Един от най-обичаните изпълнители на родната сцена – Веселин Маринов, е роден в Полски Тръмбеш, на който става почетен гражданин през 2004-та година. Той е завършил Консерваторията в класа на Петър Димитров, заедно с други големи звезди, като Георги Христов, Ваня Костова, Нели Рангелова, Богдан Томов и Диана Дафова.

Още като студент, певецът е поканен за вокалист на популярната група „Импулс“, която напуска през 1984-та, заради проблеми с гласните струни. След като се възстановява  започва самостоятелна кариера, но трудната ситуация за артистите у нас след промените го карат да опита късмета си в Германия. Там оценяват таланта му и той дори записва два албума на немски език. Голяма заслуга за завръщането на Веселин Маринов в България има големия композитор Тончо Русев, който го забелязва след като печели фестивала „Златният Орфей“ през 1994 г.  и му предлага да работят заедно. 

Заедно с известния поет Евтим Евтимов създават много незабравими албуми и песни, които продължават да се пеят и да пълнят концертните зали навсякъде из страната ни. Албумът на Веселин „Горчиво вино“ има рекордния тираж от над 185 000 броя, което е без прецедент в последните десетилетия у нас.

- Веско, ти си изпълнителят с най-много коледни концерти и албуми у нас. Какви изяви ти предстоят около Рождество и Нова година?
- Факт е, че имам два коледни албума и подготвям третия, а ако пандемията не се беше развихрила, той вече щеше да е в ръцете на почитателите ми. Ясно е, че животът на един такъв албум е само няколко седмици около празниците, но разходите му са същите като на всеки друг и това може да го направи само човек като мен.

Аз съм си останал едно дете, особено в тези дни, когато наистина хората вярват и стават малко по-добри и сърдечни. Сега приключи поредното ми коледно турне, което правим от 11 години и се радвам, че направихме много хубаво коледно шоу на площадите в различни градове – със страхотен балет и костюми, екран и модерна апаратура. Тази година, може би заради ограниченията преди това, има много хора. В Плевен, например, целият площад беше пълен - имаше над 4000 души, което много ме зареди.

Болестта в момента си поотива малко, докато не дойде някой нов щам, така че съм щастлив, че имам възможността да пея навсякъде моите коледни песни и имам много участия, което не ми се беше случвало от година и половина.

- А къде ще посрещнеш Коледа и какво обичаш най-много в този празник?
 - Ще бъда със семейството и внуците ми. Аз съм израснал в едно прекрасно семейство и имахме уникални отношения, но тогава нямаше Коледа, а Дядо Мраз и Нова година. Макар да живеехме по-скромно, както всички тогава и играчките на елхата ни да бяха шишарки, станьоли и пуканки, но пак беше незабравимо. Ако можеше да избирам, пак бих избрал всичко това да се върне, както и миризмите, които се носеха от кухнята ни. Много често се сещам за детските си години, защото имах едно прекрасно детство. Спомням си тази невинност, как децата се питахме: „Защо Дядо Мраз има същите обувки като на татко?“  Всичко това е останало в мен, затова в този месец на празниците съм толкова емоционален и имам толкова концерти и участия. 

- Любимата ти жена Веселина ли приготвя празничната трапеза у вас и кои са любимите ти нейни специалитети? Ти включваш ли се понякога в подготовката на ястията?
- Откровено казано, не знам дори печката как се включва и съм човек, който не е правил нито една гозба, веднъж само съм правил бъркани яйца, но Веселина готви страхотно. Всичките й специалитети харесвам, особено постните на Бъдни вечер, като например сух таратор с много чесън, или боба, който също го прави невероятно.

- А кой е най-хубавият коледен подарък, който си получавал и ти самият обичаш ли да правиш подаръци на близките ти хора?
- Аз много обичам тези празнични дни – толкова е красиво всичко! Една от традициите е на Бъдни вечер под елхата да има много подаръци, може вътре да има дори само кутия с бонбони, но е важно да има красиви пакети, за да се заглеждат хората с очакване, особено децата. Имало е случай в един голям кашон да сложа друг по-малък, в него трети и там едни чорапи! Просто за да има повече пакети под елхата и повече хубави изненади. Преди години, когато  дъщеря ми Йоана беше малка и дори имахме традиция да теглим карти, като който изтегли по-голямата си отваря пръв подаръка на фона на любими коледни песни и уханието на канела и сладки - емоцията е неповторима! А най-хубавият подарък е да сме здрави с хората около мен и всички да сме усмихнати. Няма да забравя и преди две години, когато точно на Бъдни вечер моята дъщеря дойде с една кутия с писмо до мен. В него от едната страна беше написано, че ще ставам дядо и ще имам мечтаното внуче, а като го обърнах пишеше, че като бонус ми подаряват още едно внуче! Голямо щастие и голям рев падна. Пожелавам на всички да изпитат тази емоция. Това писмо до ден-днешен стои на бюрото ми.

- Промениха ли се тези светли празници за теб след появата на твоите  внуци, близнаците Веселин и Цветелина?
- Няма как да не се променят с появяването на децата. Сега съм по- мотивиран от когато и да било и много ми се иска да съм здрав и да работя, така че да мога да бъда усмихнат и в кондиция. Искам да ги науча на много неща, на които съм научил дъщеря ми и на ценностите, които самата Коледа носи. Много искам да пътуваме с тях и да им показвам красотата на България, да им разказвам за нашата история и герои - само Господ да ми даде здраве да прекарам повече време с тях. 

- Продължаваш ли да си оптимист и да записваш нови песни и албуми, на фона на всичко, което се случва?
- Наистина започна да става по-трудно – мога да записвам нови песни, но не мога да правя клипове, тъй като година и половина бях много изтощен, а и нямам такива финансови възможности да създавам и да рекламирам новата ми продукция. Въпреки това, имам много нови песни и само чакам да се отворят нещата и ще ги направя. През новата 2022-ра година ще празнувам 40-годишен юбилей на сцената, защото през тази не беше възможно, така че подготвяме голямо шоу с оркестър. Вече няма да бъда с балет, а с едни от най-елитните наши музиканти ще направим бенд, с който ще пътуваме из страната. Репетициите ни започват през януари, като първото ни мероприятие ще бъде за 8-ми март - за празника на жената.

- Миналата година ти издаде и своя откровена автобиография „От любов“, която се прие с голям интерес. Имаше ли неща, които ти беше трудно да споделиш, или да разкриеш в нея?
- Наскоро я препрочетох и почувствах, че май съм прекалил на места с откровеността. Някои неща дори ми разрушиха приятелства и отношения с хора, но аз друга книга няма да пиша. Това е книгата на живота ми, издадох я на 60 години – най-здравата възраст, защото по-рано не съм го усещал. Получи се много човешка книга и с това си обяснявам хилядния й тираж, дори сега много хора си я купуват за празниците и после ми я изпращат да я подпиша за някой, на който искат да я подарят.

- В автобиографията си задаваш въпроса – толкова ли е страшно да се чуе в ефира у нас изпълнител, който не псува и не използва вулгаризми? Защо се стигна до това положение според теб?
- Самото време, в което живеем е такова. Сега в медиите, особено в радиата, моралните неща почти отсъстват, а това е възпитателния момент в едно произведение, но както се казва - интереса клати феса. Младите са онези, които харесват такава музика, но тя им се налага непрекъснато, а провокативните, аморални и нелитературни неща първи хващат окото. Вече няма ограничения и контрол - докъде може и докъде не, но вече целият свят е такъв и всичко е обвързано.

- Подобен въпрос си задавал и на родни политици – защо чуждата музика и фондации са обсебили българския ефир? Какъв беше техния отговор?
- Е, те винаги казват: „Ще видим какво може да се направи…“, както всички политици. Те са обсебени от други работи, а не от духовното обогатяване на нашия народ, от това да накарат децата да се гордеят с родните герои, да ги има в уроците и във възпитанието им. Виждаме как е при американците, руснаците, сърбите, гърците, италианците.., какво уважение и почит имат към родното, докато при нас всичко си разпродава душите и чуждите и американски фондации обсебват всичко.

- Освен в България, ти си имал немалко успехи и в Германия, където си разбрал, че клишето, че немците са студени не е вярно. Какво те убеди в това?
- Животът ми там – контактите, приятелствата, които останаха и до ден- днешен. Разбрах, че това са уникални хора. Немците не са като южните нации - да ти се усмихнат от първа среща, или веднага да ти отворят вратата на дома им, но приемат ли те, че си свестен човек – не само врата ще ти отварят, но стават наистина верни твои приятели. От годините ми в Германия имам осем приятелски семейства, с които продължаваме да поддържаме контакти и усещам, че те държат на мен. Докарал съм в България толкова германци да летуват – хора, които не знаеха нищо за нас и бъркаха София с Букурещ, но аз им показах каква красота е тук и те започнаха да идват постоянно. Шегувам се, че държавата вече трябва да ми дава процент за тези туристи. (Смее се.)

- А съжаляваш ли понякога, че си повлиял на дъщеря ти Йоана да се върне от Германия в България и днес гордееш ли се с начина, по който се развива живота й?
- Йоана учеше успешно една година в юридическия факултет в Мюнхен, но  аз направих чудеса да я върна тук, защото усетих самотата от липсата й и всяка нощ се събуждах от лоши сънища. Няма да забравя, когато бяха обявили Косово за независима държава и тя ми се обади  от там с думите: „Тате, имам чувството, че съм в Албания, на всеки ъгъл имаше само техни знамена!“ Една седмица след това сънувах такива лоши неща, че реших да отида при нея за два дни и там си поговорихме дълго, а после тя реши да се върне и завърши тук. Тя е много ученолюбива и старателна, а Мюнхенския правен университет е от най-уважаваните там - мощни фирми и структури помагат и дават стипендии на студентите, но тя успя да се наложи и тук. Където и да работи у нас - тези знания по юридически немски и английски и познанията, които е придобила в правото ще й бъдат в полза. Не съжалявам, че й повлиях да се върне, защото сега имам най-прекрасния зет на света и благодарение на тяхната връзка дойдоха внуците и промениха целия ми живот. Ако се беше обвързала с някой чужденец и само да ми ги показва по скайп - дали щях да бъда толкова щастлив! Вярвам, че ако си почтен и имаш знания, тук също можеш да се реализираш.

- Не криеш, че си преживял много болки, предателства и несправедливости. Как ги преодоляваш и успяваш да постигнеш този оптимистичен светоглед?
- Когато човек живее един пълноценен живот и работи усилено и търси реализация на своите мечти, нормално е по пътя му да няма само рози - всичко върви паралелно. Ако нямаше лошо време, щяхме ли да знаем колко е хубаво слънцето и ако в живота имаше само добри хора, как щяхме да ги оценим истински! Затова смятам, че всичко което съм изживял е било нужно - и предателствата, и хората, които са ми пречели,  това е част от живота на всеки от нас и обикновено идва от хора, които не работят това, което са мечтали. При мен парите отдавна не са фактор, а средство и имам късмета да упражнявам това, което съм мечтал от дете. Може би затова един познат това лято ме попита: „Веско, ти нищо ли не успя да се възползваш от постигнатото досега - как ще продължиш напред, годините напредват, а ти не си инвестирал в нищо?!“ Стана ми болно и исках да му отговоря с едно писмо, но още не съм успял. Как да му обясня - кой може да ми вземе 29-те албума, които съм издал и огромната любов на хората към мен - нима това не е инвестиция, която ме кара да се чувствам различен и потребен? Една такава среща, макар и малко негативна, но пак ти носи уроци. 

- А какво ти даде общуването с легендарни имена в родната музика, като Тончо Русев, Евтим Евтимов, Емил Димитров, Бисер Киров…?
- Ако приемем, че всички хора сме един вагон, или една голяма композиция, то това са различните хора в живота ни, които теглят влаковете като локомотив и ни водят по правилния път. Дори само общуването с тях ми е помогнало до голяма степен да оцелея и да съм от водещите хора в моя бранш, а това да заслужиш приятелството на такива патриарси ме изпълва с гордост! Аз казвах на Тончо и Евтим „татко“, а те ми викаха „сине“. Невероятно е усещането Евтим да ти посвети стихотворение – значи нещо съм постигнал в този живот, нарича се „Моите песни“, така се казва и един от албумите ми. Един цитат от него: „Дори когато много ми е тъжно,/дори когато нещо ме боли,/от мама знам – сърцето ми е длъжно/ със мойте песни този свят да весели…“  Благодаря още веднъж на Тончо и Евтим за искреното приятелство и бащините грижи към мен, родили такива съкровени песни.

- Животът ти е изпълнен с невероятни съвпадения и малки чудеса. Кое от тях те накара да се замислиш, че може би това не е случайно и някой горе те пази?
- Това, че когато имам най-голяма нужда от помощ - винаги нещо ми помага и птичето е до мен на рамото. Вярвам обаче, че човек няма как да се уповава само на това, а трябва да го подкрепи с много труд, знания и умения и тогава късметът идва. Няма как да дойде при този, който по цял ден лежи и чака – късметът е функция на умението ти да работиш, а най-хубаво е да превърнеш професията си в хоби, тогава не ти тежи. Често ме питат: „Веско, как успяваш – толкова концерти и километри път...“ На мен не ми тежи, дори Господ да ми изсипе изведнъж торба с пари, пак ще продължавам да го правя, защото просто обичам музиката! Имам потребност да отида в църквата да се помоля, особено откакто започнаха да се случват важни неща в личния ми живот и в кариерата, като големите концерти, особено този в „Арена Армеец“. Благодарен съм, че важните неща, за които съм се помолил са се сбъдвали.

- Какво е твоето пожелание за идващите празници, към които всички  гледаме с надежда за нещо по-хубаво?
- Първо да благодаря, че ме поканихте за този коледен брой! Искам да пожелая на всички читатели на „Труд“ - да осъзнаят, че най-важно е любимите хора да са до нас на празниците, а най-ценният подарък е да им отделим повече време през следващата година. Задължително пожелавам  здраве и да си върнем по-бързо нашия предишен живот - без сертификати и притеснения да можеш да влизаш където поискаш и да целунеш когото поискаш. До преди година и половина това беше елементарно, а сега вече си го пожелаваме и разбрахме колко е ценно!