Просто животът в телевизора и животът извън телевизора се оказват съвсем различни работи

Ако човек направи сравнително сериозната грешка да си пусне телевизор тия дни, ще остане с впечатлението, че държавата е на умирачка. Свършва се, идва Страшният съд, Конниците на Апокалипсиса яздят неуморно срещу нас, а атмосферата навън е нещо средно между „Лудия Макс“ и „Война на световете“. Редуват се живи включвания на измръзнали репортери, които с треперещ глас ни съобщават, че я тук били запълнени сто процента от болничните легла - после в репортажа се разбира, че тия „сто процента“ са цифром и словом 22 (двадесет и две) легла - я там била обявена грипна ваканция, а пък в еди-коя-си детска градина на три деца им се появили сополи. Въобще, драматична драма, мила моя майно льо.

И пак проф. Кантарджиев ни обяснява какво що било - не ме разбирайте погрешно, човекът ми е симпатичен, ама просто трябва да си дам почивка малко от него, че само в хладилника не съм го виждал в последните две години. Чакам още малко да се появят среднощните брифинги на щаба и посттравматичният ми стрес от ковид ще се активира като на ветеран от Виетнам, който чува пукот от ауспуха на някоя бричка. То, да е само Кантарджиев добре, той поне е веселяк, но смятам, че нервната ми система просто няма да издържи, ако пак се появи някой кисел математик, който с гробовен глас да обяви, че според неговия „математически модел“ би следвало да съм умрял миналия вторник.

Почват пак призиви за мерки, за дистанции. Паралели се правят между грипа и ковид. Брои се натовареността на болниците, обсъждат се клинични пътеки, лекарствени продукти, лечения и самолечения. Имам чувството, че живея в поликлиника - буквално можем да си говорим само за болести и за „съсипаха я тая държава“. 

Седнал е един кисел народ на очуканата пейка пред кабинета на личния лекар и се е отдал на любимото си занимание - да се оплаква и вайка. Кой ковид го ударил в бъбреците, кой грипът го чукнал в колената, кой развил псориазис от стрес, на кой му окапала косата. Въобще, всичко е лошо, тъжно, грозно, болно и бедно. И не просто, че всичко е лошо, тъжно, грозно, болно и бедно, но едновременно е било такова цял живот и заедно с това тази ситуация е един вид извънредна, неочаквана и изненадваща, т. е. нищо ново няма, всичко е зле, ама е зле по един нов начин.

А иначе, ако човек реши да не пуска телевизор тия дни, ще види една съвсем различна картина. Животът си върви, хората си гледат семействата, вършат си работата, гледат си бизнеса. Тук-там чуеш някой познат хванал грип, та трябва да отложите винопитието за идната седмица. Може и хрема да развиеш, ама вземеш там обичайните противогрипни и на втория ден ти няма нищо. Междувременно си живееш живота, така както си го живял винаги по това време на годината - повече вкъщи и в офиса, по-малко навън, макар че е много топло за сезона. От време на време дъждец валне, после малко снежец, та трябва колата да чистиш. И въобще - живот като живот насред януари. Нищо шокиращо и изненадващо няма и не би могло да има.

Просто животът в телевизора и животът извън телевизора се оказват съвсем различни работи. Ако гледаш живите включвания по новините, ще научиш съвсем със сигурност, че за пръв път в историята на Република България преживяваме грип посред зима. Ако не гледаш живите включвания, няма и да заподозреш, че би могло да има нещо извънредно. Просто телевизиите работят в един сегмент, който май му е минало времето вече - тъй като рейтингите им падат, защото хората задоволяват информационните си потребности все по-често извън телевизора, просто на телевизиите им се налага да търсят сензационност, извънредност и драма. Без някоя от тези три съставки, а ако може и трите, рейтингът го няма просто. Хората си получават новините от сайтовете и агенциите, коментарите и анализите я ги четат, я ги гледат в някой подкаст. И телевизиите остават зад борда, което се наваксва със сензационализъм - просто произвеждаме извънредност там, където я няма.

Но не са само телевизиите виновни, честно казано. Тях ги разбирам - моделът им е крив в това най-ново време, където им е все по-трудно да се съревновават с други на дигиталната агора. Вина за този несръчен опит да се наложи повсеместна паника имат и онези, които оформиха сектата на ковидчиците от деветия ден. Математици, вирусолози, консултанти по не-знам-какви-си болести и въобще всякакви хора, които никога преди това не са били в публичното пространство, които станаха известни покрай ковид в своето служебно качество и които сега откриха, че без ковид те няма с какво толкова да фигурират в медиите. Следователно се вкопчват като удавник за сламка във всеки, макар и незначителен, информационен повод, който би им дал възможност отново да са важни и известни. Въобще, тщеславието е демонична сила. Някой може да живее цял живот без да е известен и съответно няма да изпитва никаква липса в живота си. На същия човек обаче, ако му дадеш възможност да е известен, макар и за малко, често няма да може да живее без тази слава никога вече.

Не бива да се залъгваме - грипът си е сериозна работа. Влизат хора в болници, има и тежки протичания, които не са шега. Но тук не говорим за това дали този или онзи човек е изкарал някоя болест сравнително тежко или сравнително леко. Аз го изкарах този грип, както изкарах и ковид - на крак, каквото и да значи това в моя случай. В смисъл останах си вкъщи, колкото беше необходимо и скоро вече ми нямаше нищо. Има мнозина, които изкараха и двете заболявания много тежко, хиляди хора загубиха живота си. С този си коментар в никакъв случай не искам да омаловажа кое и да е от двете заболявания. Просто искам да кажа нещо друго - без значение дали го караш леко или тежко, няма как да се каже, че този грип е някаква извънредност, нещо нечувано и невиждано. Грип има винаги през зимата. Винаги е имало и сигурно винаги ще има. Да му придаваме някакво сакрално значение е не просто проява на лош вкус, но и е демонстрация на паникьорско мислене.

Както се казва в „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на големия Дъглас Адамс - „БЕЗ ПАНИКА“. Няма нужда да си търсим поводи да се чувстваме зле и да ни е страх. Мисля, че малко ведрина, усмивка и чувство за хумор няма да са ни излишни. Цялата тази мрачност и болестотворност, която ни е налегнала е вредна не само психически, но и физически.

Колкото по-болен и нещастен мислиш, че си, толкова по-болен и нещастен ставаш в действителност. В социологията на това му казват „самосбъдващо се пророчество“. Предлагам да му турим край, че взе да става досадно. Дайте да го дадем малко по-усмихнато. Ще видите, че си струва.