Истински свободните поданици не са кресльовците по площадите, дори и в момента да са на прилична заплата в някой кол център, а тихите собственици

Можем да разглеждаме хората като създатели и разпределители

Това ли е обратното на локдаун – ънлок-ъп? Представям си как на 31 януари 2040 година ОАМ (Обединени абсолютни монархии, бивше ООН) в чест на настъпващата нова 2041-а обявява глобален ЪНЛОК-ЪП и като начало разрешава на човечеството да свали маските.

Човечеството, свикнало да се маскира, приема новото си състояние едва ли не като неприлично, порнографско разголване, още повече че през последните години се е появило ултралиберално движение за сексуална революция, чиито членове се показват на публични места без маски и наричат себе си „нудисти“, а пък полицаите от Сен Тропе ги преследват начело със старши вахмистър Людовѝк Крюшо.

Да, човек никога не знае през какви обрати ще премине историята му, особено ако не е съвсем наясно накъде се е запътил. Днес, докато всички се питат ще ни върне ли пандемията в каменната ера, способни ли са правителствата да се справят или трябва да подадат оставка #ВЕДНАГА!, най-висша ценност ли е човешкият живот (ако беше така, никой никога нямаше да спечели нито една война), дали се опълчваме на правилния враг с правилните средства, достатъчно безопасни ли са ваксините и т. н., и т. н., докато всички се питат за тези неща, изникват все по-отчетливи знаци, че междувременно обществото е претърпяло поредната си метаморфоза.

Ето един такъв знак. Във връзка с извънредната ситуация от началото на годината, държавата през август реши да увеличи с 30% (твърде сериозно увеличение!) доходите на близо 34 000 чиновници в знайни и незнайни учреждения, повечето от които нямат нищо общо с пандемията и битката с вируса. Последваха разисквания и спорове, в които се включиха даже и браншовите организации, но не това е забележителното. Забележителна е констатацията, че обществото, освен между всичко останало, вече се е самопротивопоставило между „бизнес“ и „администрация“, които по замисъл не би следвало да са антагонисти.

Дали това не е делението на частен и публичен сектор? Не е, защото такива хора като лекарите и учителите, например, не се вписват. Тяхната дейност може да е както в публичния, така и в частния сектор. Какъв тогава е критерият, кои са „тунеядците“ и кои „мошениците“? Според мен картинката ще стане доста по-ясна, ако разделим хората на такива, които създават, и такива, които разпределят. Така лекарите и учителите намират своето място при създателите. Какво създават те? Създават други създатели. Защото болен и неук трудно ражда нещо.

И така, можем да разглеждаме хората като създатели и разпределители - месарят ходи на мач, футболистът яде пържоли, а данъчният инспектор следи държавата да не пропусне своето - разделение на труда, пазар. Разделението води до специализация, а специализацията ражда специалисти. Те организират и регулират разпространението на материални и духовни блага. Те не произвеждат, те разпределят, затова са разпределители. Към тях спадат инкасаторите, полицаите, чиновниците, данъчните, топлинните счетоводители, съдия-изпълнителите и не на последно място политиците. Разпределителите са класа, възникнала първоначално да обслужва създателите, да е в тяхна услуга, да им осигурява удобни условия да създават, да творят, да печелят, да внасят данъци, от които и разпределителите взимат своя къшей.

Но ето че в шеги и закачки идва онзи момент, когато държавата безсрамно заявява: „Ще изтупам създателите като брашнени чували, за да увелича с 1/3 платата на разпределителите“. Защото идват тежки времена, през които администрацията трябва да премине с най-малко неудобства. А бизнесът? Той отново ще се „оправи сам“. Не бива да се допуска чиновниците да са тревожни, за да не стане като в онзи виц. В разгара на работния ден на голямата тераса в административна сграда излиза чиновник да пуши. В другия край пуши друг самотен чиновник. Първият го приближава и пита със съчувствие: „Колега, и ти ли не можеш да заспиш?“.

Извън кръга на шегата, колкото по-развито и цивилизовано става едно общество, толкова по-осезателно разпределителите се превръщат от обслужваща в господстваща класа и поробват създателите. Пак казвам, създателите не са непременно и единствено капиталисти и частни предприемачи. Те са всички (артисти, спортисти, търговци, изобретатели, преподаватели, журналисти, земеделци, рибари), чиято дейност създава печалба, а разпределителите търсят начин да им я отнемат. В модерното общество създателите се нуждаят от разрешението, от благословията на разпределителите, за да могат да създават.

През 90-те, веднага след т. нар. „демократични промени“, създателите бяха на почит. Тогава „бизнесмен“ звучеше гордо. Днес означава или престъпник, или роб. Или олигарх, или крадец на данъци, или пършивец с количка за захарен памук, който трябва да плаща такса за всяка буква от името на фирмичката си. Ами корпорациите - ще попитате, - ами големите транснационални корпорации? Не, не те са капитализмът. На практика всичко е капитализъм, всяко владеене на капитали или средства за производство с цел печалба е капитализъм, развитото социалистическо общество не беше нищо друго освен тоталитарен държавен капитализъм, само че въртян твърде некадърно. Но под „капитализъм“ в неформалното общуване сме свикнали да разбираме друго: система, при която частната собственост е и лична, можеш да кажеш кое на кого е и кой носи отговорност за него, а не някаква мъгла от инвестиционни портфейли и бордове. Корпорациите по философия и структура са си чист комунизъм, при който средствата за производство са незнайно чии и отговорността се носи от аморфни абстракции, скрити зад скъпо платени юридически кантори. Затова да оставим корпорациите настрана, когато говорим за размяната на ролите между създателите и разпределителите.

Капитализмът, за който мечтаехме и с такава радост посрещнахме през 1989-а, това са средните и дребни предприемачи, фабрикантите и търговците, които днес са подхвърлени на поголовно скубане и всевъзможни унижения. Разпределителите знаят, че битовото им съществуване пряко зависи от това какво са произвели създателите, но си въобразяват, че създателите могат да произвеждат до безкрай и до безкрай да бъдат стригани и доени. При това безмилостно, защо „сами ще се оправят“.

Добро нещо ли е капитализмът? Това е съвсем отделен въпрос, но щом стигнахме до него, нека кажем. Доколкото е сребролюбие, алчност, привързаност към материалните земни блага, хищничество, безскрупулност в конкурентната борба, надменност, безчовечност, безсърдечност - дотолкова капитализмът не е добро. Доколкото пък капитализмът е трудолюбие, интелигентност, находчивост, предприемчивост и инициативност, смелост и откривателство, честност и почтеност в ръкостискането между джентълмени, меценатство и благотворителност - добро е. В крайна сметка всичко отново зависи от човека и от човешката употреба. Капитализмът има за своя база собствеността. Тя също е двояка. От една страна е онова бреме, което ни развращава и ни пречи да минем през иглените уши, но от друга собствеността е свобода. За да дадеш едната си риза на ближния, първо трябва да притежаваш две. Само свободният може да избере доброто. Както и злото. Не се страхувайте, че ще ви ваксинират, че ще ви вкарат чипове или че ви пръскат с нещо от небесата. Страхувайте се, че вече официално са ви отнели възможността да забогатявате по законен начин и да придобивате собственост. Не работата ви прави свободни, а собствеността. Истински свободните поданици са опасни поданици. Истински свободните поданици не са кресльовците по площадите, дори и в момента да са на прилична заплата в някой кол център, а тихите собственици.

И ако се върнем към създателите и разпределителите, ще видим, че днес разпределителите са добре платени наемници, а създателите - често бедни чорбаджии. Когато държавата увеличава благосъстоянието на разпределителите, докато тъпче създателите, които „сами ще се оправят“, става ясно на чия страна застава. Това е проблемът. Но още Лафонтен е забелязал, че кокошката със златните яйца не е безсмъртна.
Ясно е, че мнозина чакат да бъдат нахранени и нека е така, но поне да уважават онзи, който ги храни. Когато се надпреварват в изобретяването на остроумни противокризисни мерки, нека добре си направят сметката кого и как ще засегнат и дали в крайна сметка няма да спрат двигателя. Между другото, кой е Джон Голт?...