Българо-турският пограничен район предлага неочаквани възможности за туризъм

Снимки: Денислав Стойчев

С "комшо" или "аркадаш" и усмивка завършва всяка реплика на мъжа, сервиращ турското кафе. Насреща стърчат минаретата на перлата на Одрин – джамията Селимие, от чиито високоговорители тъкмо е приключила една от петте молитви. Лъскач на обувки, този практикувал се доскоро и у нас занаят, седи до масите на кафенето и търка обувки, а на собственика им е услужил с чехли за баня. Това, че клиентът от България иска турското си кафе само с една бучка "шекер", а не няколко, буди почуда. Турците обичат кафето си сладко, но още повече обичат чай.

Тави с червен ябълков чай в стъклени чашки наподобяващи лале се разнасят от сутрин до вечер по магазините в безистените, улиците и навсякъде. Момчета разносвачи лавират между тълпата, избираща шарени платове, ризи, насипни подправки, бурканчета тахан, наргилета, домакинска посуда, злато, локуми, пишмание и още, и още. Търговията в Одрин през погледа на чужденец процъфтява – магазинчетата са едно до друго, стоката е "бол", приемат се и турски лири, и левове, и долари, и евро, а цените могат и да паднат, ако умееш да се пазариш. Пазаренето в западния свят се приема за невъзпитано, но за повечето нации от Турция чак до Индонезия, то е неизменна част от културата.

Човек търси далечна екзотика, а понякога тя е в съседния двор. Познаваме до детайли география, политика, култура и общество на страни отвъд Атлантика или Индийския океан, а Балканите са ни объркани и неизвестни. С нискотарифните авиолинии можем да отскочим до Лондон, Рим или Франкфурт на цената на автобусен билет София-Бургас, но до Загреб, Скопие или Тирана и цената става солена и пак трябва да се мине през Централна или Западна Европа за прикачване. Създава се усещането, че ако не е морето на Гърция и ако не са пазарите на Одрин и Истанбул, то няма какво друго да се прави там. А съвсем не е така.

Районът на югоизточна България и европейска Турция е непопулярна туристическа дестинация, но предлага всякакви възможности за културен, рекреационен, екологичен и селски туризъм. Кулинарен също! Одрин е популярен с лютивичките си кюфтета от телешко месо, но символът на града в хранително измерение е "тава джигер" – пържен дроб. През пролетта дори има фестивал на този деликатес. Както си е из Балканите, порциите не са гурме, а са обилни, и се сервират с много зеленчуци, но и люти чушки, кисело мляко а хлябът не се заплаща допълнително. В горещината на Одрин алкохолът не е за предпочитане, а както във всяка мюсюлманска страна, е и кът. Много заведения не предлагат дори и бира. Но вечерите, на хладина, върви турската анасонова ракия.

През почивните дни Обсадата на Одрин от 1913 година от българите сякаш се възпроизвежда. Из търговските зони в града с население от 160 000 души постоянно могат да се срещнат автомобили с регистрации от Хасково, Ямбол, Бургас, Шумен, Стара Загора, Търговище. От същите градове тръгват и т.нар. пазарски еднодневни екскурзии с автобуси. Вечер по граничните пунктове при Лесово и Капитан Андреево се разнасят чували тоалетна хартия, течни прахове за пране, алуминиеви тенджери и баклави, а чакането трае с часове. Покупки и храна са добре, обаче Одрин предлага и съвсем други по тип преживявания.

На хвърлей от града, от другия бряг на река Тунджа, в махалата "Йенимарет"е комплексът с джамия на султан Баязид II. Там, в някогашна османска болница и медицинско училище от 16-и век, се намира Музеят на здравето. Реалистични фигури показват старовремски преподаватели с пояси и тюрбани, издърпващи изкълчени крайници на пациенти, със студенти насядали по турски около тях и записващи с перо новопридобитите знания. Други пък изстискват отровата от змии и приготвят медикаменти. Информация на турски и на английски, заедно с илюстрации от старите османски медицински учебници, допълват картината и разкриват историческия контекст. Представени са дори учителската стая и екарисажа на болницата. Из двора, напичани и отгоре, и с отразена топлина от белите каменни стени на комплекса, цъфтят рози и се вият асми.

Слабост на съвременния млад човек, особено ако рядко се рови в историята, е вярата, че всичко цивилизовано тръгва от неговото поколение, или поне поколението на родителите му. А всичко дотогава е черно-бяло, нехигиенично, стигматизирано, недоразвито. Да не говорим за мрачните векове на Османската империя. Само че - и това намираме в болничната част от Музея на здравето – османските турци съвсем не са били старомодни за времето си. Изварявали са розови листенца и други благоухания за това, което днес наричаме арома терапия. А струнен състав свирел успокояваща музика "макам" за лечение на болните. Тоналностите действат по различен начин върху човешката психика. "Раст макам", например, внася радост и успокоение, "саба макам" носи сила и кураж, а "кючек макам", изненадващо - меланхолични чувства и скръб. Посетителите на музея също могат да се вслушат в музиката и да преценят за себе си.

Представени са примери и за козметични операции, практикувани от османските хирурзи, като например отстраняване на мастната тъкан от мъжки гърди, премахване на брадавици, на допълнителни пръсти, поправяне деформации на клепачите, вагинални сраствания и др. Всички подобни методи са били описани с картинки в османските учебници, които са изложени. Интересен факт е, че имунизацията за дребна шарка тръгва именно от местната турска практика. През 18-и век английската аристократка лейди Мери Монтегу донася и популяризира османската ваксина в Лондон.

Друга голяма гордост на турците е Мимар Синан. Главен султански архитект, работил през почти целия 16-и век, доживял дълбока старост от 98 години, за които се сменят трима султани. Турците не го наричат просто архитект (мимар), а "Геният Синан". Започнал като строител на военни съоръжения и мостове, той създава някои от големите примери на ислямската архитектура из империята. "Сюлейманийе джамия", извисяваща се над Истанбул, е негово творение. Джамиите "Баня баши" и "Коджа дервиш Мехмед паша" (днешната църква "Св. Седмочисленици") в София са също проектирани от Синан. Негова е и огромния комплекс в сърцето на Одрин – "Селимие джамия".

Джамията на султан Селим II е считана от самия Синан за най-високото му архитектурно постижение. Украсена е с червени мраморни блокове, доставени от Египет и бели от покрайнините на Истанбул. Михрабът, нишата в стената, която показва посоката към Мека и към която трябва да се обръщат молещите се, е видима от всяка част от вътрешността на молитвения дом и това я отличава от другите джамии. Няма вътрешни колони, които да я закриват. Уникално за две от минаретата е, че имат по три входа, като всеки води до различна височина. Виещите се стълби в тях нямат връзка.

Вместо върху твърда основа, джамията и сградите около нея са построени върху песъчлив насип, което ги прави устойчиви на земетресения. Едва през последните десетилетия изследователи са открили, че дълбоко под основата на комплекса Синан е създал дренажна система, която да премахва влагата. А тя съвсем не е незначителна в град на 42 метра надморска височина, край който се срещат Арда, Тунджа и Марица. За отводнителна цел служи и кладенецът в средата на двора, в който молещите се измиват преди да влязат в джамията.

Но най-впечатляващ е куполът с диаметър от 31,25 м. Мимар Синан сам си задава предизвикателство куполът на молитвения дом да е по-голям от този на "Света София". Успехът му е скромен - в диаметър той е с 50 см по-голям от купола на построената хилядолетие по-рано християнска базилика. Любопитен детайл за наследството на архитекта е, че негови ученици участват в проектирането на Тадж Махал. За мавзолея на съпругата на Шах Джахан са използвани принципи, въведени в архитектурата от османския "гений Синан". Само в Одрин има цели девет негови паметника.

И ако джамиите и ислямският дух са дошли в повече на туриста, може да се премине на християнска вълна. Православието не е чуждо на Одрин. Две български църкви има в града – "Св. Св. Константин и Елена" (построена през 1869) и "Св. вмчк. Георги" (построена през 1880). За българите в Одрин, макар и от друга гледна точка, напомня и военният музей на хълма над града. Експозицията разказва за Балканската война и акцентира върху обсадата на Одрин, при която българите превземат турската крепост.

След религиозно-архитектурно-военния туризъм може би е време за дондурма (сладолед) по главната улица, защо не с традиционните местни вкусове тахан и шамфъстък? Или още една порция джигер тава... Този път със силния аромат на турска анасонова ракия. И под зоркия поглед на Кемал Ататюрк, който гледа от всяко помещение в страната и напомня защо турците са турци, а не османци.

 

Материалът е създаден след опознавателен тур за журналисти, организиран от Министерството на туризма. Очаквайте в следващите дни втора част, за да разберете защо Кемал Ататюрк има къща в Кърклареле, как посрещат гостите си певческите баби в странджанското село Бръшлян, защо в Несебър има толкова много църкви и къде е древният енергиен източник на днешен Ямбол.

 

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Туризъм