В условията на османското господство босненските богомили приемат исляма, както постъпват и предците на българите мюсюлмани

Гонител на богомилството е бившият сръбски крал Стефан Драгутин

Преки данни за началото на богомилската ерес в средновековните сръбски земи и Западните Балкани отсъстват, но със сигурност това става скоро след появата на „лъжеучението“. През IX-XI век княжеството Сърбия е под мощното влияние на много по-силната българска държава, а през 924-931 г. дори е пряко включено в нейните граници. Около 1010 г. цар Самуил завладява Дукля (дн. Черна гора) и съседните сръбски земи, а нейният владетел Иван Владимир става негов зет и васал. През 1016 г., когато князът е убит по заповед на цар Иван Владислав, сръбските земи отново попадат директно под българска власт. В житийни творби, посветени на Иван Владимир, се говори за богомили в “... Далмация, Илирик, Сърбия...“, което отразява разпространението на „триклетата зла ерес“ още в края на Х век и началото на следващото столетие.

Проникването на богомилството в сръбските земи продължава в резултат на преследванията във Византия, за които разказахме в предишния „епизод“ от нашата поредица. Стефан Неман (1168-1196), канонизиран от сръбската църква като светец под монашеското си име Симеон, около 1176 г. свиква събор в Рас (дн. Нови пазар). Заседанията се провеждат в известната Петрова църква, построена още през X век, когато Рас е в пределите на България. Сръбският владетел изобличава „кривоверието“ на еретиците, сред които е имало и представители на аристокрацията. Съборът прераства в истински военен поход, при който селищата на богомилите са опустошени, а намерените „нечестиви книги“ - предадени на огъня... Главният богомилски „учител и началник“ е наказан с отрязване на езика, а после „... и на неговото гърло...“ Безпощадната разправа принуждава мнозина от богомилите да търсят спасение в Босна.

Гоненията не изкореняват богомилството. През 1221 г. крал Стефан Първовенчани (1196-1228) и неговият брат Сава, първият сръбски архиепископ и най-тачен национален светец, свикват събор в Жича, средището на архиепископията по онова време. В издадения тогава Сръбски синод изрично е посочено, че някога поп Богомил е създал „лъжеучението“ в „българска Македония (Тракия) при Филипопол (Пловдив)...“ Отново на прицел са онези представители на аристокрацията, които са възприели богомилството. Те са привличани с богати дарове, а отказалите да се покръстят отново са наказани, включително с конфискацията на имотите. Ревностен гонител на богомилството е бившият сръбски крал Стефан Драгутин (1276-1282), който след свалянето си от престола владее земите около Срем (дн. Сремска Митровица) и част от Босна като унгарски васал. В построения от него към 1290 г. манастир „Св. Ахил“ в Арилйе се пази стенописна композиция, на която са изобразени „полуверните“ старейшини на „патарените“, както в западен маниер са наричани богомилите. Строги мерки против „бабуните“ (друго прозвище на богомилите, по името на Бабуна планина в Македония) се съдържат и в „Законника“ на цар Стефан Душан от 1349 г. С богомилите води борба сръбският патриарх Ефрем (1376-1380, 1389-1391), по потекло “... от Търновската страна“. Еретиците хулят „божиите люде“, но са сразени „с молитвите“ на патриарха българин, който следва действията на своите съвременници 
Теодосий Търновски и патриарх Евтимий.

Произходът на босненската ерес и нейната „църква“ е предмет на спорове и спекулации. Според някои виждания, застъпвани съответно от хърватски и сръбски автори, не става дума за „истинско богомилство“, а за „народна“ форма на католическата или пък на православна вяра. Историческите извори обаче са категорични, че „босненската ерес“ е продължение на българското богомилство. Преследвани в България и Византия, богомилски проповедници търсят убежище в непристъпните босненски планини. Важна роля играе и геополитическият фактор, а сблъ­съ­кът меж­ду пра­вос­ла­ви­е­то и ка­то­ли­циз­ма по­ражда раз­де­ле­ние - час­ти от Бос­на попадат под вли­я­ни­е­то на двете хрис­ти­ян­с­ки цър­к­ви, но в преобладаваща степен на­се­ле­ни­е­то избира „трети път“. Подобно на своите български учители, бошнаците се смятат за „истинските християни“ („кръстяни“), имат ор­га­ни­за­ция и свой първосвещеник - „дед“, аналогичен на българския „де­дец“. Не­го­ва­та ре­зи­ден­ция е Мо­ищ­ре, неда­ле­че от Ми­ле - ре­зи­ден­ци­я­та на владетелите. Според един списък на босненските „дедове“ първият от тях е Йеремия (първата четвърт на XI в.), отъждествяван с право или не с едноименния български „поп“ и книжовник. Босненската еретическа „църква“ постига доминиращо положение - нещо, което е немислимо в средновековна Европа. Така е поне от времето на бан Кулин (1180-1204), при когото босненската държава се утвърждава на политическата сцена. През ХII-ХIII век арис­ток­ра­ци­я­та и са­ми­те ба­но­ве при­над­ле­жат към „ере­ти­чес­ка­та вя­ра“, а бос­нен­с­ки­ят „дед“ приподписва дър­жав­ни ак­то­ве заедно с владетеля!

Като „земя на еретици“, Бос­на е при­цел на „кръстоносни“ по­хо­ди, ор­га­ни­зи­ра­ни от Унгария. Към 1240 г. бан Ни­нос­лав е при­ну­ден под унгарски на­тис­к да се от­ка­же от богомилството, но неговото вли­я­ние в дър­жа­ва­та ос­та­ва сил­но. В разгара на османската експанзия на Балканите в средата на ХV век Босна е обречена, вкл. и по­ра­ди слож­ни­те вът­реш­ни про­ти­во­ре­чия. Един пап­с­ки дипломат сочи „патарените“/богомили като причина за падането на Босна под властта на османския султан (1463 г.), последвана от Хер­це­го­ви­на през 1485 г. Не всички изследователи обаче са съгласни с тезата за проосманското поведение на богомилите. Въпреки неприемането на „богомилската легенда“ от някои историци, все пак бос­нен­с­ките „кръстяни“ се под­да­ват по-лес­но на ислямската пропаганда. Разбира се, това се дължи и на тра­ди­ци­он­но­то им не­до­ве­рие към ка­то­ли­чес­ка­та и православна­та цър­к­ва.

Едно от най-интересните явления в културата на босненските богомили са надгробните паметници - т. нар. „стечки“ (в ед. число „стечак“), за които в средновековни извори се използва и българската дума „белег“. Един от най-добре запазените некрополи от стечки е при Радимля, недалеч от Мостар, центърът на Херцеговина. Впечатляваща колекция е събрана и в Националния музей в Сараево. Тези уникални произведения на каменоделството и скулптурата нямат точен аналог в България и другите страни, в които богомилството е имало по-солидно присъствие. Повечето паметници принадлежат на светски личности - аристократи и заможни хора, мъже и жени.

Най-ранните са от ХII век, като преобладават онези от ХIV-ХV век. Много от стечките са изпъстрени с релефи и кирилски надписи, а върху камъка са пресъздадени бойни и ловни сцени, разказани са цели човешки „истории“... В рисунъка на сцените могат да бъдат забелязани известни сходства с творби на старобългарското изкуство. Така или иначе, тези интересни и интригуващи паметници са свързани преди всичко с последователите на ереста, а не със „съвършените“ богомили. Те показват едно „живо общество“, каквото е било със сигурност и онова на богомилите и техните привърженици в България, Византия, Италия, Франция и други средновековни държави.

В условията на османското господство босненските богомили в мнозинството си приемат исляма. Техни потомци са днешните бошнаци, обявени от режима на югославския комунистически диктатор Тито, за „мюсюлманска нация“! Процесът на ислямизация на бившите богомили е отразен и в някои късни стечки - в случая мюсюлмански надгробни паметници, изработени в духа на старата традиция.

Случилото се в Босна и Херцеговина ни предоставя интересни паралели с процесите на ислямизация в България, най-малкото ни кара да мислим в такава посока. Така или иначе, съдбата на босненските мюсюлмани, бивши богомили, може да се свърже с онази на българите, приели исляма. Поне част от тези средновековни българи във времето преди османското завоевание, дори и външно да са били смятани за православни, но фактически са били последователи на богомилите и павликяните.

Не е ли показателно, че Западните Родопи и Беломорието, където и днес живеят хиляди българи мюсюлмани, съвпадат с територията на богомилската „църква“ Драговичия? И че българите с ислямска вяра в Македония носят традиционното богомилско прозвище „торбеши“? В България, както в Босна и Херцеговина, недоверието към официалната църква и споменът за миналите гонения, притеснения и т. н. е причина големи общности, подобно на бошнаците, да приемат новата вяра.