Няма друга тема, за която плутокрацията да отделя толкова време и енергия, колкото за Истанбулската конвенция

Няма друга тема, за която плутокрацията в Брюксел да отделя толкова време и енергия, колкото за ратификацията на скандално известната Истанбулска конвенция. Нито борбата с бедността, нито дори варварската руска агресия срещу Украйна са предмет на толкова систематично институционално усилие на брюкселското чиновничество, колкото Истанбулската конвенция (ИК). И не защото ги е толкова грижа за наистина реалния и отвратителен проблем с домашното насилие и насилието над жени – ако бяха, вместо да се занимават с тази очевидно неприемлива за редица държави, в т.ч. за България, конвенция, досега и без нея можеха да приемат купища адекватно европейско законодателство. Те обаче фетишизират именно ИК.

За причините сме писали и говорили неведнъж. ИК е като онзи номер от времето на тоталитарния режим, когато, за да си купиш, примерно, книга на Карл Май или Джеймс Фенимор Купър, те задължаваха да купиш и два-три тома идеологически буламач – я тезисите на Юлската концепция, я някое мастито марксистко-ленинско издание. Така и в ИК – покрай необходимите и разумни положения, свързани с борбата срещу насилието над жените, пробутват и ненаучната джендър-идеология, която фантазира, че биологичният пол нямал значение, а по-важен бил джендърът, който обаче не е просто социална надстройка, която е неразривно свързана с биологичния пол, което е легитимна научна теза. А напротив - джендърът бил личен избор, който можело да не съвпада с биологичния пол, т.е. не е генетично предопределен - което е ненаучна лисенковщина или най-малкото е остро дискусионна теория, по която никъде в света няма научен консенсус.

През 2018 г. в ключовото становище от името на Института за модерна политика, като страна по делото пред Конституционния съд срещу ИК, дадохме основните конституционни аргументи, които бяха взети предвид в решението на съда, с което конвенцията беше обявена за противоконституционна. Това беше вторият консервативен триумф в България след приемането на Закона за вероизповеданията през 2002 г. В становището по делото срещу Истанбулската конвенция въведохме - и оттам беше възприето в конституционната юриспруденция - непознатото в българската публичност, но добре познато в консервативните научни и обществени кръгове по света, понятие "джендър-идеология". Това е сбор от идеи, убеждения и вярвания, че биологичният пол бил "приписан по рождение" от държавата, поради което е ирелевантен, а "истинският" пол, джендърът, бил този, който личността (дори невръстното дете) си избере. Този "истински" пол трябвало да бъде зачетен от държавата и обществото, т.е. да се допускат "мъже в чорапогащи" в женските спортове, в женските съблекални, в женските тоалетни, и обратно. Означавало още да се нормализират и финансират от държавата хормонални "терапии" и хирургически интервенции за "смяна на пола", дори и на малолетни, без родителите да имат право да възразят и пр. Тази идеология е превърната в платформа за социален и политически активизъм, който буквално превзе наднационалните институции и инфектира материята за правата на човека, за равенството на половете и за недискриминацията на хората с различна сексуална ориентация.

В биологията, медицината и социалните науки от десетилетия е установен безспорният научен факт, че полът е генетично детерминиран и непроменяем (с изкл. на някои редки аномалии). И още, че полът е единна биопсихологическа цялост, която има и своето социално измерение, изразяващо се в социалните роли, които се установяват и възприемат в обществото за жените и мъжете. Идеята за социалното конструиране на пола се основава на социалния конструкционизъм на Питър Бъргър и Томас Лукман за „социалното конструиране на действителността“. Но откъсването на биологичния от социалния пол е проекция на модния през 60-70-те години на ХХ в. атеистичен екзистенциализъм на Жан Пол Сартър, който постулира, че човек се ражда без същност и се проектира сам чрез изборите, които прави.

Къде е джендър-идеологията в ИК, питат нейните адвокати. Отговорът, който те не искат да чуят, е: в понятието “джендърна идентичност”, с което си служи ИК и в отхвърлянето на научната концепция за джендъра, като неразривно свързан с биологичния пол, която е заложена в Римския Статут на Международния наказателен съд, чл. 7, т. 3. Джендър-идеологията въвежда понятия, които са различни и донякъде алтернативни на триадата „sex-gender-sexual orientation“ (пол-социален - пол-сексуална ориентация). Едно от тях е джендърната идентичност (gender identity) - индивидуалното възприятие за собствената полова принадлежност като мъжка, женска или нещо друго, в т.ч. като „флуидна“, тоест гъвкаво променяща се, което може да съвпада или не с биологичния пол. Затова ИК е неприемлива в обществен план и е противоконституционна в юридически.

Както предупредихме обаче веднага след делото в КС, битката съвсем не е приключила. Брюксел прави всичко, за да наложи ИК. Инструментът, който ще използват, е ратификацията на ИК от самия ЕС. Онзи ден Европарламентът отново призова за това. Пречката досега беше, че ИК е от т.нар. смесен тип. Това означава, че част от въпросите, които урежда, са в компетенциите на ЕС, а други – в изключителната компетенция на държавите членки. За такива смесени договори се изисква държавите членки да дадат единодушно съгласие преди да бъдат ратифицирани от ЕС. Както често се е случвало обаче, брюкселци решиха да допишат учредителните договори на Съюза по пътя на съдийския активизъм на Съда в Люксембург. 
През октомври 2021 г. тази наднационална юрисдикция излезе със становище, което е христоматиен пример за използването й не според делегирания от суверенните държави мандат – да гарантира спазването на договорите – а като политически инструмент за налагане на волята на Брюксел и за пълзящо изземване на суверенитет от държавите членки чрез съдийско дописване на учредителните договори. С едно изречение - постанови, че макар Съветът на ЕС да имал право да изчаква съгласие от държавите, в същото време нямал право да поставя ратификацията на ИК в зависимост от това съгласие и можело да вземе решение с квалифицирано мнозинство от две трети. Възраженията на Франция, Испания, България, Гърция и други държави не са приети, а редица техни аргументи дори не са обсъдени от Съда. С това становище в ръка Брюксел си отвори пътя за ратификация на ИК. За България това ще създаде сериозни проблеми. По силата на съюзното право онези въпроси от ИК, които са в компетенциите на ЕС, ще бъдат задължителни за нас. Има и практика в тази посока на нашия КС. По-важното обаче е, че онези въпроси, които са в компетенциите на държавите, също ще бъдат мълчаливо иззети от Брюксел. Имаме един-единствен юридически път да се противопоставим – да формулираме и отстоим на всички нива единна държавна позиция, че джендър-идеологията е в разрез с националната ни конституционна идентичност. Това изисква юридически капацитет и политическа воля в управляващите кръгове, в администрацията и в правоприлагането. Има ли ги в държавата на йесмените?