Кой може да вярва на елит, който изгуби ценното историческо време в създаване на образ на вътрешен враг, изграден на основа на лъжи и стереотипи

Битките на физическите и виртуалните полета ще стават все по-интензивни, локалните конфликти ще бъдат възродени

Изборите в САЩ бяха като дълго подготвяно и дългоочаквано театрално представление. Светът живя през тях и техните желани или не проекции в продължение на две години. Представлението свърши и сега оставя своя отзвук и проявления - както вътрешни, така и външни. Значимият американски писател Ралф Уолдо Емерсън пише в своето есе от средата на 19 век „Поведението на живота“, че обществото е бал с маски, където всеки крие своята истинска същност, но я разкрива, чрез акта на скриване. Театралната постановка на президентските избори в САЩ показа твърде много за твърде кратко време и разкри голяма част от същността на американското общество, за която отдавна се пише.

Представата за най-добрата и най-работеща демокрация в света окончателно стана част от историята. Всеки, който следи историческите и съвременни процеси, е наясно, че идеята за демокрация е част от удобен наратив, който служи като реклама за продаване на продукт. В същността си, все пак процесите се свеждат до хищническата честност на реалполитик. По-важен е въпросът за доверието - както за самата държава, така и за света, който така или иначе продължава своя ход напред. В основата на параметрите на постамериканския световен ред стои именно загубата на доверие, но и наличието на подозрение. Кой може да вярва на елит, който изгуби ценното историческо време на последните 2 години в създаване на образ на вътрешен враг, изграден на основа на лъжи и стереотипи.

Изписа се твърде много от привържениците на двете фракции. Във времето непосредствено преди вота бяха страстно защитавани социологическите данни на една или друга агенция, в зависимост кой кандидат е подкрепян. От една страна имаше анализатори и експерти, които говореха за сигурната червена вълна, която така и не се случи, въпреки значителните успехи в някои щати. От друга страна, бяха положени огромни усилия обществата да повярват, че Тръмп няма подкрепата на афро-американското и испаноговорящото население, и че Демократическата партия ще спечели с лекота и голямо мнозинство. Оказа се, че Тръмп е не просто сериозно препятствие, а зад него стои огромна електорална подкрепа, колктото зад Байдън, а вероятно и повече, ако се отчитат вероятните фалшификации в различни щати, управлявани от демократите.

Огромната медийна машина създаде всички предпоставки за неговата загуба. Въпреки това резултатите се оказаха различни, но отразяващи разделителните линии в американското общество. Какво общество е това, при което две огромни части, почти две равни половини, избират личности, за които взаимно се обвиняват, че са престъпници? Какъв съвместен живот следва след толкова крайно вътрешно противопоставяне? И е логичен въпросът, престъпник ли представлява тази държава и има ли подобна държава, независимо кой е избран, в толкова компрометирана изборна и обществена среда, моралното право да задава стандарти.
Умберто Еко в „Името на розата“ пише да се пазим от пророците и от тези, които са готови да умрат за истината, защото обикновено те ще тласкат другите към смъртта, но не и себе си. Опасно е, когато човек стане роб на собствените си призраци и истини. Затова, когато се пише за технологията на едни избори, трябва да се осъзнава нейната важност, защото тя разкрива същности, но когато се задават по задълбочени въпроси, по-важен е моделът, който включва в себе си целия процес и задава посоки.

Смяната на президента няма да промени кардинално политиката на държавата навън. Може да промени само някои от методите, може да промени фасадата, като например отношението спрямо НАТО, но същността ще остане същата. Фигурата на президента представлява модел, неговата личност отдавна не персонифицира реалната власт. Президентът ще следва пътя на парите, които са финансирали кампанията му. Те са инвестиция, която трябва да получи своята възвращаемост, а не са акт на филантропия. САЩ следва да бъде разглеждана като империя, в която обаче не императорът е този, който определя общата посока, а в която той е инструмент. Посоката се определя от властовите елити и корпорациите, които са изразители на конкурентните модели.

Тръмп успя за своя мандат да внесе известен хаос в системата, без да наранява значително интересите на субектите, които застанаха зад него. Управлението му бе опит за персонификация на външната политика на САЩ в лицето на президента, затова и беше неудобен. Дори, защото опита и заобиколи официалните и утвърдени форми на комуникация между президент и общество чрез посредническата роля на традиционните медии. Сега системата изяде своето дете, давайки път на Байдън, който може да бъде определен като политически номенклатурник - предсказуем, удобен и заменяем (тук фигурата на вицепрезидента трябва да бъде разглеждана с внимание). Но при всеки от моделите има надпрезидентска политика, която не се променя.
Последиците за света няма да се изразят в изчезване на конфликтни зони, или сключване на трайни споразумения с конкурентни велики сили, които да бъдат спазени, а конфликтите - преодолени. Напротив, една лабилна държава, изградена от неопределено и нехомогенно общество може да изнася единствено порочността на своя собствен модел. Последиците за света ще са отражение на вътрешните проблеми на империя в криза, която има световно влияние.

Изборите в САЩ бяха тест за обществото, който се провали. Чрез предварителното „коронясване“ на Байдън също беше потвърдено едно от правилата на съвременния свят - едно събитие е толкова голямо, колкото голямо е неговото медийно отразяване. Рефлексите на противопоставяне, на непримирима медийна пропаганда, готова да създаде фигури на врагове на вътрешно ниво, по същия начин и със същата енергия както създава образите на враговете на външно ниво, показват нагледно състоянието на държавата, отвъд красивите опаковки и блясъка на рекламите в центъра на Ню Йорк.

Очертават се все по-ясно параметрите на постамериканския световен ред и формите на сблъсък и противопоставяне, които той включва. Битките на физическите и виртуалните полета ще стават все по-интензивни, локалните конфликти ще бъдат възродени с нова сила и ще продължат да бъдат част от инструментариума, а вече изградените фигури на врагове няма да изчезнат, а ще бъдат допълнително подхранвани. Старите конфликти в рамките на Европа и пространствата на изток вероятно ще получат нов заряд. Балканският полуостров може да се окаже за пореден път едно от най-интересните, но и взривоопасни места, където противопоставянето ще намери част от своя израз. За нашия близък български кръгозор е логично да очакваме промени в политическия пейзаж, в който ще получат изява нови или стари герои.

Гигантът е най-опасен преди да осъзнае, че сам е отговорен за своето падение, а нощта е най-тъмна преди зазоряване. И все пак, все още има време, за да бъде намерен правилния път за адаптация, ако не се залитне към още по-яростно заличаване на паметта. Израстването на индивида или държавата се случва благодарение на негативния опит и неговото осмисляне, а не на добрите времена. Светът на контрастите е светът на бъдещето, а противопоставянето е неизменна част от него. Може пък да е за добро.