Тръмп: Действията на Русия и Иран в Сирия са срам

Kорнелия Нинова: Борисов да не се крие зад полите на Гинка и Теменужка Гинка да дойде в парламента и да обясни как стана собственик на ЧЕЗ, поиска лидерът на БСП

ЕС реже парите за земеделие и Кохезионната политика

Туск за Брекзит: Позицията на Великобритания е чиста илюзия

Десетки убити и ранени при атентат с две коли бомби в Могадишу

Белград ще ползва опита на София при изграждане на метрото

Омбудсманът Мая Манолова: Ще наблюдавам с повишено внимание сделката за ЧЕЗ

Пенев внесе молба за касиране на изборите за президент на БФС

Пътят Асеновград–Пловдив става магистрален през лятото

Холандия призна Арменския геноцид и разсърди Турция

Вижте акцентите в броя на вестник “Труд” в събота, 24 февруари 2018

БАН ще отговори официално на критиките към доклада за „Белене”

Тръмп призна: Плешив съм, крия се с прическата

Губернаторът на щата Флорида иска въоръжен полицай във всяко общинско училище

Кашата с касата се забърка здраво До понеделник смятат дълговете към чужди фондове, данните на шефа на НЗОК не били верни

Дарко Панчев, футболист №1 в история на Македония: Балканска лига може да спаси футбола в района

– Догодина Скопие ще приеме мача за Суперкупата на Европа между победителите в Шампионската лига и Лига Европа. Какво означава това за Македония и как го постигнахте?
– Не е особена заслуга на нас, бившите играчи и на македонската федерация. Ние само се възползвахме от плана на УЕФА да се дава възможност на по-бедните държави да приемат финал за Суперкупата, за да се популяризира футболът. Идеята естествено е отлична. Тази година беше в Трондхайм (Норвегия). Кога иначе такива големи отбори биха дошли в Тродхайм или в Скопие? В Азербейджан или която и да било малка страна. Затова оценявам тази идея на УЕФА като отлична. Дава възможност на по-малките и бедни страни. Надявам се, че ще бъдем отлични домакини. Все още има дребни проблеми със стадиона, които трябва да бъдат отстранени по предписания на УЕФА. Надявам се, че това ще се случи и мачът няма да ни бъде отнет заради лоша организация.
– България няколко пъти игра на стадион “Филип Втори” в Скопие, но преди да бъде реконструиран. Как успяхте да го оправите?
– Стадионът го направи държавата с пари от бюджета. Имаше отлична комуникация с футболната федерация. Мисля, че малка част от средствата са от УЕФА. Във всеки случай е много добре да има хубав национален стадион. Това е едно от добрите действия, предприети от властта.
– Започнахте кариерата ви във „Вардар“. Как тръгнахте?
– Роден съм в Скопие. Моите първи стъпки са в детско-юношеската школа на „Вардар“. На 11-12 години започнах да тренирам. Един треньор, който за жалост вече е покойник – Златко Диевски, ме забеляза на едно междуучилищно състезание. Той живееше близо до мен. Видя ме и отиде при родителите ми да говори с тях. Така започнах.
– А кой ви научи да вкарвате голове?
– Усетът за гола, за пласирането в наказателното поле, за погледа към вратата – това е инстинкт. Не се учи. Във футбола има много елементи, които се учат. Ударът, поемането на топката, дрибълът, подобряването на удара с глава. Някои елементи се учат много дълго и тежко. Но аз имам дарба от Бога и успях да я използвам максимално добре.
– Имало ли е футболист, на когото сте искал на приличате?
– В мое време имаше двама централни нападатели с десет години по-големи от мен. Играеха за националния отбор на вече бивша Югославия. Харесвах ги много. Това бяха Вахид Халилходжич и Душан Савич. Единият беше във „Вележ“ (Мостар), а другият в „Цървена звезда“. Детските ми симпатии бяха за тях, много ми харесваше как играят. А после знаете как е. Когато започвате да градите кариера, играете така, както вие знаете. И започвате да използвате онова, което ви е дала природата.
– Имал сте възможност да играеш и в „Партизан“, и в „Цървена звезда“. Как стана така, че отидохте при „звездашите“?
– Започнах много рано във „Вардар“. По това време югославската лига беше изключително силна, с много добри играчи. На 17 години дебютирах във „Вардар“ и за мен това беше фантастично. Изпълнена детска мечта. Треньорът Вукашин Вишнйевац вярваше в мен и постепенно започна да ми дава шансове. Не искаше да ме хвърли титуляр от самото начало, за да не прегоря. Даваше ми шансове, а аз ги използвах. Вкарвах голове, а той казваше: “А, така!”. И вече следващия сезон, на непълни 18 години, бях титуляр и започнах да играя редовно. Станах голмайстор с 19 гола, за пръв път като играч на „Вардар“. После печелих приза още три пъти, но вече като централен нападател на „Цървена звезда“. Така че общо четири пъти съм голмайстор на югославското първенство. А във „Вардар“ по-старите в отбора ми помагаха и когато вече натрупах опит, станах най-младият капитан на отбора. Много бързо съзрях и като играч, и като личност. Не знам как е било в България, но по онова време в Югославия професионалният договор беше за четири години. И когато договорът ми с “Вардар” приключи, сам реших, че трябва да намеря нова среда, по-голям клуб, който ще ми позволи да напредвам. Искаха ме „Динамо“ (Загреб), „Хайдук“, „Партизан“ и „Цървена звезда“. Това беше тогава голямата четворка на Югославия. „Хайдук“ ми даваше най-много пари. Но ние в семейството – аз, татко, брат ми, след „Вардар“, харесвахме най-много „Звезда“. Бяха ни най-симпатични. И това надделя при избора ми.
– А как приехте решението на държавата вие с Деян Савичевич да не играете една година, а да ходите в казарма?
– Говорих за това с Игор Шалимов, който идваше от СССР и играхме заедно в италианския „Интер“. Учуди се, когато му казах, че в Югославия професионалните играчи ходим в казарма. “Как така? Та ние в Русия дори не ходим, а вие го правите?”. Беше опит да се покаже и на армията, и на обикновените хора в Югославия, че и професионалните спортисти изпълняват държавния си дълг. Но ако гледаме от спортна гледна точка, това си беше катастрофа. Да не тренираш както трябва една година, значи да излезеш от форма. Но такава беше системата. Аз и Дейо отидохме веднага във войската, за да може колкото се може по-бързо да отметнем това задължение.
– Любко Петрович е особено популярен в България. Какъв беше на младини, когато ви взе в „Звезда“?
– Любко Петрович беше добър тактик. Преди него треньор беше Шекуларац. Той пък беше виртуоз. Като играч беше от световна величина. И като личност беше такъв. Искаше красота, добри отигравания, спектакъл. Може би ако не беше такъв, щяхме още в първата година да стигнем доста далече в Купата на УЕФА. Това, което не достигаше на Шекуларац, го имаше Любко Петрович. Той имаше стабилен поглед. Не мога да кажа по-зрял, защото Шекуларац е по-стар. Но той залагаше на тактиката. Искаше, когато е напечено, да не бързаме, да не грешим. Например, начинът, по-който изиграхме финала за купата на европейските шампиони срещу „Олимпик“ (Марсилия) беше необичаен за „Звезда“. Ние винаги излизахме на терена за победа и винаги играехме зрелищно, вкарвахме голове. Любко смяташе, че този шанс е един единствен и „Звезда“ повече няма да играе финал. И този момент трябва да се използва и мача да се изиграе умно. Успяхме. Любко беше класен треньор още тогава и знаеше да работи с играчите. Впрочем, до ден днешен има и такива треньори, които сами си придават огромно значение. Такъв е типаж е Жозе Моуриньо. Той иска да бъде център на вниманието, егоцентричен е. Днес много треньори казват “Аз, аз, аз!”. Според мен футболът 90 процента зависи от играчите на терена. Не може треньорът да каже на Меси как да шутира. Това е моята философия. Какво е това „Аз“?Какво си направил ти треньора? Казал си му как да играе ли? Да, треньорът може да измисли тактиката, да каже: “Ти, Бояне, ще играеш от тая страна”. Ама ако Боян не може по тая страна, какво може да направи треньорът? Може да промени нещо. Затова и играчите са главните компоненти на успеха. Защо го казвам? Защото ние в „Звезда“ имахме страхотно поколение. И в основата да станем голям отбор бяха уважението и добрата атмосфера. Ако тях ги няма, нищо не се получава. Гарантирам за това. Ние в „Звезда“ бяхме добри момчета и добре се разбирахме. Атмосферата беше фантастична, затова и играехме добре. И сега, внимавайте. Първата година треньор ни беше Шекуларац, втората Любко Петрович, третата Владица Попович. Значи за три години трима треньори. И при всичките играехме добре.
– А защо ви напусна Любко?
– Получи добра оферта, май в Испания. В „Еспаньол“, който по онова време беше силен отбор. Не го отстрани ръководството на клуба. Нямаше нищо от рода на: “Въпреки всичко не сме доволни Любко!”. Той сам реши да си тръгне.
– Триото Дарко Панчев, Деян Савичевич, Роберт Просинечки всяваше страх в целия свят. Каква беше вашата магия?
– Говорих за това и преди малко с ваши колеги от Италия. Сещам се за Педжа Миятович, който беше много силен играч. Направи отлична кариера от „Партизан“, до „Валенсия“ и „Реал“ (Мадрид). Един път в националния отбор, с треньор Ивица Осим, играехме нападение срещу защита – петима на петима. След тренировката той ми каза: “Майсторе, лесно е да си халф, когато ти си пред мен. Знаеш как да се отвориш, как да освободиш пространство”. Ето това е ролята на централния нападател – да получи топката от халфа в точния момент и да отвори пространство за себе си. Сега е различно. Меси например играе един на един. Преди беше много тежко да си нападател. Така беше с мен, с Любо Пенев и Емил Костадинов при вас. Деведесет минути имаш човек на гърба си, където и да се движиш по терена, той е с теб. Убеден съм, че днес, когато се действа в зона, ако играя, ще изляза 20 пъти сам срещу вратаря. Трябва ми само добър халф, който да ми подаде топката в правилния момент. Необходимо е, разбира се, да имаш усет. В това се състоеше моят голям капацитет, имаха го също и Дейо, и Просинечки. Савичевич ме усещаше отлично. Когато имах проблеми в „Интер“, той разговаря с Галиани. Тогава Ван Бастен се отказа, тъй като се контузи. Проблеми имаше и нападателят Марко Симоне. И понеже „Милан“ е голям клуб, търсеше още един нападател. Тогава Дейо каза на Галиани: “Вземете Дарко. Ще видите, че при нас ще играе добре”. Така е, защото „Милан“ наистина играе футбол. Затова ми е и много драго, когато чувам големите халфове да казват, че заслугата те да ми дават добри пасове е и моя. Ще ви кажа нещо като анекдот. Един от най-добрите играчи в историята на „Вардар“ е Васил Рингов. Беше ляво крило, страхотен играч. По-стар е от мен с 10 години. Играхме заедно 2-3 сезона. Имаше страхотно центриране. Вкарах много голове след негови подавания. А тези, които не разбираха от футбол, казваха: “На Дарко му е лесно с пасовете на Васил!”. А той им отговаряше: “Хора, аз играя толкова дълго. Ако беше само до пасовете, то и нападателите преди Дарко щяха да вкарват”. Това, което искам да кажа е, че всеки играч тежи на мястото си. Да не би Суарес да вкарва много голове само заради Меси и Иниеста. Да, те му помагат, но той вкарва, защото е отличен нападател. Друга е тайната. Той има усет. Казват, че след отличните пасове ти остава само да отбележиш. Но нали трябва да си там, за да засечеш топката.
– Във вашето трио бяхте македонец, черногорец и хърватин. Имали ли сте някога проблеми?
– Никога. Израснахме в старата Югославия. В националния отбор и в клубовете никой не е вземал под внимание кой откъде е. Били сме на лагер в Сараево в Босна. По-късно там беше най-страшната война. Там е най-мешано – живеят сърби, хървати и мюсюлмани. Никой не е мислил с кого сяда на маса, дали със Самир, Владан или Дарко. Този тип философия не беше присъщ на спортистите. После нашите политици, подпомогнати от чуждите, направиха всичко лошо по темата. Подобно нещо не се случва случайно, има много фактори. На нас ни беше мъчно, че това се случи. Независимо от социалистическата система Югославия беше отворена страна, никой не е спирал другия да пътува. Познавам хора от Скопие, които се качваха на влака и пътуваха, за да си купят джинси. Югославия беше коректна страна. След това се направиха други държави. Но и сега, ако питате хората, особено тези на средна възраст, ще ви кажат, че са живели по-добре в Югославия отколкото сега.
– С кои футболисти останахте най-добър приятел.
– Матиас Замер беше прекрасно момче. В „Интер“ бях голям приятел с италианския национал Никола Берти. И Паоло Трамезани, който сега е помощник на селекционера Ди Биази в националния отбор на Албания. С него бях една година. Има и други хора, с които се чувам. От „Звезда“ с абсолютно всички. Да, разбира се, всеки си има своите ангажименти, семейство, деца, свой път. Но винаги, когато се видим или чуем, ни и приятно и мило. И това е много важно.

– Разкажете ни за сезона, в който „Цървена звезда“ спечели купата на европейските шампиони. Кой беше най-трудният съперник?
– Реваншът в Белград срещу „Байерн“. Голям тим! Винаги е било така и така и ще бъде. Не можете да го подцените. В този мача се показа и нашият балкански манталитет, който и вие в България го имате. Победихме с 2:1 в Мюнхен. И си мислехме, че ще ни е лесно на нашия стадион. Ще има фенове, ще има атмосфера. Но няма лесно срещу „Байерн“, който имаше и феноменален треньор. Същият, който преди три години спечели требъл. Юп Хайнкес беше треньор на този отбор. А в него бяха Ефенберг, Тон, Брайън Лаудруп… Поведохме с 1:0 с гол от фаул на Синиша Михайлович. И до края на първото полувреме имахме още три чисти положения. Но тогава се прояви и манталитът ни. Егоизъм! Аз да изпъкна, той да изпъкне… На полувремето в съблекалнята се развиках. “Момчета, не се заигравайте, не се майтапете, че това ще ни се върне. Дайте да вкараме още един гол и да се успокоим”. Отпуснахме се и тъй като има футболна логика, „Байерн“ ни вкара два гола. И настана паника. Питахме се:“Какво ще правим, какво ще се случи?“. Слава Богу, имахме и късмет. При 2:1 „Байерн“ удари греда. Господ ни помогна, защото тази година „Звезда“ заслужаваше да стигне финал и да го спечели. Ликувахме с Купата без нито една загуба. А в тази драма в Белград след като топката попадна в гредата, Аугенталер си вкара автогол. И настана огромна радост. Но си взехме и поука от този мач за финала срещу „Олимпик“. И най-красивото за нас в този двубой беше… резултатът. Югославия винаги е имала страхотни играчи, но няма голям успех, като изключим поколенията на Шекуларац и Джаич, които стават европейски вицешампиони през 1960 и 1968 година. След това винаги се е играл класен футбол, но без резултати. Затова решихме да променим курса.
– Последният гол в този турнир беше ваш. Вкарахте дузпа на финала в Бари за триумфа. Как се бие дузпа в такъв съдбовен момент?
– О, това е много тежък психологически момент. Водехме с 4:2 и дузпа трябваше да бие бразилеца Мозер, централният защитник на „Олимпик“. Висок, добър играч. Исках да пропусне, защото при това положение нямаше да се стигне до мен. Трудно е, напрежението е голямо, милиони фенове чакат дали ще се случи невъзможното. „Цървена звезда“ е стигала два-три пъти до полуфинал, с Джаич и с други генерации, но никога не е отивала до края. Мозер обаче вкара за 4:3 и аз тръгнах от центъра към наказателното поле. Гледам, че всички са вперили погледи в мен. Казах си: “О, Боже, не мога да сгреша сега!”. Футболът е чудо. Ще те помнят или с добро, или с лошо. Ако се сещате преди години се стигна до дузпи във финала на Шампионска лига между „Челси“ и „Манчестър Юнайтед“ в Москва. И там последната дузпа беше пропусната от Джон Тери, капитана на „Челси“. И вместо „Челси“ да победи, изгуби мача. И Тери ще го помнят цял живот с този фатален пропуск. И аз тогава в Бари бях в такава ситуация. Когато взех и заложих топката, събрах цялата си концентрация. Напрежението изчезна. Никога не съм шутирал предварително, да кажем силно в средата. Гледам накъде ще тръгне вратаря и нанасям удар в другия ъгъл. Но вратарят на „Олимпик“ Олмета беше опитен. Изчака ме до последния момент. И скочи заедно с моя шут. Затова и ако гледате записа, остава впечатлението, че топката минава близо до него. Но когато си скочил… няма връщане назад. След това беше ред на радостта. Пръв ме прегърна вратарят Дика Стоянович. Пак ще кажа, че беше необичайно за „Цървена звезда“ да изиграе такъв затворен мач. Няма никаква тайна, никаква философия. Ние играхме за резултат. По-добре да спечелим купата, отколкото да играем добре, да ударим греди, но да загубим.
– Една година след като спечелихте Купата на европейските шампиони с „Цървена звезда“ трябваше да играете един интересен мач с гръцкия „Панатинайкос“. Можете ли да ни разкажете за този двубой?
– През 1992 г. УЕФА за пръв път направи групова фаза. Беше нещо пробно и имаше само две групи в Шампионската лига. В едната бяха „Звезда“, „Сампдория“, „Панатинайкос“ и „Андерлехт“. Но „Звезда“ беше наказана, не можеше да играе в Белград. УЕФА беше срещу „Звезда“, срещу Сърбия. Такава беше политическата обстановка. Мачът се игра в Атина. А по времето на Югославия, за да се влезеш в Гърция, трябваше виза. На границата се попълваше едно картонче. Така беше не само за мен, а също така и за сърбите, хърватите. Дадоха ни картончета. Написах гражданство “югославско”, а националност “македонец”. Направих го, защото си е така. В този период обаче в Гърция имаше голяма кампания срещу Македония. И те направиха от това политически скандал. Обявиха ме за неприятел, а аз идвах да играя футбол. Отказаха да ме пуснат, а знаем, че политиката и футбола не трябва да се мешат. Джаич и Цветкович ме помолиха да напиша каквото и да е, само да мина границата. Казах им, че не мога да се представя за американец или англичанин. УЕФА обаче предупреди Гърция да не прави политически скандал, заплаши я с наказание, ако не ме пуснат. Два дни във вестниците на първа страница бях аз. И ме третираха като държавен неприятел. Но нали има една поговорка, че Господ пази храбрите. На олимпийския стадион имаше 80 000 зрители. И пред тях аз вкарах два гола. На таблото пишеше: “0:1 Панчев, 0:2 Панчев”. Полудяха от мъка. Изключиха таблото минута-две след последния съдийски сигнал, само и само да не се чете. Направиха ненужен политически цирк от всичко това. Хванаха се за това, че съм написал, че съм македонец. Но трябва са се знае, че след Първата световна война до 1922 г. властта в Гърция е признавала македонското малцинство и са печатали учебници с македонската азбука. Значи един път са признавали, после – не. Ще ви кажа каква е политиката. Глупава е. Аз нямах никакви лоши намерения. Написах, че съм македонец, защото съм такъв. Ако ви идете някъде и ви питат за националността, ще кажете естествено “българин”.
– Два пъти игра с „Цървена звезда“ на стадиона на ЦСКА в София. Помните ли как беше, усещахте ли подкрепа от българите?
– Бил съм и на стадион “Васил Левски” през 1984 г. Беше квалификация за световното първенство в Мексико през 1986-а. Аз бях много млад и останах резерва за Югославия. А България имаше отлично поколение и ни победи с 2:1. Спомням си мача все едно се игра днес. Два гола ни вкара Пламен Гетов. Ние поведохме с гол на Милко Джуровски, също македонец, но от Тетово. На “ЮНА” завършихме 0:0, а аз влязох в игра за 15-ина минути. Както ви казах тогава бях още млад и не бях титуляр. А България се класира за световното, а Югославия – не. Така че имам мачове срещу български отбори. С „Вардар“ съм играл срещу „Пирин“ (Благоевград) и „Славия“. Надявам се, че Христо Стоичков няма да ми се разсърди, но ще ви разкажа нещо интересно. Със „Звезда“ играхме на един хубав международен турнир във Франция с местния „Метц“, бразилския „Васко да Гама“ и вашия „Средец“, както се казваше тогава ЦСКА заради наказание. Ние бяхме отличен тим, „Средец“ също – със Стоичков, Костадинов и още отлични играчи. „Звезда“ победи с 6:1, аз вкарах пет гола. И след няколко години с Ицко пиехме кафе в София и той ме попита: “Помниш ли, когато ни вкара пет парчета?”. Казах му: “Това е футболът, приятелю. Случва се”.
– Подобно на Христо и вие спечелихте „Златната обувка“, но ви я дадоха 15 години по-късно. Какво стана тогава?
– Беше война. Хората от “Адидас” и “Франс Футбол”, които даваха наградата, не дойдоха. Дали се плашеха от войната, не знам. Мисля, че е това. Но никога не е имало реален проблем. През всичките тези 15 години си ме водеха голмайстор на Европа. После, когато Платини стана президент на УЕФА, пътувах до Париж и успяхме да поправим тази ситуация. Дойдоха после представители на “Адидас” и на “Франс Футбол”, както и лично Платини, придружен от Пикси Стойкович. Направихме хубава церемония в хотел “Александър Палас” в Скопие, а обувката я пазя вкъщи. И надявам се, че няма да изпадна в ситуация, да я продавам. Казвам го защото реално футболистите от Източна Европа са онеправдани и остават някак встрани. Има много големи играчи, но те рядко са печелили големите награди. Радвам се, че Ицо е един от малкото от Източна Европа, които бяха обявени за най-добри. А много други също заслужаваха това признание. Винаги обаче са се фаворизирали играчите от Западна Европа, защото клубовете там са по-богати, а нас ни гледат с други очи. В интервюта за западни издания винаги съм казвал, че източноевропейските футболисти са онеправдани и заслужават наградите много повече от другите.
– Бяхте голмайстор на квалификациите за европейското първенство в Швеция.
– Да, за първенството през 1992 година Югославия вкара 20 гола, а 10 от тях бяха мои.
– Как приехте това, че УЕФА извади Югославия от първенството и как гледахте финала Германия – Дания?
– Датчаните бяха на море и ги събраха от плажа. Политиката е лоша работа, особено когато се намеси в спорта. Ние бяхме първият отбор, който се класира за първенството. Имахме седем победи. Максимален резултат. И вместо заслужено да идем на първенството, останахме у дома.
– Щяхте ли да го спечелите?
– Как да кажа? Дания имаше късмет, отидоха вместо нас, а станаха шампиони. Големият Драган Джаич има една приказка, която аз често цитирам. Ако някой със сигурност изгуби от разпадането на Югославия, то това е футболът. В този период се раждаше един много силен отбор. От моята генерация бяхме аз, Пикси Стойкович, Дейо Савичевич, вратарят Стоянович, Найдовски и още седем-осем класни играчи. Тези от генерацията 67-ма, 68-ма, 69-та – Ярни, Бокшич, Шукер, Миятович и така нататък. Вярвам, че в следващите три цикъла щяхме да спечелим някой трофей. Бил той световен или европейски.
– Смятате ли, че трансферът в „Интер“ беше грешка в кариерата?
– Абсолютно. Най-голямата ми грешка. Но когато си на върха на Европа, се гледа по друг начин на нещата. Не знаете и не вярвате, например, че някой, който е бил най-добрият, може да попадне в отбор, който не иска да играе добър футбол. Много е важно за играча да попадне в добра среда. В онзи период в „Интер“ и Меси да се беше появил, нямаше нищо да направи. Имаше много добри играчи, които си отидоха от „Интер“ и направиха славни кариери. И Клинсман, и Замер, и Беркгамп, и Йонк, който беше холандски национал. Той не ми е добър приятел, за да ме хвали. Но един холандски вестник ми прати негово интервю, в което говори срещу „Интер“. Как нямат качества и играят слабо, а за мен казва, че не му е ясно как може толкова добър нападател да не е титуляр. Той идва от Холандия, където приоритет им е да се играе добър футбол. А за „Интер“ не беше така. Затова отчитам този трансфер като грешка. Не искам да се хваля, но във вестниците е документирано, че Кройф ме искаше в „Барселона”. И Ицо също искаше да дойда в „Барса“, говорили сме. А Мендоса, който тогава беше президент на „Реал“ (Мадрид), идва два пъти в Балград, за да ме купи. Ще разкрия, че имах предварителен договор с „Милан“ на Берлускони и Галиани. И до днес като се видим с Галиани се поздравяваме като приятели. Искаха да ме купят, но не отидох там, тъй като важеше правилото за трима чужденци. В отбора останаха тримата холандци – Ван Бастен, Гулит и Рийкард, дойдоха също Дейо, Папен, аз и още един. И ставахме седмина. Казах си, че не искам да има караници. И реших да премина в другия клуб на Милано и… направих грешка.
– Твърди се, че и сър Алекс Фъргюсън ви е бил харесал?
– Първите шест месеца имах проблеми в „Интер“, тъй като се бях скарал с треньора. Не попаднах определено в добра обстановка. По-старите играчи като Дзенга, Фери, Бергоми толерираха Скилачи, който им беше съотборник в националния отбор. А кой съм аз? Идвах от чужбина и исках да играя. Усетих това и се скарах с треньора. А Фъргюсън като разбрал прати факс до „Интер“ да ме откупят през декември 1992 г. Но аз си казах, че трябва да остана в „Интер“ и да покажа какво мога. А на кого да покажа? Това е втората ми грешка. След това пък започнаха и контузиите.
– Кой е най-големият футболист, срещу когото сте играл? Диего Марадона на световното?
– В спорта има едно правило. Защо казват, че Пеле е най-добрият и до днес. Та той има три световни купи. Меси в момента е най-добрият. Спор няма. Но за да е по-добър от Марадона, трябва да стане световен шампион. Марадона влачеше на гърба си Аржентина и най-вече заради неговото майсторство тимът спечели световната титла и игра два финала. Това са параметрите.
– А вие сте играл срещу Марадона през 1990 на световното?
– Да, с националния отбор. Иначе има големи играчи, които са ми любими като Пикси Стойкович и Денис Бергкамп.
– За финал нека кажем нещо за сегашното положение на футбола на Балканите. Голям упадък има. Какво трябва да се направи?
– Няма достатъчно пари, играчите излизат много млади навън. Преди в Югославия имаше закон, а мисля и в България, който не ти позволяваше да излезеш в чужбина до 28 години. Нека си представим къде е един играч в своите най-добри 10 години. Ако е така, първенството нашите страни няма как да е лошо. Така беше по-рано на Балканите. Сега вече е различно. Решение за подобряване на положението може да се търси в сформиране на Балканска лига по примера на баскетбола и хандбала. Убеден съм, че тогава качеството ще дойде. Едно е ЦСКА да играе срещу някой по-слаб отбор, а друго е срещу „Звезда“, срещу „Вардар“, „Сараево“, ПАОК.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.