16 от БСП-Варна се разграничиха от Гуцанов: Не сме искали оставките на Нинова и Добрев

Боян Магдалинчев, ВСС: Цацаров би бил добра кандидатура за председател на КПКОНПИ

Хелена Бонъм Картър не се страхува от остаряването

Парламентът обсъжда държавния бюджет за 2020 г.

Удар в Монтанско срещу контрабанден тютюн

Инсп. Мария Ботева, „Пътна полиция“: Жертвите при катастрофи в периода от 1 до 12 ноември са 18

18 кг марихуана бе открита в Русенско, задържаха 30-годишен мъж

Най-малко 16 души са загинали при ракетен обстрел на Израел срещу Ивицата Газа

Фандъкова: Премахваме възможността за строителство на сгради с намалени отстояния и паркоместа

Поли Генова с първи снимки на мъжа и детето й

Акция на ГДБОП във Враца срещу група за трафик на жени и проституция, има 7 задържани

Предадоха на съд 64-годишен мъж, отнел живота на своя зет

Съдят миньор за смърт на колега

Лошото време спря издирването на жената, изгубила се край Мальовица

Дъщерята на Гала яде протеин от мравки и щурци

Блус за Голямото щастие Стигнахме там, където очаквахме, може би без да искаме

Карикатура: Иван Кутузов – Кути

Да мечтаеш само за емиграция или легализация

„Ако имам това нещастие. Да доживея чак до пенсия. Ще разкажа своите спомени. Въпреки че няма полза от това.“ С този уводен речитатив и първи куплет започва песента „Не умирахме от щастие“, която българската пънк-рок група „Контрол“ издаде още в началото на „прехода“, започнал на 10 ноември 1989 г. Със зловещо тъжна ирония текстът u констатираше ретроспективно как с характера на обществото ни истинска промяна никога няма да има. И колкото време да мине – като погледнеш назад все ще е същото. „По малко живяхме, по малко крадяхме, по малко спестявахме, по малко купувахме – не, не, не умирахме от щастие“. Когато за първи път я слушах като тийнейджър в началото на 1990-те не си и давах сметка колко пророческо послание звучи в ушите ми. Сега, 30 години по-късно, когато вече и аз се страхувам „да доживея чак до пенсия“ в България, се натъжавам дълбоко когато си я пусна отново. И после се ядосвам като си спомня всичко през което преминахме, за да продължим да тъпчем на едно място. „Гледахме различните по форма и по цвят облаци, носени от различни по посока и по сила ветрове. И станахме всички ветропоказатели, еднакви по форма и еднакви по цвят“. Сигурно мога да спра дотук с цитатите от „Не умирахме от щастие“, но песните на „Контрол“ наравно с изкуството на много други талантливи български музиканти, поети и писатели, които имам честа да съм срещал или познавам, отшумяха безвъзвратно на фона на комерсиализирането на мутрафонския бабаитски лайфстайл от първата половина на 1990-те насам, покрай което сега като напише през 15 години песен Стефчо Вълдобрев и не ни се вярва как още нещо може да звучи смислено и в ритъм на български език. Затова и ще продължа да се връщам назад към техните и на други стихове, за нуждите на тази скромна констатацията къде сме сега. Наивно или не.

Епитафията на надеждите ни да живеем в нормално общество днес, в моите очи, пак я написаха „Контрол“ в албума си „Любофф“, издаден на мускули още през далечната вече 1994 г. с подигравателния припев в едноименната песен „Ние сме Велика нация – кисело млеко, секс и демокрация“. Същата песен започва с анонсиране по високоговорител към пациенти в клиника за душевно болни да си вземат редовните лекарства и да не цапат коридорите. На едно място за фон се появява футболна агитка скандираща „Христо Стоичков президент, президент“ и веднага след това влиза църковен напев „Боже, царя ни пази“. Припомням годината. Интернет у нас дойде на следващата, а мутренският манталитет и чалгата вече владееха душите и сърцата на масата. Футболното лято – когато все още 11 българи в един отбор можеха да преследват обща цел – напоследък способностите ни за сътрудничество не надвишават състава за волейболен тим. Шестима в игра, разбирайте, с тясно фиксирани позиции. И сегашните са пак от залязващо поколение.

Със смъртта на оригиналния БГ-рок у нас през 1990-те, в началото на първото десетилетие на ХХІ век българският рап и хип-хоп надраснаха уличния наивитет и евтиното копиране – а и част от героите му пораснаха – и думите им започнаха да навлизат в „мейнстрийма“. Разбирайте, да се чуват в ефира успоредно на кекавия поп, сбръчканата естрада и група БТР, за които „се даваха пари“ и бяха някаква бледа алтернатива на чалгата с никакви послания към аудиторията освен подскачане. Имената, които оставиха спомен или останаха до днес заради стойност и талант от този период са малко по посочените по-горе причини, но в думите на всички ясно звучеше същото разочарование от живота в страната, което продължаваше да ни съпътства поколение след поколение, режим след режим.

И вместо Ицо Хазарта от „Ъпсурт“, ще ви цитирам Спенса от тези години каква алтернатива даваме днес като общество на младите: „да мечтаеш само за емиграция или легализация“. Последното касае марихуаната, ако не сте отгатнали. Защото всеки има нужда от някакви медикаменти, за да издържа тук. Апропо, каквото и да си говорим за македонстващите зад югозападната ни граница, пак припомням, че съседите без да вдигат много шум легализираха производството на канабис за медицински цели още през 2016 г. Вярно не са напреднали много, защото явно го правят умно, но това като скоба, ако спорите с някого колко прогресивно племе сме.

Настрана от всичко с което се разделихме волно или неволно последните три десетилетия на „преход“ – възпитанието, културата, човешките отношения и елементарното общуване – от откровена простотия много активно продължаваме да си унищожаваме езика. От все по-ограничения и изпълнен с набързо адаптирани чуждици речник, който се използва от политическата класа и „обществените личности“ в публичното пространство, до простата констатация, че в столицата ни например, ако излезеш и се огледаш по улиците надписите на магазини, текстове на реклами, имена на фирми и прочие ще са на над 80 процента изписани на латиница. В най-загубеното село или градска махала има някакъв „маркет“, който е „market“. Как е около вас?! Не е по-различно сигурен съм. За туристите ще кажете го правим. Защото когато идват у нас да си купуват диоптрични очила и отидат специално в квартал Дианабад например, няма да разберат че пише „Оптика“ над магазина. Да бе, да! От нещо по-елементарно ще да е, си казвам аз! Но нейсе.

И като споменах „политическа класа“ и „елементарно“, хитът на цялата сага с прехода, несъмнено е как народът в крайна сметка си върна Бекапето. Стана даже без хвърляне на позиви и палене на мандри. Сакън мандрите. Е не е истинското БКП де, нямаше да е честно. С резултатите от местните избори от преди седмица приемниците на старите комунисти са вече политическо джудже, на което явно и русофилите у нас вече не вярват, каквото и да си мислят на планетата Позитания.

И ето ни тук на 30 години от началото на славния ни „Поход“ към криворазбраните свобода и демокрация. Главната буква в предходното изречение не е случайна. Всеки още си тананика песента от така озаглавения албум на група „Ахат“ отпреди 30 години – „Аз сам си избрах тази съдба, вечната Черна овца“, дори и да не знаят нищо друго от текста, и се бият в гърдите с пустия български индивидуализъм; друго е обаче да погледнеш тези думи от примерно гледната точка на студент в духовната семинария по време на комунистическия режим, от комуто са взели стиховете, както гласи легендата. Защото с първото в крайна сметка се оказа, че едно стадо от Черни овце пак си е овче стадо, а с второто може би щеше да е по-различно. Но кой да ти каже. Всяка интелектуална съпротива изглежда омаломощена отдавна, оригиналният творчески капацитет изчерпан. Както казваха „Контрол“ в песента, с която започнах: „Предъвкваме стари, плоски клишета, с дъх неприятен на чужди уста. Имаме пътища, имаме цели, но само в къщи сме силни и смели“.

Разбирайте темата и заглавието извън тъпанарският индекс за щастието на Евростат, публикуван в четвъртък тази седмица, според който сме вторите най-нещастни в ЕС след латвийците. Че нашата кошница винаги е била по-голяма и по-празна от тази на всяка друга държава на Стария континент, знаем много добре. И този коментар по никакъв начин не е апологетика на рутинната тъга по соц-а, в която всеки българин изпада над определена възраст след втората ракия. Освен ако не си роден след пустия 10 ноември 1989 г. – бързо препитване на млади българи под 30 години показа, че датата не стимулира никаква реакция у тях. Даже не знаят, защо се споменава. А авторът още си спомня песента „Кръстопът“, издадена от група „Ер Малък“ на Любомир Малковски през 1991 г. : „Виждам целта си – пътят застлан – с огради, ями, интриги, измами, хора, съдби, празни очи, болка, рани, омраза, закани, не искам натам!“ Или как стигнахме там, където очаквахме, може би без да искаме.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.