Левът не е нищо друго, освен валута, заместваща еврото на територията на страната

Валутният борд е сред причините за бавния икономически растеж и изоставането на България от останалите източноевропейски държави-членки на ЕС

Предизборните икономически дискусии неочаквано придобиха фокус- въвеждането на еврото и суверенитета на България в парично-кредитната сфера. За съжаление дискусията е зле центрирана и показва неразбиране на същността на проблема и на реалните трудности, които стоят пред страната в настоящия момент.

Това, с което трябва да започнем, е валутният борд. За някои икономисти, той е синоним на суверенитет и трябва непременно да бъде запазен. Като начало обаче, ще припомним, че „бащата“ на валутния борд, Стив Ханке, предложи преди време да закрием БНБ, тъй като при паричен съвет такава институция не е нужна. По принцип, американският икономист е съвършено прав. 

Валутният борд е подобен на паричните системи от епохата на златния стандарт и получава широко разпространение през 19-и и началото на 20-и век като инструмент за привързване на паричните системи на колониалните държави към съответните валутни зони на метрополиите- колонията може да емитира парични знаци в рамките на резервите във валутата на метрополията. Положението с българския лев е същото- според закона за БНБ ние не можем да емитираме дори един лев повече от валутните резерви на страната. С други думи, левът не е нищо друго, освен валута, заместваща еврото на територията на страната. Това може да се интерпретира по всякакъв начин, но не и като проява на суверенитет в парично-кредитната сфера.

Съвременната икономическа наука е дала ясно определение за това, какво е суверенна парична система. На първо място това е връзката между паричната емисия и държавния дълг на съответната страна. На второ място е изпълнението от страна на централната банка на функциите на кредитор от последна инстанция, извършването на операции на открития финансов пазар и провеждането на лихвена политика. Трето, автономната парична политика предполага плаващ валутен курс. Последното обстоятелство е свързано с т. нар. трилема в международните финанси. Това означава, че централната банка не може да провежда автономна парична политика при фиксиран валутен курс и свободно движение на капитали. А ние сме точно в това положение- валутният курс на лева към еврото е фиксиран, а в ЕС е задължително свободното движение на капитали.

И трите условия за суверенност и автономност на паричната политика у нас не само не са изпълнени, но са изрично забранени от закона за БНБ. За загуба на каква автономност следователно става въпрос? Очевидно ние сме се отказали от автономността на нашата парична политика още от 1997 г. и дори се гордеем с това.
 Парадоксално, възприемането на еврото, и което обикновено се пропуска, провеждането на колективната монетарна политика на ЕЦБ, представлява частично възстановяване на автономните функции на БНБ, премахнати с въвеждането на валутния борд. БНБ ще може да купува български държавни ценни книжа, да рефинансира търговските банки и да провежда лихвена политика. Тези функции не са пълна автономност, но са в рамките на принципа на споделения суверенитет, който е в основата на съществуването на ЕС.

Възниква въпросът, възможно ли е преминаването към напълно суверенна монетарна политика, подобна на тази в Чехия, Полша, Унгария и Румъния? Отговорът е очевидно да. Такава политика би била по-адекватна към икономиката на България, тъй като би позволила на БНБ да адаптира своите действия към специфичните за нашата страна макроикономически шокове. Проблемът тук е, че липсва концепция и готовност за прилагане на такава политика. Необходимо е освен това съгласуване с МВФ, ЕЦБ, ЕК и други международни финансови институции. Трябва да отчетем също, че, за съжаление, опитът от провеждането на автономна политика в периода 1990-1997 не е положителен. Това означава, че преминаването към пълна автономност и особено въвеждането на плаващ валутен курс, е свързано със значителни рискове. На практика липсва и политическа сила, която ясно и категорично да застане зад такъв вариант на реформиране на валутно-финансовата система на страната.

Възникват спорове и по въпроса, дали трябва да се бърза с въвеждането на еврото, или първо следва да се доближим до средноевропейското равнище на доходи. В случая въпросът се свежда да това, възможно ли е ускоряване на икономическия растеж в условията на валутен борд?

Изследванията на МВФ въз основа на опита на над 100 държави, показва, че паричните системи с фиксиран валутен курс предполагат по-нисък растеж. В света има само две държави, при които системи, подобни на валутен борд, са довели до успешно икономическо развитие. Това са Сингапур и Хонконг. И в двата случая обаче става въпрос за градове-държави с посредническа роля в световната търговия и финанси. Българската икономика има съвършено различни параметри.

В момента в Европа има само още една страна във валутен борд и това е Босна и Херцеговина. Заедно с България Босна и Херцеговина е на едно от последните места по икономическа динамика и жизнено равнище. Прибалтийските държави, прилагащи валутни бордове, много бързо се отказаха от тях и възприеха еврото.

С други думи, валутният борд е една от причините за бавния икономически растеж и изоставането на България от останалите източноевропейски държави-членки на ЕС.

Напоследък се изтъква, че присъединяването към еврозоната води до забавяне на икономическия растеж, като се дава примера на Словакия. Естония и Ирландия обаче показват изключително висока икономическа динамика, дори в течение на кризата с COVID-19. България има основание да очаква ускоряване на растежа при влизане в еврозоната по следните причини- облекчаване обслужването на държавния дълг, динамизирането на паричния и кредитния пазар при новата роля на БНБ и повишаването на доверието в българската икономика.

В последна сметка има два варианта, при които парично-кредитната политика може да спомогне за ускоряване на икономическия растеж в България.

Първият е присъединяването към еврозоната и прилагането на колективната монетарна политика на ЕЦБ. При този вариант монетарната политика не е напълно автономна, но рисковете са значително по-малки, поради присъединяването към стабилен действащ механизъм.

Вторият вариант е преминаване към напълно автономна и суверенна политика. Предимствата са свързани с по-доброто адаптиране на такава политика към динамиката и потребностите на българската икономика, но въвеждането на автономни механизми изисква време и предполага поемането на сериозни рискове. 

Освен това, следва да се отбележи, че българската икономика е вече силно синхронизирана с европейската. При това положение бързото възприемане на еврото изглежда по-доброто решение.