Заради ереси и безбожие в края на XIV век пропиляхме държавата, културата, та даже и езика си

А ние от печалната си история сме научени, когато видим зор, да не мислим за нищо друго, освен за собственото си дупенце

Греховете на народите са тема, която сме засягали няколко пъти, но никога не сме я поставяли в центъра на изображението. А може би е трябвало, защото греховете на народите коват тяхната съдба. Много народи и особено балканските са свикнали да живеят (и да се успокояват) със заблудата, че светът е враждебен към тях, великите сили искат да ги затрият, историческият им жребий е отвратителен, докато самите те са симпатични, морални, талантливи и гениални. Затова тези народи са мизерни (продължават да се успокояват те), незаслужено мизерни, не защото самите те не стават за нещо повече, а защото светът се е наговорил против тях.

А колко по-лесно е да се огледат в греховете си. Св. Ефрем Сириец (ок. 306 – 373) в една своя молитва, която се чете всяка вечер по време на Великия пост, казва така: „...дарувай ми да виждам моите прегрешения...“.

Дарувай ми. Да виждаш, да осъзнаваш греховете си като такива, е дар и привилегия, която си заслужава да бъде измолена в най-съкровена молитва. Защото познаването на греха е първата стъпка към неговото преодоляване. А то е решаващо, защото грехът е онази дисхармония, от която произлизат всички беди.

В световната история има една уникална държава. От 17 век я наричаме Византия, а дотогава е била просто Империята – проекция на Царството Божие. Византия е продължение на Римската империя, която спрямо нея се отнася така, както Старият завет къмто Новия – предузнаване, пророчество, подготовка. Защо пада тази уникална държава? Защо помръква проекцията? Много просто: заради греховете си. Всеки историк, който се опитва да заобиколи тази истина, е обречен да се заплита във взаимно допълващи се и същевременно опровергаващи се теории.

Колкото по-свят е един човек или една държава, толкова атаките на лукавия срещу тях са по-упорити и по-грозни. Проекцията на Царството Божие постепенно затъва в неописуеми грехове, невъобразими грехове, включително ереси, магьосничество, корупция и по-лошо. Затова през VI век в Мека се ражда момче на име Мухаммад ибн Абд Аллах (по-известно като Мохамед), което ще изобрети исляма – бича Божи за грешниците. Под този бич пада Византия почти хиляда години по-късно. Под него пада и България. И двете падат заради греховете си.

Що е грях? Грехът е съзнателен избор на нещо Богу неугодно. Какво значи нещо да е Богу неугодно? Значи, че противоречи на Божия промисъл, на първоначалния замисъл на творението, на неговия план. Явява се отклонение от нормата, както болестта за тялото. Ракът е клетъчен живот извън замисъла, извън правилата и закона, живот който ражда растящи тумори. Нещо подобно е и грехът. Тъй като творението е едно и неповторимо, то всичко, което противоречи на неговия замисъл, е извратено. Грях. Най-големият грях е да противопоставяш своята воля на Божията, да избереш своеволието пред свободата и да замениш Богочовека с човекобог (свръхчовек, антихрист и т.н.). Това е грехът на сатаната. Древните гърци го наричат ὕβρις.

Много народи са си изпатили поради ὕβρις. Сама по себе си националната държава е грях, защото компрометира съборността на Църквата, водейки към ереста на етнофилетизма, но има и много по-битови, по-делнични грехове, за които си плащаме и за които сме говорили на друго място. Кои са греховете на българите?

Еретичност. Заради ереси и безбожие в края на XIV век пропиляхме държавата, културата, та даже и езика си, който трябваше през Възраждането да си взимаме обратно от руснаците. Тогава, от едната страна, начело на църквата имахме брилянтния исихаст св. Евтимий Търновски (1325-1403), един от най-изтъкнатите интелектуалци на своето време, но от другата бяха всевъзможни извращения, включително и богомилството, според което творец (демиург) на материалния свят е сатаната, който е батко на Христос. Как се наказва този грях? Днес официални елементи на националната ни идентичност (и гордост) са същите тези богомили, обсебената от демони Ванга и еретикът и протестантски възпитаник Петър Дънов, който разглежда Христос като свой предтеча. Как се наказва този грях? Вероятно с това, за което четем всеки ден във вестниците. Всеки тиранин е бич Божи, наказание за нашите грехове. Ами неговите? Спокойно, за тях има други бичове, също толкова справедливи. Груба грешка е да търсим виновните за нещастията някъде извън себе си. Така никога няма да излекуваме първопричината.

После следват други, по-съвременни български грехове.

Себенеуважение. Да, ние знаем, че сме много талантливи и че сме дали много на света (например киселото мляко), но за да не ни се смеят чужденците, за всеки случай решаваме да се саморугаем и самообиждаме – демек, вижте ни: ние сме по-възвишени даже от самите себе си! Свестни хора сме, но искаме да сме нещо, което не сме. Ей така, за да сме в крак с времето. Сакън да не ни обвинят, че сме изостанали. И стигаме дотам да говорим за себе си, че сме мърша. И говорейки така, на света не му остава друго, освен да свие рамене и да каже: „Ами, добре, мърша сте“.

Поединично спасяване. Това е грехът да обичаш себе си повече от всичко. Убийствен грях. Защо да е грях, защо да не обичаш себе си повече от всичко? Новият завет може да бъде събран в едно изречение (перифразирам): „Обичай ближния като себе си и Бог повече от себе си“. Различното от това е грях, който се плаща. А ние от печалната си история сме научени, когато видим зор, да не мислим за нищо друго, освен за собственото си дупенце. Не става така.

Предателство. Това е грехът да отклониш бедите от своята глава, за да ги стовариш върху главата на ближния. По-лошата редакция на този грях и да стовариш беди върху главата на ближния заради някаква твоя мимолетна полза или просто за удоволствие. Най-лошо е предателството спрямо Истината и затова Апокалипсисът казва: „Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота“ (Откр. 2:10). 

Завист. Отвратителен грях, който върви заедно с алчността и който сме довели до съвършенство. Затова нямаме правителство, защото всеки казва: „Тоя ли, бе! Тоя ли ще ме управлява мене, бе! Той само ще краде и ще лапа!“. Сякаш ти, мили мой приятелю, ако си на неговото място ще вършиш нещо друго... Завистта е омраза, породена от неадекватна илюзия за справедливост, която и този път ни е отминала незаслужено.

Гордост, породена от простотия. Сама по себе си гордостта е най-страшният грях, от който произлизат всички останали. Но гордостта поради простотия е по-особена. При обикновената гордост има с какво да се гордееш, докато при гордостта от простотия няма. Гордостта от простотия не е нищо повече от долнопробна арогантност, но мнозина я практикуват с удоволствие. Колкото по-прост, толкова по-горд. Защо не напишем това на Народното събрание?

Обаче! Въпреки гореизредените грехове, ние все още ползваме един голям кредит – историческите страдания, с които сме предплатили изкупването на бъдещите си прегрешения. Петвековното отсъствие на държавност спаси Църквата ни от много изкушения. В известен смисъл падането на Константинопол беше колкото наказание, толкова и милост, защото така Православието оцеля, без да се пречупи пред изкушенията, които сатаната прати на католиците. Неуспявайки да стане политическо, Православието остана небесно. Истинското догматично православие.

Чуден е Божият промисъл. Нещо уж е наказание, а се оказва, че е дар. Защото Бог зло не твори. Вижте времето. Неговата клопка е наказание, лишаване от вечността, но пък времето е средата, в която става обръщането, покаянието. Вижте смъртта. Безспорно зло, ще кажете. Но без смъртта представяте ли си какви грешници щяхме да бъдем. Вижте какви грехове извършваме за 70-80 години, ами ако живеехме 300, 500, 1000? Ако бяхме безсмъртни в кожените си дрехи?

Днес човечеството се лута като израилтяните в пустинята в очакване да наследи обетованата земя - Царството Божие. Докато се лута, получава едни и същи уроци, повтаря едни и същи класове. Вероятно така трябва да бъде. Днес ситуацията е кристално ясна от гледна точка на греха, но никой не желае да мисли за нея по този начин. Никой не мисли например за пандемията като за наказание и изпитание. Напротив, присмиват се. 

Да, историческите страдания (дори и до днес) са нашият кредит, без който греховете ни отдавна щяха да са ни унищожили. Но няма безкрайни кредити. И всички кредити си имат лихва. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.