През 1960 г. показанията на Адолф Айхман реабилитираха българския владетел
Преди точно 77 години достойни български граждани, политици, духовници и лично цар Борис III не предадоха на смърт своите сънародници от еврейски произход. Днес и в следващите дни вероятно ще чуете и прочетете текстове, в които ще има дежурното за „българския народ и църквата, които спасиха евреите”, а това е една полуистина, не цялата истина. Българската православна църква действително изигра важна за спасението роля. Да, имаше отделни съюзи, организации, имаше много българи, които помагаха на евреите. Но народът нямаше как, дори и да искаше, да спаси своите съграждани от еврейски произход. Той нямаше тази власт и позиция. Затова мисля, че тая лакърдия за спасението е полуистина, а „всяка полуистина си е цяла лъжа” – както обича да казва Самуил Ардити, роден в България, син на дългогодишният народен представител в израелския Кнесет Бенямин (Буби) Ардити.
Какво се случи в онези мрачни времена на нацизма през 1940-а? Когато германските войски са на Дунава и чакат да преминат реката, пред Царство България има два варианта: немците да влязат като съюзници или да превземат България (както сториха със Сърбия и поставиха едно марионетно правителство). Тогавашният държавен елит преценява да включи България към Тристранния пакт. Да се замислили какво би станало, ако все пак държавният връх в София бе преценил да се водят военни действия с германците. Ясно го казва адв. Йосиф Герон в Ронкали център през 2013 г.: „Самият факт, че влакът на Втората световна война не мина през България, а българинът е силен и добър войник, ефектът щеше да бъде много по-печален отколкото в Румъния, Сърбия и Гърция, защото българинът знае да воюва и щяха да потекат реки от кърви. Печален щеше да бъде резултатът и за българските евреи. Ни един нямаше да остане или някъде някой скрит, по изключение.”
България – „верният” съюзник на Третия Райх
Днес е лесно след много години да обвиняваш някого, който не е в състояние да се защити. Защитават го документите. Да, в България се приема антиеврейско законодателство. Ограничени са редица техни стопански и обществени ограничения. Изследователката Хана Аренд пише, че Закона за защита на нацията, „от нацистка гледна точка е нелеп” и пояснява: „… защото около 6000 добре сложени мъже са мобилизирани за работа; всички покръстени евреи се изключват от мерките, независимо от датата на тяхното покръстване, което води до епидемичното им превръщане в християни; други 5000 от общо 50 000 евреи получават специални привилегии; а за евреите – лекари и стопански дейци, се въвежда ограничение за практикуване на професията, но доста голяма част от тях остава на работа, тъй като пропорцията се изчислява на основата на броя на евреите спрямо градското население, а той е висок, а не спрямо цялото население на страната изобщо”.
Българската държава, макар и съюзник на Райха, не допусна евреите да бъдат изселени от пределите на Царството. Те са пратени да работят в трудови дружини, което е инструмент тези хора да бъдат спасени. Също така в България по това време лагери в смисъла на заградени места за хора, които са репресирани, изтезавани и умъртвявани по нечовешки начин, с въоръжена охрана, бодлива тел, пропуски и инквизитори, не съществуват. Такива ще се появят, но по-късно, при установяването на новата тоталитарна власт след 1944 година.
Спасението на българските евреи не бе еднократен акт, а целенасочен и продължителен процес, в който вземат участие общественици, институции, държавни институции. Но кои са все пак основните фактори, които изиграха роля в спасението на българските евреи?
В телевизионно интервю проф. Бар-Зоар посочва: „България имаше един голям проблем… комунистическа България. Кой спаси евреите? Ако вземем така генерално въпроса. Църквата, профашисткото мнозинство в Народното събрание и Царят. Царят трябваше да подпише. Те, тримата, казаха „Не”. Кои са тримата най-големите врагове на комунизма – Църквата, фашизма и монархията. Комунистическото правителство в България не можеше да признае, че евреите са били спасени от бившия режим. Те трябваше да намерят нещо и тогава се роди тази легенда, че комунистите и партизаните са ги спасили”. Нека днес си спомним за спасителите – мнозинството от народното събрание, част от това мнозинство е и Пешев, както и Борис III. Има и още две личности – Лиляна Паница, секретарката на зловещият Белев, и някогашният софийски равин Даниел Цион.
Цар Борис III
През 1960 г.. в Израел тече делото срещу Адолф Айхман. Тогава някои от тарторите на българските евреи се обръщат към прокурор Хауснер (Gideon Hausner) с молба да пита Айхман кой ги е спасил. Айхман посочва: Царят. Във вестник „Фар – трибуна” – ежедневник на българските евреи в Израел, през 1960 г. излиза статия „Айхман разреши конфликта всред българската алия” и подзаглавие „Показанията му за ролята на цар Борис III реабилитираха българския владетел”. Там четем „Както съобщихме още в неделя и понеделник, Айхман по категоричен начин твърди: „Цар Борис III ни попречи да избием българските евреи. Заедно с него ни се противопостави и митрополит Стефан. И двамата изпратиха пратеници, за да ми заявят, че български евреи няма да бъдат изселени извън пределите на България… Нашият кореспондент в Париж, Жилберт Гозес, се свърза във вторник по телефона с бившата българска царица Йоанна, която живее в околностите на испанската столица и u предаде новината, поместена във вестник „Фар-трибуна”. Царицата отговори: „Доволна съм от признанията на Айхман. Впрочем аз никога не съм преставала да твърдя, че царят беше истинският спасител на българското еврейство и той се противопоставяше до последните дни на живота си на тяхното изселване извън пределите на България. Най-различни кръгове се опитваха да опетнят паметта на покойния ми съпруг, но аз съм сигурна, че един ден истината ще блесне. Благодаря ви!”
Българското Народно събрание
Известно е, че депутатът Димитър Пешев се обръща именно към НС да подпишат неговата декларация за спасяване на евреите. Отзовават се 43-ма, които решават живота на 50 000 български евреи. Александър Цанков, Тодор Кожухаров и половината от тези хора, точно 20 човека бяха осъдени на смърт от т. нар. Народен съд.
Лиляна Паница, секретарката в Комисарството за еврейските въпроси. За нея научаваме от показанията на д-р Буко Леви пред Народния съд, в които той посочва: „Трябва да отбележа, че в периода от 10 март до 24 май 1943 г. аз влязох във връзка с г-ца Паница, тя ми съобщаваше, че комисарят Белев има намерение да изсели евреите от старите предели на България, с оглед да бъде разрешен радикално еврейския въпрос в България. Чрез тия донесения тя ни направи извънредно голяма услуга.”
Равин Даниел Цион, равин в Ючбунарската синагога. Той е сред организаторите на майската манифестация от 1943 г. Тогава той събира всички евреи в централната синагога в София, за да се молят за отмяна на очакваното депортиране. Евреите излизат от храма и се отправят към Св. Синод. Митрополит Стефан им обещава да се срещне с царя и министрите, за да спре преследването на евреите. Шломо Цион, внукът на равина, си спомня: „Моят дедо ни разправи на всичките – на баща ми и на нас, внуците, че той беше приятел със Стефан (екзарх Стефан), много добри, и заедно с него стигнаха до Цар Борис. Бяха при него и говориха, че ще стане нещо лошо на България, ако пратят евреите и затова влака излезна празен. Царят прати влака без евреите и така никой от евреите от България не умря”.
Днес, спасените български евреи живеят в Израел. Те, близо 48 000, заедно с равина Даниел Цион, се изселват и поставят основите на новата израелска държава. „Като дойдохме тука, в Яфо, бяха дюни. Тук, по цялото протежение на тоя булевард „Yerushalaim” можеше да чуеш българска реч”, разказва 90-годишният Марко Елазар и сочи фография на цар Борис: „Той ни спаси”.
Минаха 77 години от онези събития. Крайно време е да оставим на страна партизанщината и личните страсти. Време е да разгърнем и да прочетем документите, спомените на хората, преживели този период. Да направим безпристрастен прочит, включително и за съдбата на евреите от Македония и Тракия (преди да разпъваме на кръст и да обвиняваме българската държава и българите).
*Даниел Пангев е завършил УНСС, доктор е по социално управление. Автор на статии и публикации за съдби на българи извън България, както и на 2 книги.