Велев остава с проекта на модерна национална доктрина

Демократичните промени, настъпили след безкръвния (за щастие) преврат на 10 ноември 1989 г., създадоха очаквания и надежди за свобода и кардинални промени в нашия обществено-политически, икономически, културен и личен живот. Уви, за изминалите повече от три десетилетия не всичко се промени към добро, но това е дълга тема... Едно от явленията, много по-старо от 10 ноември, е чуждопоклонството (чуждопоклонничеството), което набира скорост в съвременните български условия. Този социалнопсихологически феномен изисква сериозни изследователски усилия, като е добър повод да отдадем дължимото на един съвременен учен и общественик, който не се поколеба да посочи травматичните последици от това явление и покаже неговите проекции. Както винаги в човешката история, не става дума за идеали, а най-често за зависимости и предателства, дори те да изглеждат „малки“ и простими...

Акад. проф. д-р Григор Велев (1935-2020) беше „нестандартна“ личност с невероятна енергия, автентичен патриотизъм и ярка визионерска мисъл. И аз, и други колеги сме имали своите несъгласия и спорове с акад. Велев, но винаги сме изпитвали уважение и респект пред неговия безграничен оптимизъм и вяра в достойнствата на нашия изстрадал, но древен и силен народ. Перфектен медик и учен, до последния си дъх той се бореше за укрепването на онази невидима, но така уязвима имунна система на нацията, за която мнозина и пет пари не дават... По негова инициатива и с личното му участие бяха създадени неправителствени научни центрове, вкл. Българската академия на науките и изкуствата, и общобългарски организации, каквато е Асоциацията на българите по света. Появиха се периодични издания и бяха издадени десетки книги, сред които са многотомната „Българска национална история“, дело на колективи от учени, и авторската му поредица за историята на македонските българи. И все пак, в обществен план акад. Велев си остава „най-разпознаваем“ с проекта си за модерна национална доктрина, каквато и до днес не е възприета от българската политическа „класа“. За нея може да се говори много, но днес ще припомним неговия труд „Чуждопоклонничеството“, излязъл в два тома през 2019 г.

Чуждопоклонничеството, 1. София, 2019

Всички помним гръмовните думи на Паисий: „Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език... О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава... От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели... Но поради що ти, глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?!“

Хилендарският монах, нашият „будител на будителите“, има предвид не целокупната ни нация, а нейния тогавашен елит, колкото и скромен да е бил той. Още повече, че поради своите социални позиции тези чуждопоклонници са облъчвали целия обществен организъм. Подетата още от Паисий и неговите следовници борба с чуждопоклонството е една от същностните черти на нашето Възраждане. Сред нейните ярки изрази са „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников, публицистичните текстове на Раковски, Каравелов, Ботев... Акад. Григор Велев са спира на чуждопоклонството от гледна точка на неговите политически измерения, на онези „филства“ и „фобства“, които обвързват България с т. нар. Велики сили: Русия (СССР), Германия, Англия, Франция и САЩ. С основание ученият отделя цял том на русофилството - феномен, който има най-дълга история и нерядко уродливи измерения. С право акад. Велев подчертава фундаменталните приноси на българската християнска цивилизация за религиозния и културен живот на източноевропейските народи. Проследявайки развитието на руската великодържавната идея, акад. Велев показва нейните геополитическите проекции и „мечтата за Константинопол/Цариград“, поредицата от руско-турски войни и тяхното отражение върху съдбата на поробените българи, провокираните от Русия масови преселения на нейна територия. Днес България е в остра демографска криза, но предците на сънародниците ни в Бесарабия, Приазовието, Крим и на други места са откъснати от нас в резултат на въпросните войни.

Самите общности имат трагична история, вкл. терора над таврийските българи, депортирането на кримските през 1944 г., обричането на бесарабските българи на гладна смърт през есента на 1946 г. Нека припомним отстояването на българската кауза от нашите национални водачи Георги Раковски, Васил Левски и Христо Ботев, възприемащи руската политика като „убийствена“ за българите. Време е да се проумеят същността и истинските цели на Руско-турската Освободителна война от 1877-1878 г., защото пропагандните манипулации на тази тема не спират и в наши дни. Важно е да се осмисли развитието на българо-руските отношения след Освобождението, особено във връзка със Съединението, Сръбско-българската война, военния преврат срещу княз Александър през 1886 г., т. нар. бунтове на офицери русофили, и т. н. В крайна сметка, водещите представители на българския политически елит, сред които се откроява Стефан Стамболов, не допускат превръщането на България в марионетка и „задунайская губерния“ на Петербург и реагират твърдо на високомерното незачитане на по-малката „славянска“ сестра“. От друга страна, т. нар. русофоби са защитници на българската кауза, а не фанатични отрицатели на Русия и нейната култура. Трябва да се подчертае обективния подход на Гр. Велев към личности като Драган Цанков, Петко Каравелов, Иван Гешов, Стоян Данев и др., както и по отношение на симбиозата на политическото „русофилство“ с комунистическата идеология. Нека припомним бруталната намеса на СССР в протичащите в България процеси, както и васалното поведение на БКП към болшевишките диктатори Ленин и Сталин. В това русло на неравноправни отношения влиза и антибългарската политика на Русия и Съветския съюз по Македонския въпрос. Да не говорим за подривните действия срещу България по време на Втората световна война и окупацията на страна ни от Червената армия през септември 1944 г. Прокарваната от Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков и Тодор Живков политика на национално самоунижение и пълно подчинение на Москва води до безумната и откровено предателска линия за присъединяването на България към СССР. Тази позорна политика превръща България, до 1944 г. неголяма, но достойна европейска държава, в „най-верния сателит на Москва“ и потенциална „шестнадесета република“ на съветската империя.

Невъзможно е на няколко странички да покажем посланията в трудовете на акад. Григор Велев, който подлага на безпощадна критика и т. нар. германофилство, англофилство, франкофилството и американофилство. Наистина, тази двутомна „сага“ обогатява знанията и общата политическа култура на съвременния българин. И, не на последно място, провокира в добрия смисъл на думата последователното изследване на чуждопоклонството в най-широк план. Тази задача стои пред нас с все по-голяма острота, защото и днес продължава първосигналното, пошло и „маймунско“, ако следваме думите на Захарий Стоянов, подражание на чужди образци с повече от съмнително съдържание. Един може би банален, но показателен пример е съвременната ни именна практика, в която „блестят“ лични имена от рода на „Майкъл“, „Дейвид“, „Антъни“, „Никол“, „Дебора“, „Памела“, „Роберто“ и какво ли не още, които съжителстват с „Гриша“, „Альоша“ и тем подобни от по-далечното минало... Така или иначе, чуждопоклонството с неговите най-разнообразни проекции се нуждае от умна и последователна терапия. Така е, защото пируетите на националния нихилизъм, облечен в дрехите на съответните „филства“ и „фобства“, нанасят сериозни поражения на собствената ни традиция, ценности и многовековна национална идентичност.