Все по-малко родни футболисти успяват да се докоснат до европейските грандове. Отдавна минаха времената, когато Христо Стоичков играеше основна роля в „Барселона“, а Димитър Бербатов бе част от „Манчестър Юнайтед“ на сър Алекс Фъргюсън. Настоящата генерация не може да се похвали с играч, достигнал подобни върхове. На тема грандове имаме малки радости като например Владислав Живков, роденият през 1999-а български талант, който извървя дългия път от Видин до „Милан“. Младокът тренира с първия тим на „росонерите“, а в последствие и със „скудра адзура“. А наскоро полузащитникът реши да напусне „Сан Сиро“, за да продължи своето развитие. Пред „Труд“ той разказа как е привлякъл вниманието на скаутите на 7-кратния шампион на Европа и защо въпреки това, не е част от юношеските формации на България.

- Влади, как се развива кариерата ти през този сезон? Беше даден под наем в „Ливорно“.

- Едно уточнение - не съм под наем в „Ливорно“, а имам договор за 3 години. Миналото лято реших да прекратя контракта си с „Милан“, за да отида в отбор, където ще мога да продължа да се развивам. Сега съм тук, тимът е лидер в Серия C. На 80 процента сме спечелили промоция и ще играем във втора дивизия през следващата кампания.

- Как гледат на теб в „Ливорно“?

- Като на перспективен футболист, който е част от бъдещето на отбора. Явно мислят в перспектива. Сега не играя много, защото тимът се нуждае от промоцията и се залага на по-опитни играчи. Но моето време тепърва ще дойде. Сега дори има шанс да ме преотстъпят на друг тим от тази дивизия, където да трупам опит и повече минути.

- Появи се информация, че „Милан“ иска да те върне в редиците си. Това вярно ли е?

- Четох и аз тук в Италия тази информация, но с мен никой не се е свързвал. Ако трябва да съм честен, дори и да е вярно, не знам дали ще приема. Преди година напуснах клуба, за да трупам опит и ако се върна, това ще е крачка назад, колкото и странно да звучи.

- А как реши да напуснеш „Милан“. Вероятно стъпката е била трудна?

- Да, така е. Аз съм фен на отбора от дете и да си тръгна от този клуб не бе лесно. Когато се сбогувах с тима си спомних за всички онези хубави моменти - за победите, за турнирите в Дубай, за тренировките ми с първия отбор. Тук дойдох на 14 години като дете, а си тръгнах на 18 като мъж.

- Как премина в „Милан“?

- Бях на пет години, когато се преместих с родителите ми в Италия. Тренирах в малка школа в Неапол. По време на един мач ме забелязаха скаути на „Милан“, но само записаха името ми. След време пак ме наблюдаваха и се свързаха с родителите ми с думите: „Искаме момчето да дойде в Милано.“ Аз не вярвах. Докато не стъпих на „Сан Сиро“ не можех да повярвам. За мен това бе най-голямата ми мечта. В последствие стигнах дори до първия отбор, където тренирах с играчи като Донарума, Сусо, Бонавентура.

-А кой от тези големи имена ти помогна най-много?

- Рикардо Монтоливо. На първата ми тренировка с мъжете дойде при мен и ме попита как се казвам и откъде съм. По време на цялото занимание ме подкрепяше и насърчаваше. Каза ми, че всички звезди от „Милан“ са минали по моя път и трябва да бъда спокоен. Чисто психологически, той беше човекът, който най-много ми вдъхна увереност.

- Следиш ли сега ситуацията около „Милан“. Как си обясняваш слабите резултати?

- „Милан“ е в криза от 4-5 години. Имат трудни моменти, но историята ще им помогне отново да се върнат там, където им е мястото. Шампионската лига без „Милан“ не е същата. Рано или късно всичко ще си дойде на мястото.

- Предстоят мачове на „Милан“ с „Лудогорец“. Има ли шанс българският шампион?

- Следих жребия внимателно и се зарадвах, че наш тим ще се изправи срещу „Милан“. Да, „Лудогорец“ прави много, за да може българският футбол да е част от Европа, но аз съм повече за „Милан“. Както вече казах, фен съм на тима. Ще се радвам обаче, ако „Лудогорец“ продължава да се развива в тази посока.

- Като споменахме за българския футбол, съществувала ли е възможност да продължиш кариерата си у нас?

- Честно казано не е имало пред мен такъв вариант и не съм мислил по темата. Аз не съм и играл никога у нас. Но повечето играчи в България искат да дойдат при мен в чужбина. Би било странно аз да се върна. Но във футбола не трябва да казваш „никога“. Всичко е възможно.

- Чувстваш ли се пренебрегван от селекционерите на юношеските формации и младежкия тим на България?

- Вие го казахте. Доста съм пренебрегван. Какво да кажа... аз съм горд българин, който иска да играе за родината си. Много е странно – аз съм един от малкото младоци, които играят зад граница, а никой не ме вика в националния. За последно бях част от състава на U19 преди година и половина, когато се появих в игра в 91-ата минута срещу Англия. Оттогава не са ме викали. Не знам как прецениха за тези 2 минути качествата ми? Аз дойдох на пет години в Италия и от малка школа в Неапол стигнах до първия отбор на „Милан“. Тренирах дори с националния отбор на Италия. Без връзки, без чужда намеса. Странно е, че не съм част от младежкия отбор на моята родина. Ако играех за младежите, в Италия щяха да гледат по друг начин на мен...

- А има ли възможност да играеш за юношите на Италия?

- Сега ще призная нещо, което никой не знае – кандидатствах за италианско гражданство. Ако ми дадат, ще имам двойно гражданство и вече ще мога да решавам, ако ме извикат от младежките формации на Италия. Но аз съм и ще си остана българин не на сто, а на хиляда процента!

- Спомена, че си тренирал с първия отбор на Италия, как се случи това?

- Селекционер още бе Джампиеро Вентура. Италия щеше да играе контрола с Германия и беше на лагер на базата на „Миланело“. По принцип ги редуват – веднъж са на нашата база, друг път на тази на „Интер“. Така се случи, че сега бяха на „Миланело“ и им трябваха няколко играчи за двустранна игра. Повикаха 4-5 момчета, сред които и мен. Стоях там, а срещу мен бяха имена като Бонучи, Буфон, Верати. Тренирал съм с първия отбор на „Милан“ и имах готовност, но това беше невероятно.

- Кой български футболист харесваш. Преди имахме големи имена, но сега е малко по-различно...

- Когато отидох в Италия всички ме питаха кой е любимият ми играч, а аз казвах Христо Стоичков. По това време той играеше в „Барселона“. По-късно Димитър Бербатов и Валери Божинов също. Тези трима играчи са икони за България.

- Спомена Божинов, нали така? Защото у нас е малко подценяван.

- Да, Валери Божинов. Знам, че у нас е подценяван, но не разбирам защо? Да, един футболист трябва да е икона и извън терена. Но това, което е постигнал в Италия, не трябва да се подценява. Тук много го уважават. Навсякъде говорят за него. Тъжно е, че у нас не е така. Сега нямаме играчи с визитки като неговата.

- Поддържаш ли връзка с родните играчи, които сега играят в Италия като Андрей Гълъбинов, Александър Тонев и Петко Христов?

- Честно казано не съм разговарял с Гълъбинов, въпреки че той е играл в „Ливорно“. Тук го уважават и когато пристигнах ми разказваха много истории с него. С Петко Христов бяхме съотборници в младежкия национален отбор, когато още ме викаха. С него се видях преди около месец на един мач във Фиренце, където той играе.

- А остава ли ти време да се прибираш в България?

- Всяко лято си идвам. Само сега през 2017 година не успях, защото по това време беше отворен трансферния прозорец и всеки един момент трябваше да имам готовност да тръгна веднага. Надявам се сега това лято да си дойда. Обичам България.