Днес от 17:30 ч. в художествената галерия "Станислав Доспевски" в Пазарджик ще бъде представена новата книга на писателя Гоерги К. Спасов "Приспани спомени". Георги Спасов е роден през 1949 г. в с. Варвара, Пазарджишко. Публикувал е преди всичко хумористични и сатирични текстове, получили награди от различни конкурси. Автор е на хумористично-сатиричните книги "Празничен подарък" (1991), "Натам" (роман-епопея; в съавторство; пародия, коментирана по БНТ и предложена за книгата на Гинес - състои се от няколко страници текст, след което следват бели, празни страници; 1993; 1994; 2005), "Преходът" (1994), "Преходът продължава" (1998), "И като се обърнах, се засмях" (1999), "Ироничен диптих" (2002), "Иронични рефлекси" (2005), "И чул, и видял" (2008), "Записки на потърпевшия" (2011), "Познавах ги" и др.. Негови текстове са включвани в различни сборници, сред които "Четирите краища на света" - антология на световния хумор, издадена в Кабул. Издател и редактор на хумористичните вестници "Фарс" и "Къч". Член на Съюза на българските писатели. Носител на годишната награда на СБП за сатира (2011) за книгата "Записки на потърпевшия".

Ето и един от неговите текстове, писан преди повече от 10 г.:

"ИЗКУСТВОТО Е ВЕЧНО, А ЖИВОТЪТ Е... БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ

Не бива да дават такива филми.

Едно куче се беше заклещило в някаква тръба. Ни напред, ни назад. Квичеше. В началото - за помощ, по-нататък - все по-тихо и примирено.

А през това време хората се опитваха да го спасят. Спряха водата, която трябваше да мине през тръбата. Дойдоха шлосери. Използваха инструменти, за да разглобят съединенията. После пожарникари. После други някакви с униформи... и така часове наред. Докато нещастният помияр беше спасен. Неговата собственичка благодари на спасителите и така завърши филмът. А филмът беше документален. Казано на прост език - случилото се беше факт от реалността на еди-коя си държава.

Минавам у нас.

Едно момче се беше заклещило в основите на един железен мост. Докато се къпело, от горещините нещо се разместило и момчето попаднало в капан. И всичко се обърка. Военните, които правеха учение, се струпаха на моста. Селяните оставиха работата си на полето и също дойдоха да видят с какво могат да помогнат. Един влак спря не по разписание и пътниците му се стекоха да помагат. И всички опитваха с каквото могат - поставяха диги по-нагоре от течението, за да спрат реката. Донесоха помпи, за да източат част от водата. Накрая генералът, ръководителят на военното учение, влезе в реката и отиде до момчето, за да му дава кураж, докато другите се опитват да го спасят. Напрегнати минути и часове. И изведнъж - кратко скрибуцане и... мостът отново се размести, а момчето неочаквано се оказа извън мъртвата му хватка. Браво! Триумф на хуманността. Триумф на човешката колективност. Същото като случая с кучето. С една малка разлика - това се "случва" в разказа на Йордан Радичков "Горещо пладне".

А иначе... Не на филм - бил той документален или художествен; не в разказ - бил той биографичен или художествен; а в живота, в нашия, тук и сега едно момче е изоставено от двамата си "другари" в планината безпомощно, обречено и осъдено на смърт; отчаяни сънародници се хвърлят от високи сгради или мостове, за да сложат край на живота си; родители продават органите си, за да спасят детето си; онкоболни умират, защото нямат лекарства...

А колко много вярвахме на изкуството!"