Дванайсет дни преди изборите данните от различно обвързани агенции показват три важни неща. Г-жа Цачева твърде бавно успява да привлече ядрото на ГЕРБ. Ако първият тур на 6 ноември възпроизведе съотношенията между партийните електорати, това би доближило нейните гласове до сумата на всички останали парламентарни партии. Вместо това съотношението й с г-н Радев е 29 към 21, т.е. само 1 към 0,72. Второ, г-н Каракачанов достига 8%. Това говори за възходяща динамика, която може да повтори и надхвърли постигнатото от националистите поотделно на парламентарните избори (14%). Трето, в „лявото“ поле се разиграва сериозно вътрешно противоборство, което отлива гласове от Радев за първия тур. 7% предпочитат г-н Калфин, а 5% г-жа Дончева. Знаменателно е, че ако се обединят „левите“ гласове и съответно тези на ГЕРБ и РБ, се получава 33% на 34%. Тоест положението е на кантар. Но и сам по себе си Радев е посочен още сега от значително повече хора, отколкото БСП през 2014 (15,4%).

Така че на базата само на общественото мнение можем да очакваме силно оспорван балотаж.

Потвърди се и предчувствието за сравнително шаблонна кампания. Както през 2011 г., агитацията на ГЕРБ се води предимно от Бойко Борисов, който не е кандидат. За да привлече внимание, той заложи оставката си първо върху резултатите от първия тур, а след като излязоха по-нови данни - върху изхода от втория тур. Рязко зави - от скандал с РБ към декларация, че с тях са естествени партньори в едно стабилно управление. Буквално се закле да не приема помощ от Доган, с което също даде да се разбере, че запазва тройната коалиция с националистите. Всичко това сме го виждали.

Данните от медийния мониторинг на Института за социална интеграция показват, че по този начин сред известните политици некандидатът премиер е успял да присъства във всяка четвърта информационна единица, свързана с изборите (25%), докато Цачева - във всяка пета (21%). А Радев - само в 13%, Калфин - в 8%, Каракачанов - в 5%. Като в повечето случаи последните трима се появяват в платени участия. Казано иначе, г-н премиерът разполага с ресурса да взема думата една четвърт от времето и да дефинира дебата като референдум „за“ или „против“ ГЕРБ. Друг е въпросът дали показаната на екрана нервност няма да се окаже бумеранг. Например признанието, че министрите са му били спускани от олигарси.

Има обаче две още по-големи неизвестни.

1. Дали ще наблюдаваме по-голямо участие в изборите и с колко? Не е ясно колко хора са осведомени, че гласуването вече е задължително по закон. Още по-малко има емпирична информация колко от осведомените са разбрали, че санкцията за негласуване е символична. Каква е тя? Ако два пъти не участват в един и същи тип избори, гражданите биват отписани от избирателните списъци. Тогава може да бъдат вписани, но трябва да подадат специално заявление. Нещо като възобновяване на абонамента в библиотека или сайт, който рядко посещаваме. За президентските избори, ако пропуснат сега и през 2021, те ще усетят ефекта едва през 2026 г.. Всичко това звучи като пожеланието „Да ви дава Господ дълъг живот и здраве!“.

Според световен сравнителен анализ на Международния институт за демокрация и електорален абсентизъм в страните със задължително гласуване активността е средно със 7,4% по-висока от тези без. В зависимост от реалния брой избиратели (който е значително по-нисък от официалния) у нас това прави с 400-500 000 повече. Ако си представим, че всички те гласуват само за един кандидат, а не се разпределят пропорционално на симпатиите към партиите, ефектът би бил силен. За сравнение, на първия президентски тур през 2011 г. разликата между водещия и втория по гласове беше само 370 000, а на балотажа още по-малка - 160 000. През 2001 „връщането на царя“ привлече стотици хиляди разочаровани хора. И прекрои електоралната карта.

Само че в страните със задължително гласуване активността има огромен размах - от 33% до 93%. Това показва колко е непредсказуем въпросният ефект. В някои от тези страни може да се говори за намаление на участието вследствие на тази „гражданска тегоба“. В Италия, след 48 години участие по команда, през 1992 г. то бе отменено, но активността не намаля. По света често се предвиждат и глоби, но те много рядко се прилагат, тъй като на практика се възприемат като репресия от страна на победителя. Ако на това отгоре управляващата партия получава и субсидия за всеки глас, глобените със сигурност ще се чувстват изнудвани.

Като вземем предвид релефната демографска разлика между електоратите, някаква прибавка в процентите може да получат БСП и НФСБ. Защо? Санкциите обикновено мотивират по-силно по-възрастните хора и особено пенсионерите. Виждали сме как търпеливо се редят на опашки, за да си плащат комуналните сметки, а след това да изгладуват до следващата пенсия. Обратно, колкото по-млад е човек, толкова по-малко уважава държавните задължения. А понякога даже се чувства предизвикан да покаже, че не го е страх.

По-важно е, че предвидената санкция е очевидно контрапродуктивна. Негласуването е резултат от липсата на мотивация, а законът издига административна бариера тъкмо пред слабо мотивираните, в случай че бъдещи избори им предложат по-интересна оферта. Ако целта е повече участие, а не точно обратното, далеч по-рационално би било да има стимул, а не наказание.

2. Втората голяма неизвестна е „турската карта“, с която най-често се спекулира на президентски избори. Консолидираният вот на ДПС е малък, но единен, и затова може да наклони везните. Този път движението подкрепи собствен кандидат (Пламен Орешарски), но премерване на силите с ДОСТ не се получи. Още преди първия тур Местан изпрати на ГЕРБ актуализиран вариант на знаменитата „въздушна целувка“. Това доведе до значителен конфуз. Стигна се дотам премиерът по телевизията да „не приеме“ тези гласове (без да го попитат как ще стане това на практика). И да ги обяви за „непожелан дар“ - т.е. нещо, по-лошо от нанесена рана… Припомням, че предишната въздушна целувка бе изпратена между двата тура преди пет години на БСП и ефектът беше двусмислен. Наистина районите с компактно турско население подкрепиха със 70-80% Калфин (тогава от БСП), но Борисов вдигна толкова шум, че значителен дял от електората на националистите се преля към Плевнелиев. И сега след втори тур ДПС ще демонстрира реалната си тежест и ще разполага с три варианта. А) Да окаже демонстративно услуга на една от двете големи партии, която е колкото сладка, толкова и мечешка. Б) Да насочи електората си в необичайно дипломатичен за Ахмед Доган стил. В) Да призове верните си избиратели да гласуват по съвест.

Признавам, че обичам фантазиите, но не ми достига въображение да си представя с какви думи Борисов ще отиграе „непоискан дар“, който решава изборите. Така че, ако и този път не настъпи промяна, поне няколко паметни скеча са ни гарантирани.