Поразителни са приликите между днешните фанатици на „промяната“ и следдеветосептемврийските им роднини

„Ентусиастите от отечественофронтовския период не разбраха как се превръщат в надзиратели... с критическа палка в ръцете. Пламъкът на идейното превъзходство започна да потъмнява, да се измества от тъмните огънчета на фанатичното доктринерство... Започна проверка на „паспортите“ за установяване идеологическата благонадеждност на всеки...

Борческият марксически патос избиваше във фалцета на команда. Борбата срещу идеологическите отклонения преминаваше в подозрителност спрямо всеки по-ярък белег на творческата индивидуалност... Съзнанието, че защитаваш непоклатими марксически истини, неусетно се преобръщаше в чувство за лична непогрешимост, в склонност към административна власт, в липса на елементарна търпимост към опонента“.

Това са думи на литературния критик Минко Николов, написани от него през 1965 г. Той е родом от Троян. На 31 декември 1966 г. прерязва вените си и така сам слага край на живота си. Защото разбира, че живот в мръсната атмосфера на комунистическия режим няма.

Поразителни са приликите между днешните фанатици на „промяната“ и следдеветосептемврийските им роднини. Те вече са „надзиратели“. Имат си и любими надзиратели: Петков, Иванов, Рашков, Атанасов. Все по-често говорят за „Бай Ставри“ и „репресират“ - преди и след избори. Подозират всеки за отклонение от „правилната линия“. Чувстват се „непогрешими“.

Стремежът им към „административна власт“ избуя като плевел в държавата ни. И често ги кара дори помежду си да се ръфат като бесни кучета. А Минко Николов още тогава, през 60-те години, е написал за подобните на тях сталинисти: 
„Зад непристъпната маска на най-бдителния може да се крие грозната физиономия на властолюбеца. Зад безконечните декларации и клетви за вярност може да напират попълзновенията на бездарника. Под големите принципи може да се спотаява дребнавата лична корист.“

Аз ги наричам неокомунисти. Това е истината за тях. Останалото и особено заиграването с „европейското“, са финтифлюшки, лафове за наивници. Важна е „борбата с опозицията“. Важно е тази „гадна“ опозиция да бъде сломена, за да могат те - посредствениците, да се развихрят като „стой та гледай“. Важен е и кокалът.

Ужасни навлеци са. И нагли при това. Но ще ги преживеем. Няма как. Ще страдаме, но ще ги преживеем. И нека не им завиждаме на това, което ще отмъкнат и от държавата ни ще го изнесат. На оня свят няма да го отнесат. Но страданието ще го имаме. Цялото. Мнозина ще го платят със заблудите си. И в тази връзка е добре да напомня, че у нас промяната приключи през 2007 г., когато бяхме приети в Европейския съюз. В този съюз непроменени държави не приемат. Справката е до нас: Северна Македония, Сърбия. А след това трябваше да живеем нормално. И започна този нормален и спокоен живот, в който можехме да планираме не само ежедневието, но и бъдещето си. Започна постепенното подобряване на живота. И така беше до преди година - две. Беше до момента, когато неокомунистите започнаха да изстрелват своите лъжи в публичното пространство с помощта на журналистически слугинаж и да извършват „проверка на паспортите за благонадеждност“. Преди да хвърлят българското общество в котела на омразата. И днес ние се къпем в огъня на тази омраза. А те, подпалвачите, се доволстват с министерски и депутатски кресла и току прескачат до офиса или джипката на поредния олигарх, за да вземат нови съчки. И да ги хвърлят в огъня.

Ще бъде това, което е съдено да бъде! Ще нарушим техния Сценарий! Но е важно, както пише Минко Николов: „Да не се страхуваме сами от себе cu.“ И още: „Да имаме повече доверие в нашата нравствена издръжливост“.