БСП внесе предложение за гласуване на недоверие на правителството на ГЕРБ и „Обединени патриоти“. Основен мотив – провал в сферата на сигурността. ДПС обяви, че ще подкрепи вота и ще гласува безусловно срещу правителството. „Воля“ били в мисловен процес и все още не знаели докъде ще ги отведат мислите им. „Няма да подкрепим вота на недоверие към днешна дата, но при реални доводи от БСП може да го преосмислим“, каза Марешки. Датата беше20 юни. Дебатите по вота са насрочени за утре - 26 юни.

Това е вторият вот към третия кабинет на г-н Бойко Борисов, който се внася по инициатива на левицата. Първият беше за провал в борбата с корупцията и беше отхвърлен от парламента на 25 януари. И тогава ДПС го подкрепи, а „Воля“ след сложен мисловен процес в крайна сметка го отхвърли. Това е разположението на парламентарните сили в навечерието на вота. Ясно е, че аритметиката е в полза на управляващите. В такива случаи разсъжденията на скептиците за смисъла на парламентарната демокрация се люшкат от „защо го внасят, като няма да успее“ до „това е пълна загуба на време“. Истината обаче е, че конституционният смисъл и роля на един вот на недоверие съвсем не са свързани единствено с постигането на крайна цел – прекратяване на правомощията на Министерския съвет.

Вотът на недоверие е оръжие на опозицията, на парламентарното малцинство или дори само на част от него - най-малко една пета от депутатите. В съвременния парламентаризъм политическата отговорност на правителството не се свежда само до възможността да бъдат прекратени неговите правомощия при загуба на аритметично мнозинство в законодателния орган. Динамиката на информационното общество, значителното разширяване на принципите на прозрачност и отчетност при функционирането на демократичните институции обогати и съдържанието на вота на недоверие. Този конституционен институт вече не е само инструмент за проверка на парламентарното доверие към правителството и евентуалното му сваляне от власт. Внесеният от опозиционни парламентарни среди вот на недоверие е и възможност по парламентарен път да бъдат поставени на широкото обществено внимание съществени проблеми в управлението и политиката на управляващото мнозинство. Този акт на дадено опозиционно малцинство може да е резон на съществуващи обществени настроения, протести или публична полемика, или да е насочен към формиране на определени обществени нагласи, като бъдат посочени и обосновани слабости, злоупотреби или други негативни за правителството обстоятелства и процеси.

Нещо повече, правителствената отговорност вече излиза и извън стените на парламента – това не е отговорност само пред народното представителство, а в голяма степен и непосредствено пред гражданите, чиито интереси, ценности и искания се представляват от пряко избраните депутати и политическите партии и коалиции, зад които стои вота на избирателите. При парламентарното управление това е отговорност и отчетност не само пред парламентарното мнозинство, а дори в още по-голяма степен пред опозицията вътре и вън от парламента; пред гражданите, които не са гласували за политическите сили, излъчили действащото правителство, които се представляват от опозиционните формации или въобще не са взели участие в изборите. Тази допълнителна роля на вота на недоверие – да бъде и форма на демократичен политически натиск от страна на опозиционните сили и среди в парламента, а оттам и в обществото, ясно проличава в условията на българското парламентарно управление. Устойчива парламентарна практика е опозицията да внася вот на недоверие дори и когато правителството се ползва с подкрепата на монолитно мнозинство. Въпреки предварителната яснота, че няма перспектива да се стигне до крайната последица от реализирането на политическата отговорност – прекратяване на правителствените правомощия – дебатите по вота на недоверие служат като инструмент за упражняване на т. нар. право на опозиция, каквото имат политическите малцинства в демократичната държава.

Същевременно, за да предпази конституционната система от прекомерна дестабилизация и блокиране на дейността на изпълнителната власт в резултат от злоупотреба с правото на опозицията да внася вот на недоверие, Конституцията създава и редица гаранции в полза на Министерския съвет. Най-съществена сред тези гаранции е забраната да се стартира нова процедура за вот на недоверие на същото основание през следващите шест месеца от отхвърлянето на предложение за недоверие, дори инициаторите на искането да са различни. Ако бъде отхвърлено искане на опозицията да се гласува недоверие по цялостната политика на Министерския съвет или на министър-председателя, в шестмесечния предпазен срок въобще не може да бъде внасян нов вот на недоверие.

Така че, вотът не е губене на време, дори и да няма шанс да свали кабинета. Стига обаче да отговаря на поне три важни политически предпоставки. Първата е – да бъде подбран подходящ политически момент. А такъв обикновено е налице, когато на общественото небе се сгъстят облаците на значими управленски грешки и скандали, или се извият гръмотевичните бури на сериозни кризи в държавата. Втората политическа предпоставка е формулирането на солидни от експертно гледище и съществени от политическа гледна точка тема и мотиви за конкретния вот на недоверие. Не е нужно мотивите да са научна дисертация, но трябва да изтъкват добре подбрани факти и да предлагат обосновани изводи в ущърб на правителствената политика, които имат широк и тревожен обществен резонанс. И трето, ключово е значението на стратегията и тактиката на политическо представяне на мотивите за вота в публичното пространство и по време на самите пленарни дебати.

Ако наложим тази матрица върху конкретния вот на недоверие, който ще се обсъжда утре, ще открием следното. Политическият момент едва ли е най-подходящият. Правителството все още е на крилете на успешното европредседателство. Самите управленски противоречия и скандали, които периодично избухват, засега нямат онзи магнитуд, който е в състояние да взриви масово обществено недоволство и да разтърси правителствената конструкция. Това не означава, че след седмица няма да възникнат такива, но в момента няма.

Мотивите са свързани със сферата на сигурността. Въпрос на преценка е дали това е най-болезнената тема точно сега. Поне според мен не това е темата, която може да разклати правителството из основи. Далеч по-сериозно би могла да отекне в обществото тема със социално звучене –социалната политика, положението на хората увреждания и пр. Но ръководството на БСП е преценило, че сигурността е по-невралгична за управляващите. Конкретните аргументи в мотивите обаче са недостатъчни и направо слаби. Посочени са няколко случая, сред които и недоказаните твърдения на един адвокат, който защитава своя клиент. Мотивите приличат повече на развълнувано антрефиле в заводска малотиражка, отколкото на компетентно формулирана парламентарна атака срещу политиката на правителството в сектор „Сигурност“. Вярно е, че качеството на парламентарната дейност в този парламент клони към нула, но все пак не трябва да занижаваме критериите, по които следва да бъдат оценявани депупатските инициативи. И накрая, съществен проблем за вносителите е дефицитът на кредибилни политически говорители в сферата на сигурността и борбата с престъпността.

Усилията и енергията на неколцината, които говорят по темата, са симпатични и вероятно вдъхновяват червените редици, но думите им нямат нужната тежест нито сред правната общественост, нито сред специалистите по национална сигурност. А без да бъдат убедени поне лидерите на мнение в тези общности, трудно може да се разчита на сериозни политически последствия. Това е и генерален, стратегически проблем пред БСП понастоящем – кадровият. Коя е кадровата алтернатива, която партията предлага, кои са нейните кандидати за вътрешни министри и въобще за правителство. Не че няма такива, но възниква въпроса дали и доколко са по-добри от съответните кадри на ГЕРБ.

Независимо от тази критична оценка, внесения вот най-вероятно ще постигне една цел –да се поддържа прилично опозиционно темпо на критиката към правителството. Това не е малко, но не е достатъчно.

Трябва да сме наясно, че „Борисов 3“ на този етап може да падне не заради натиска на опозицията, а само ако се самосвали под външен натиск. Или от прекалено свикване с властта - вече са налице симптоми на умора от управлението. Те властват, а не управляват. А от това състояние, до падането