В началото на април „Труд news“ публикува статията на проф. Трендафил Митев „Омразата на българи срещу българи е Ахилесовата пета на съвременна България“. Последва реакция на наши читатели. Те питаха “Защо възникна тази омраза?“; „Кой носи отговорността за нейната поява?“; „Кой може да ѝ сложи край“? На тези и други въпроси търсим отново отговор от професор Митев.

- Тази омраза на българи срещу българи не е нещо ново в нашата история, професоре. Къде да търсим нейното начало и защо продължава и до ден днешен?
- Според мен има шест фактора за това. Първо, при условията на еднопартийната социалистическа власт след 1944 г., политиката беше монопол на комунистическата партия. Мнозинството от безпартийните сред народа и интелигенцията нямаха възможност да предложат по-добра, а още по-малко алтернативна идея, за решаване на важните въпроси. По тази причина закърня самостоятелното политическо мислене на новите поколения сред българската нация. Не случайно до 10 ноември 1989 в България не възникна сериозно организирана опозиция. В резултат, когато падна Берлинската стена и БКП започна сама да се обезвластява, българската нация се оказа в пълния смисъл на думата „едно невръстно политическо дете“. В България липсваше сериозно подготвен слой, който да разработи разумен политически проект за преход към демокрация. Така, че ценното, сътворено с труда на нацията да оцелее. Животът скоро щеше да опровергае основната заблуда на онова време, че демократичен  преход може да се извърши цивилизовано, без преди това демократичната политическа култура да е вградена трайно в съзнанието на нацията.  Второ, важен дефект на социализма беше и половин вековното господство на държавната собственост в България. Поради това към 80-те години на ХХ век, закърняха и предприемаческите умения сред младите. Изчезна способността да се откриват печеливши ниши в сферата на икономиката, за да се създава и развива собствена фирма. Да не говорим за възможността „като продадеш на печалба една ябълка, да купиш две, чието препродаване постепенно да те доведе до милиона“, както се разказва в легендата за американската предприемчивост! А след 10 ноември 1989 година нацията ни отново беше изправена пред необходимостта сама да поема управлението и на икономическия си живот.

- Да припомним в какви ръце попадна т.нар. преход...
- В резултат на тези два основни дефицита, (ако се изключи съставът на Великото народно събрание от 1990 година), преходът към демокрация в нашата страна се схвана от не малко хора преди всичко като политика за „ликвидиране на всичко от соца“!? В България имаше какво да се ликвидира, но не всичко беше за унищожение. И на обществената сцена изплува една социална мътилка от политически и икономически неграмотни хора. Те се хвърлиха в бясна надпревара да „приватизират“ народното богатство. Заводи се заграбваха, след това машините им се продаваха за скрап, а банди разбиваха дори циментовите стени, за да спечелят и от арматурата. Тези престъпните деяния трябваше по някакъв начин да се прикрият и даже някак си да се защитят. Ето защо след 10 ноември 1989 година, новите герои на деня пуснаха в употреба безпрецедентно конфликтната политическа лексика. Тези персони ругаеха комунистите за щяло и за не щяло. От там за пръв път в новата българска история жлъчният политически език, обидните квалификации и грубото изопачаване на истината станаха инструмент за налагане във властта на никому неизвестни до тогава лица. Тези, които доказаха, че може да се забогатява светкавично и от грабеж!

- И до какво доведе това?
- Примерът на „първите“ моментално мобилизира огромен контингент от последователи. В хода на едва прохождащата демокрация, многопартийната система се превърна в посмешище: на моменти новите политически партии се движеха между 150 и 180! Хилави, водени от безлични персони, всички те също потърсиха място на обществената трапеза. Възможности за успех им осигуряваше и настъпилият хаос в държавата, и моралът на новоовластилите се. В резултат в България пламна непозната междупартийна кавга. Компроматите и стратегиите за обезличаване на опонентите сътвориха чудеса. Така омразата, конфликтното мислене и говорене, както и нецивилизованото общуване, се пренесоха вече и вътре, в нововъзникналата /“уж демократична“!?/ многопартийна система. Неефективните нови опоненти също трябваше да се омаскаряват, за да не бъдат допуснати - освен комунистите и те в сферата на властта. Това усилие се постигаше без особени трудности, защото политическите парвенюта сами създаваха предпоставките за своя погром от преследващите ги „нови сили“.

- А къде бе през това време интелигенцията? Като че ли тя се беше спотаила?
- Избухналата междупартийна политическа война породи смущение сред българската национална интелигенция. Умният, образован тесен специалист, в отделните области на живота разбра главното: не можеш да лекуваш, ако не си завършил медицина; не можеш да караш самолет, ако не си изучил тънкостите на авиацията и т.н. Тоест – никой не може да реализира  обществено полезна дейност, ако предварително не се е учил и подготвил добре за своята мисия. Докато с политика се захванаха  персони, които до появата им начело на партиите и в Парламента, не бяха направили нищо съществено в своето лично битие. Как тогава умните, знаещите и честни представители на интелигенцията да се ангажират с текущата политика? И тези хора останаха съзнателно настрана от процеса на властогонството. Тяхното поведение постепенно се възприе и от нацията, която все повече отказва да се явява на избори, за да поправя грешките на поредните властващи. Отсъствието на общественият елит около тези, които водят „битките за кокала“, разшири възможността, злостното политическо говорене и излъчването на омраза към опонентите, да тържествуват още и още – до безкрай!

- Не можем да подминем ролята и на многобройните социолози, анализатори, наблюдатели и тълкуватели, които като че ли вече омръзнаха на хората с изявите си?
- Да. От средата на 80-те години в България възникна нова университетска специалност - „Политология“. Нормално беше да се очаква, нейните кадри да се подготвят теоретично и практически, за да се влеят като първата професионално подготвена генерация политици-практици  на нацията. Но не биде и това! Тази професия роди армия от анализатори и коментатори, които ежедневно стоят на телевизионните екрани или шетат из другите медии. Вярно е, повечето от тази нова съставка на модерната българска интелигенция са високо образовани и добре подготвени тесни специалисти. Поради това и при тях заработи задържащият принцип, който демотивира съвременната ни сериозна интелигенция, за да не се ангажира активно с текущия политически процес, дирижиран от враждуващите политикани. И все пак – това оневинява само до някъде специално политолозите. Защото тяхно професионално задължение е да се включат не само в коментирането, но и в реалния, демократичен политически процес. В България няма друг слой на интелигенцията – освен техният, който на базата на своята научна подготовка може да промени и политическото говорене, и междупартийните отношения, и умението да се търси национален консенсус.

- И в резултат на така стеклите се обстоятелства през последните 35 години около групировките изправени пред подстъпите към властта, възтържествува политическата омраза?
- Така е, вече никой на никого не вярва. Никой на никого нямаше, няма, а и няма да има доверие. Никой не осъзна колко фатална е поведената политическа война на българи срещу българи след 10 ноември. Не можеше да бъда друго, след като политиката се оказа единствената високо отговорна дейност в държавата, която се реализира от професионално неподготвени хора! Те не разбираха, че заради дейността си нацията ги има вече за посмешище! Болшинството от народът не иска да ги следва, защото на обществената сцена изплува политическата безполезност! В денонощната си битка отделните партии до такава степен изтъняха, че вече четвърта година никоя не може да управлява сама. Даже в коалиция с още една. Така е и ще става все по-лошо, защото политическите партии не съзнават, че стилът на онези, които разграбиха националното богатство, вече е най-големия враг на политиците! По простата причина, че в хода на реализираната омраза на българи срещу българи, всички станаха безпомощни политически единаци! А кавгите, омразата и конфликтността не са водили и не водят – никого, никога и на никъде. Това е вярно за всички времена.

- Следва закономерният ми въпрос – какво да се прави?
- Крайно време е да се поведе борба за нормализиране на вътрешнополитическите отношения. Нашето общество има вече генерация, която израсна при условията на демокрация и не е заразена със „синдрома на разграбването“. Тя трябва да обедини силите си с професионалистите, изучили политическа наука, правото и икономиката като свои професии! А отговорните медии е редно да ги подпомагат, като им сочат проблемите, които искат ново решаване. Така факторите на новата промяна да са информационно осигурени. Ако тези три обществени сили не намерят национално съгласие въз основа на което да се реализира политиката  – всичко е загубено!

- Как виждате вие първата стъпка в това нормализиране, професор Митев?
- Първата стъпка трябва да е отстраняване на тези, които живяха и богатееха с помощта на омразата! Защото управлението на държавата, освен всичко друго е и изкуство, което трябва да осигурява хармония в човешкото общество. За да може всеки българин да постига „своето благо“ – с честен труд и разумна инициатива. Нацията ни пострада прекалено много от хаоса провокиран от омразата, между старите партии и създадените от политици-аматьори. Ние намаляхме с близо една трета!? А прогнозата е, в края на този век, българите да паднат до 3,5 милиона!? Какво повече трябва да се случи на нашия народ, за да се разбере най-сетне, че омразата между политическите сили отдавна се е превърнала във воденичен камък, който тегли отечеството към дъното! Никой няма да ни подаде ръка за спасение, ако  новите поколения, професионално подготвената интелигенция и народополезните медии не променят из основи конфликтния политически живот. Той бе сътворен от необразовани хора, грабили националното богатство. Но стилистиката им е в пълно противоречие с традиционните добродетели на нашия народ. И нещо много важно: съхраняването на омразата сред хората във властта и в бъдеще, със сигурност ще ни приближи в края на настоящото столетие към ситуацията, когато някой ще трябва да загаси последната крушка в държавата България!

Нашият гост

Трендафил Митев е доктор на историческите науки и професор в катедра “Политология” на УНСС. Роден е на 15 март 1950 г. в София. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на 14 научни монографии и няколко исторически книги. Има публикувани и десетки научно-публицистични статии в българския печат. От 1995 г. е член на Македонския научен институт, а в периода 2008 до 2014 г. е и негов председател.