Луи Айер европеизира вродения борчески талант на българина

Днес сме с рекордно камерна делегация на Олимпиадата. Четири жени и трима мъже защитават старата слава на традиционния спорт

Седем наши борци участват в Олимпиадата. Рекордно камерна делегация в историята на традиционния за България спорт. Освен това разчитаме най-вече на жените, които са четири срещу трима мъже. Само медал може да изтрие срама от челото, дори да светне на дамска гръд.

Малцина знаят, че първият треньор по борба у нас е от страната на Вилхелм Тел. Швейцарецът Луи Айер полага основите на модерното физическо възпитание. Заедно с леката атлетика, вдигането на тежести и други спортове той европеизира вродения борчески талант на българина.

През Възраждането пехливани се борили по сборове и панаири. Намазани със зехтин юначаги се тръшкали един друг за скъпи награди. Агне, теле или вол получавал победителят.

След Освобождението обаче „дебелите вратове“ почват да тормозят държавата. През 1880 г. разбойници едва не превземат младото княжество. Шайки обират домове и дюкяни, завардват пътища, отвличат за откуп.

Един от най-опасните хайдуци е пехливанинът Чобан Хасан. Той се прочува през игото с подвизи на Ескиджумайския панаир. „Под предводителството на Чобан Хасан в Източния Балкан се бе образувала обширна разбойническа организация, която със своя терор бе спряла сякаш живота на цялата област“, пише Симеон Радев.

Бившият борец е толкова сербез, че веднъж иска от войската да изпразни село Белибе. Когато командирът отказва, пламва шестчасова битка. На следващия ден солдатите получават подкрепление. На помощ идат две роти и половина пехота и около 700 въоръжени българи от околията.

Хасан не се стряска толкова от войската, колкото от вестта, че сред доброволците има и наши борци. С тях той е мерил сили по моравите. Българските юнаци познават неговия нрав и могат да контрират ходовете му. По тази причина пехливанинът драсва в Източна Румелия, където е убит от милицията.

И Швейцария ражда знаменити борци. Тяхната национална борба е със стари корени и още е жива по кантоните. През средните векове родината на Айер е известна само с камънаците си и храбрата си войска. Цяла епоха Швейцарският съюз отстоява своята независимост в люти битки с Хабсбургите.

Победите прославят алпийската пехота и тя е пазарена като наемна армия в различни краища на Европа. Швейцарска гвардия днес продължава да охранява Ватикана.

Луи Айер е достоен син на дедите си. Той е роден през 1865 г. в градчето Веве край Женевското езеро. Завършва индустриално училище и висши курсове по физическо възпитание в Лозана, Женева и Нюшател.
През 1893 г. правителството на Стефан Стамболов му предлага да постъпи на българска служба. Европейски специалисти са нужни за телесното възпитание на младежта, преценява просветното министерство. Айер приема поканата, заедно с него пристигат още девет швейцарци. Следната година Луи е назначен в Ломското педагогическо училище. После преподава в Силистра и Русе.

По онова време у нас няма никакви условия за развитие на спорта. Луи изпитва остра нужда от екипировка и пише на брат си да му прати нужните потреби. „Спомням си от най-детските ми години колко баща ми се радваше като получаваше чрез посредничеството на брат си в Швейцария разни спортни уреди, прибори, предмети и игри“, разказва синът на учителя.

„Тези материали - описва пратките той - бяха съставени от футболни топки, тенис ракети с подходящи топчета, шпаги, ръкавици за английски бокс, кънки с ролки за зелен хокей, швейцарски „стоманен лък с пружина“, гащета за швейцарска национална борба, игрите „Крокет“ и „Бадминтон“ и др.“

Луи Айер отделя особено внимание на борбата като основно оръжие за нападение и отбрана. Според него от всяко дърво борец не става. Търси и намира жилави българчета за школата си. Не от върбови клони, а от нашенска дряновица.

С такива обучени младежи в Балканската война треньорът създава Юнашки легион. През 1912 г. Айер слага маса пред Мъжката гимназия в Русе, развява българския трибагреник и почва да записва доброволци. Със своя легион заминава за фронта. Момчетата му са включени в състава на Македоно-Одринското опълчение.

Швейцарецът се връща от войната с кръст за храброст. Няма обаче време за почивка, защото чуждият печат яростно се нахвърля срещу родината ни. Писатели като Пиер Лоти и Габриеле д'Анунцио пледират, че един „варварски народ“ бил съсипал Ориента.

Луи Айер твърдо застава зад българската кауза. Той отговаря на клеветниците с книгата „Pro Bulgaria“ („За България“). В нея казва истината за страната, станала негово второ отечество. На същата тема публикува и статии във вестник „Женев“.

Луи особено се дразни от някой си Леон Савадисиян. Купен със сръбски динари и гръцки драхми, оня е от редките екземпляри на двойните предатели. Савадисиян плюе в печата България, макар че е български поданик. Изменя и на арменската си кръв, като забравя масовите кланета на свои събратя в Османската империя.
Когато избухва Първата световна война, Луи вика на дуел предателя Леон. Поканата за двубоя е публикувана във вестник „Женев“:

„Заради незаслужени обиди, мръсни интриги и клевети по адрес на моето мило второ отечество - България, нанесени u от Вас чрез Вашия продажен вестник, аз Ви призовавам на македонския фронт на дуел, където синовете на българския народ гинат заради покрусената тяхна чест и каляните от Вас техни знамена и оклеветената от Вас тяхна майка България. Довиждане на Дойранския фронт или пред Солун.“

Савадисиян не се явява на срещата. Той знае кой е Айер - лесно ще го намушка със сабя или ще го гръмне с пищов. Понеже е отрепка, може и да не си мърси оръжието. Ще го срази с някой от специалитетите като „Ритане водоравно напреко с десния крак в корема“.

Докато арменецът се укрива, Луи Айер заминава за фронта. Сражава се като помощник-командир на Пета рота в Тридесет и трети свищовски полк. Загива на 2 септември 1916 г. край дойранското село Чаушлий. Там са положени костите му.