На 13 ноември 2019 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за сряда, 13.11.2019

Повече от един тон пакети с кокаин събраха от атлантическото крайбрежие на Франция (ВИДЕО)

Чехия купува 12 бойни хеликоптера от САЩ

Тръмп и Макрон обсъдиха по телефона Сирия, Иран и срещата на върха на НАТО

Лекуваме се с по-модерни лекарства На извънредно заседание депутатите гласуваха финансовите рамки за НЗОК и ДОО (обзор)

Ураганен вятър в Далмация събори дървета и стълбове, вълните в морето достигнаха 6 метра (ВИДЕО)

КРИБ награди десетте най-добри бизнес лидери (СНИМКИ) "Мистър и Мисис икономика" са Атанас Добрев и Теодора Петкова

Луфтханза се съгласи на арбитраж в спора с кабинния персонал

Прокурист пое болницата в Пазарджик

Роман на Бойка Асиова излезе на турски език

Военни обезвредиха невзривени боеприпаси, открити в различни населени места в страната

Заплатите нараснаха с 11% за година Средното възнаграждение за септември е 1266 лв.

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 13 ноември 2019

Пентагонът обяви сроковете за изтегляне на американските войски от Сирия

Валери Божинов, бившата звезда на „Ювентус“ и „Манчестър Сити“, ексклузивно пред „Труд“: Заради „Малкото коте“ пред огледалото си ударих два шамара

Валери Божинов е една от най-пъстрите птици във футбола ни. Играл е в 15 различни отбора. Събира погледите и с невероятни голове, и с половинките до себе си. Популярен и с марковите си лафове.
В края на 2018 година Божигол опита да рестартира кариерата си в „Ботев“ (Враца). И веднага показа, че е екстра класа за българското първенство. Нищо чудно скоро отново да го видим зад граница.
Божинов се съгласи да даде ексклузивно интервю за „Труд“.

– В каква спортна форма сте в сравнение с най-добрите ви години?
– Здравословно съм добре. Мога да кажа, че съм във форма, но знаете къде съм бил – в какви отбори, в какви държави. Гостували сте ми в Манчестър, Парма, къде ли не. Така се обърнаха нещата, че сега аз гостувам при вас. Няма лошо, малко сме на разменено гостуване като в Шампионска лига.
– Защо общинската власт във Враца още не ви е предложила за награда, след като направихте най-голямата реклама на града с фразата: „Враца е като Ню Йорк“?
– Познавате ме добре и знаете, че имам хумор. Казвам нещо и в последствие се замислям, че е някой бисер. Но остава във фолклора. Казах го, защото така съм го усетил. Не съм го мислил, така ми дойде. Направих равносметка от престоя ми в Китай, сравних с Враца и си казах: „Май тук наистина все едно си в Ню Йорк за разлика от Китай“.
– Вярно ли е, че след като разсипахте любимия „Левски“ с два гола на „Герена“, сте се обадил на тогавашния треньор Славиша Стоянович и сте му казал нещо от рода: „Нищо лично, това е футболът“?
– Водят се много версии, но историята е такава – мениджърът, който ме закара в „Партизан“, е негов кум. Веднага след мача получих обаждане от този мениджър и той ми показа кореспонденцията с треньора. Вътре пишеше: „Божинов направо ни разказа играта, все едно му беше последният мач. Никога не е играл така, никога не се е раздавал така. Каква е тази игра от него, той ни разби, сам игра, сам победи.“ Казах му, че ако треньорът иска да се чуе с мен и да поговорим, аз нямам проблеми. Звъннах на Славиша, извиних му се. Казах му: „Нищо лично, но не може да играеш срещу „Левски“ на „Герена“ така, че да не се докажеш.“ Най-лесно е да си свалиш гащите. Бях мотивиран, амбициран. Имаше пауза за националните отбори и се бях подготвил. Бях в Белград, където тренирах с кондиционен треньор. Подготвях се физически и психически. Чух се с втория ми баща Сашо Ангелов. Най-хубавото е, че ми каза, че отиваме за победа и ще бием „Левски“. Отговорих, че съм на същото мнение. Имах такова усещане, че можем да направим нещо на „Герена“. Както обича да казва Сашо: „Отиваме на „Герена“ и ще ги „лепна“!“. Повярвайте ми, че за първи път играх освободено, без да се напрягам, без да мисля какво ще стане. Нещата ми се получиха, но не съм успял, а успяхме – футболът е колективен спорт.
– Имаше ли вариант през последните една-две години да се завърнете на „Герена“?
– Никой не ме е търсил. До мача с „Левски“ всички си мислеха, че щом се е върнал във Враца, е приключил за големия футбол. Няма желание, няма воля, не може да играе. Трябва да сме реалисти – извън България някой вижда тези неща, друг не. Но за България да отидеш с „Ботев“ (Враца), да играеш срещу любимия ти отбор, който уважаваш, и да го биеш с два гола на „Герена“… Показах на всички, че все още съм жив! За съжаление на някои хора…
– Направете едно сравнение за първенството на България от предишния престой и сега. Има ли някаква промяна?
– Има голям напредък. И в стадионите – направиха се доста терени, осветление…
– Да, но „Лудогорец“ още е без конкуренция.
– „Лудогорец“ още доста години ще бъде така. Докато го реши г-н Домусчиев. Нищо лошо към него, уважавам го и ценя това, което прави. Но докато той реши, винаги ще е шампион. Да, могат да се променят нещата, ако г-н Ганчев и новото управление в „Левски“ решат да инвестират правилно, да правят правилна организация и наистина да водят добри футболисти. Това струва доста пари.
– Как ще коментирате промените в Левски?
– От това, което чувам, надявам се да са за добро за клуба. Наистина да са сериозни хора, които ще искат да влагат, да помагат и да се развива този клуб. Да има концепция, структура. Дойде нов треньор, нов директор. Надявам се да бъде за добро, но „Лудогорец“ е с години напред.
– Играл сте в 15 клуба. Кога сте бил най-щастлив?
– Във всеки престой винаги съм имал и хубави, и лоши моменти. Но може би, когато наистина избухнах с „Лече“. В последните шест месеца там се почувствах обичан, толкова млад усетих какво е да играеш срещу такива футболисти, да си на такива стадиони, да вкарваш голове. Не получавах толкова пари, нямах такова напрежение, бях освободен – все едно отивам да играя с приятели. Не съм усещал, че се изправяме срещу „Ювентус“ на „Деле Алпи“ или срещу „Милан“ или „Интер“ на „Сан Сиро“, или срещу „Рома“ и „Лацио“. Излизах и се забавлявах. Но след като ме продадоха, усетих напрежението. Пресата вече не ме пазеше толкова. Правиш един слаб мач и хайде… Като държиш едно ниво, трябва да го държиш. Не може да се лъкатушиш. Ако си голям, ще си горе.
– Италия, Англия, Португалия – казват, че в тези държави футболът е като част от менюто на хората, като пастата, бирата и виното. Така ли е наистина?
– От това, което съм изпитал, ще кажа Италия. Там се чувстваш обичан. Ако играеш в големите отбори, всички те знаят, хората следят „калчото“, обичат футбола и отборите си. Във Флоренция не можех да изляза на улицата – дърпат те за снимки. Отивам в Милано и мисля, че ще си почина. Но не може – искат ти автографи, питат те какво ще ядеш, черпят те…
– Какво усетихте, когато влязохте в съблекалнята на „Ювентус“?
– Когато разбрах, че има вариант да отида в „Юве“, казах на спортния директор Пантелео Корвино: „Може ли още утре?“ Отговори ми: „Ама, сигурен ли си? Те са в Серия Б, може да изпаднат. Не се знае.“ Точно тогава беше проблемът с „калчополи“. Казах му: „Директоре, моля ви осъществете тази мечта! Няма значение дали е С1 или Б, това е „Ювентус“!“. Само да чуеш името и да облечеш бяло-черната фланелка. Ще играя с тези, на които преди съм гонил топките – Дел Пиеро, Трезеге, Недвед, Буфон… Леле, майко, какви футболисти! Исках да отида, защото „Юве“ е нещо велико! Влизам в спортния център, който е на 10-15 км от Торино и още със слизането от колата усетих някаква енергия. В съблекалнята гледам снимки на футболисти, на титли, на шампиони… Влизаш облъчен. Искаш, не искаш тук трябва да си победител. Единствената цел е победа и само победа. От значение е само да си първи. В съблекалнята гледам седнали Буфон, Дел Пиеро, Каморанези, а аз на 20 години. Винаги съм бил „перде“, с всеки говоря. Приеха ме много добре. Бях в стая с Павел Недвед. В дома му за първи път видях истинска „Златна топка“. Вдигнах я и наистина си тежи. А Павел ми каза: „Как няма да тежи, все пак и аз тежа.“ Успелите хора с качества също тежат, както тази награда.
– Бил сте съотборник с велики играчи. Кои са тримата най-големи?
– Бил съм съотборник с доста. Но ще кажа един, с който не съм бил в един отбор, но ми е бил кумир, уважавам го и го обичам. Той ме взе в националния отбор. Искал съм да играя с него в един отбор, но не съм имал тази възможност. Беше ми треньор в националния тим, но не ми е бил съотборник, макар че го почувствах като съотборник. Това е Христо Стоичков! За мен е номер 1! Да, другите са големи имена – Трезеге, Дел Пиеро, Недвед, но той е номер 1. Стоичков е единствен и няма смисъл да изброявам другите!
– Вкарахте гол в първия му мач срещу Ейре.
– Взе ме в националния отбор. Направи всичко възможно да отида на европейското първенство в Португалия. Когато един човек прави за теб някои неща, трябва да ги оцениш, да ги кажеш и да ги покажеш. Оставяше ме да бия фаулове, имаше настроение, смях, искаше да вдигне отбора.
– От които треньори сте впечатлен и огорчен?
– От всеки един тсъм си взел поука. Видял съм и лошо, и добро. Прандели ми беше треньор, Дешан тогава беше много млад в „Юве“.
– Имаше един треньор, който ви обичаше като син…
– Да – Зденек Земан, също и Свен-Горан Ериксон.
– „Манчестър Сити“ срещу „Манчестър Юнайтед“. Вие сте контузен, а Мартин Петров играе. Трябват билети за мача, но не могат да се намерят. Всеки играч има право на два пропуска, а тези, които не са в групата, нямат. И вие решихе въпроса с Ериксон с едно потупване по рамото.
– Тъкмо се бях изкъпал и се разхождам с кърпата. Говоря му на италиански и му казвам: „Мистър, може ли? Трябват два-три билета!“ След няма и две минути човекът дойде. И качвате се горе, гледате и хапвате.
– Малшансът на кариерата ви? Контузиите ли са или в дадени моменти вие също помагахте за него?
– Контузиите са част от играта. Но като размисля и ако мога да върна времето назад и разсъждам така, както сега, ако бях толкова мъдър и имах опита, който придобих последните години, със сигурност нямаше да се стигне до това нещо. Вината си е лично в мен и си я поемам. Човек не трябва да бяга. Най-лесно е да кажеш, че този или онзи ти е виновен. Но като застанеш пред огледалото, виждаш истината.
– Спрягаха ви, че ще се развиете като Уейн Руни.
– Тогава съм разсъждавал и съм мислел по друг начин. Малко се самозабравяш, летиш в облаците.
– Твърде рано дойде при вас славата – само на 16 години.
– Да, и пари, и жени. Не можеш да избягаш от тези неща, но ако имам сегашното мислене… Но не мога да върна времето назад.
– „Спортинг“ ли беше най-голямата ви грешка в кариерата с тази прословута дузпа?
– Взех топката и исках да вкарам гол, това ми липсваше. Ако върна времето назад, сега няма да повторя тази грешка. Но си извадих поука, че трябва да биеш дузпа, когато видиш подкрепата, а не да се насилваш да правиш нещо, което знаеш, че няма да се получи.
– Националният отбор затворена страница ли е за вас?
– За мен – не. Да се надяваме и за г-н Хубчев да не е затворена.
– Социалните мрежи са видимо голямо забавление за вас, но давате ли си сметка, че с изявите си там давате забавление и на други хора?
– Да, затова и спрях. Отдавна направих тези глупости. Научих си урока, осъзнах къде съм сгрешил. Вместо да съм пример за децата ми, за феновете и за младите момчета, давам пример за това, което не трябва да бъде. Да, имам профил в Инстаграм, ще си качвам някои неща в кръга на нормалното, на професионалното, било с отбора или нещо правилно и добро за хората, които влизат и гледат. Да видят нещо позитивно, а не глупостите, които правех преди. Осъзнавам си грешките и съжалявам. Трябва да се извиня на себе си и да кажа, че това не е правилно, не е коректно и не е пример за българското общество и за хората в цял свят. Много по-луди неща от мен са правили други хора. Ако трябва, ще се извиня на цяла България за постъпките, които съм правил.
– Бихте ли написал отново култовото: „Малко коте, секс има ли“?
– Това е една от грешките. Това е тъпотия, това е несериозно за човек, който иска да прави нещо и да бъде пример. Не можеш да правиш такива неща. Застанах пред едно огледало и си ударих два шамара. И то хубави шамари. Малко да сляза на земята. Казах си, че или влизаш в прав път, или… Грехота е за самия себе си и най-вече все пак съм баща на две деца. А сега влизаш в интернет и излизат глупости.
– Кога най-много сте страдал и за какво?
– Че не съм направил онова, за което съм имал възможност. Да бъда на високо ниво, да го задържа и да играя в големи отбори. Това най-много ме болеше. Талантът, възможността, млад, перспективен, толкова млад дебютираш, играеш, хората ти дават шанс, а ти се отнасяш непрофесионално и несериозно. Е, няма как после да те възнаградят! Всеки пита как може да играя в „Ботев“ (Враца)? Това е страдание за такъв качествен футболист като мен. Но явно плащам за това, което е трябвало да правя преди, а не съм го правел. Затова съм тук – играя, страдам, боря се най-вече сам със себе си, не се оплаквам, запушил съм си и двете уши, тренирам, давам всичко от себе си… Надявам се да не е късно! Божа работа.
– Вярно ли е, че Биляна е първата жена, която успява да ви държи на правия път?
– Да. Благодарение на нея съм друг човек – мъдър, умерен. Един вид и професионалист станах покрай нея. Никога не съм обръщал внимание на себе си, както в момента – за това какво трябва да ям, кога трябва да спя, колко трябва да тренирам. Ходя допълнително да тренирам, правя неща, за да поддържам тялото си. Наистина успях да променя себе си за добро.
– С Ники Михайлов направихте няколко рокади на тема жени.
– Да, но с него нямаме никакви проблеми. Чуваме се всеки ден. В България хората говорят, но за мен той е приятел и ще остане приятел. Както той, така и баща му. И с Боби, и с Ники имам силна връзка и отношения. Не могат да ни разделят заради глупави ситуации, грешки или заради жени. Няма как. Уважението, отношението, играли сме заедно в националния отбор, познаваме се отдавна.
– Но не сте само вие. Алисия и Николета Лозанова как се разбират?
– Няма проблеми. Всичко е изчистено. Важното е, че съумяхме и направихме така, че всичко да се изчисти. Все пак сме големи хора. Най-важно е да има комуникация. С Ники си пием кафето или ходим на вечеря, говорим си. Считам го за мой приятел, както и той мен.
– За децата имате ли време?
– Не е това, което трябва да бъде, но имам. Искам да благодаря и на двете майки – и на Николета, и на Алисия, че наистина ме разбират и ме подкрепят. Правя всичко възможно да бъда с тях. Не е времето, което трябва да се отделя, но все пак знаете – тренировки, мачове… Но футболът не е вечен. Надявам се, че когато завърша кариерата си, ще се отдам на моите деца, защото те имат нужда.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

  1. Кухавелчо си е Валерката, мисленето не е от силните му качества. Колелцата които се завъртат в главата му, не произвеждат качествена мисъл. Когато завършел кариерата си, щял да се отдаде на децата !? Дали сериозно го мисли? Тя кариерата му вече е към края, заедно с нея ще започне и завършването на спечелените пари. А децата му ще имат все по-големи изисквания и реални нужди. Има и друго, а то май не е по-добро. Двете му жени, майки на децата му, също скоро ще приключат с „активната дейност“. Тогава, останали без приходи, осигуряващи им луксозен живот, неминуемо ще се възползват от децата си. Това задължително влиза в моралните „ценности“ на подобни жени. Не му го пожелавам на Валерката, но добре е да го има предвид…

Коментарите са заторени

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.