Прокуратурата внесе обвинителен акт срещу Явор Бахаров в разложкия съд

7 000 долара за еротичен круиз в Гърция

Безрадостната участ на националните кумири Горкият дякон Васил Кунчев ни гледа от небесните жилища и цъка с език

Премиерът Борисов: През последните години чувствително расте броят на българите, които се завръщат в родината

Пленум на БСП нищи бройката социалисти

17,5 млн. евро струва най-скъпият автомобил за 2019 г. McLaren F1 LM постигна най-висока цена при наддаване на търгове

Нападнатото в столичен автобус момче спечели сребърен медал на състезание по самбо

Земетресение от 5,7 по Рихтер на границата между Турция и Иран

Българин отрече Коперник и Айнщайн Тодор Йончов влезе в историята като Гений на отрицанието

Израел ограничава полетите от Япония и Южна Корея заради коронавируса

Джъстин Бийбър говори за сексуалния си живот

Бърни Сандърс печели вота в Невада за кандидат-президент на демократите Джо Байдън е втори

АПИ: Днес е последната възможност за покупка на седмична е-винетка за камионите и автобусите

Няма опасност за питейната вода след замърсяването на река Чепеларска

Калин Вельов: Най-усмихнати са хората в най-бедните страни

Демократурата – начин на употреба Един все по-приложим оксиморон за държавата ни

Снимка: Денислав Стойчев

Четвъртият вот на недоверие срещу третото правителство „Борисов“ срещна предначертаната си съдба в сряда и се провали. Като поредно доказателство, че 30-годишното ни упражнение по „демокрация“ в крайна сметка се изроди в родна форма на „демократура“. Или ако предпочитате по-свойското „мижи да те лажем“. Оксиморонът „демократура“ възниква като термин във втората половина на миналия век и без значение трактовката за произхода според испански, германски, френски или руски тълкувания, най-общо се отнася до африкански държави и страните от постсъветското пространство. В този смисъл на Запад се използва и за осмиване на реално функциониращи демокрации, в които дадена политическа сила се е окопала и залежала във властови позиции прекалено дълго в редовни последователни мандати. Не за това иде реч.

По себе си кратката дефиниция на „демократура“ е „форма на управление, която е преминала от демокрация в квази-диктатура“ и се характеризира с демократичен дефицит, т. е. представлява симулация, мимикрия на демокрация. В монументалната си статия „Това ли е историята?“ в „London Review of Books“ от януари 2005 г., шотландският журналист Нил Ашерсън коментира от Киев събитията около първия „Майдан“ и тогавашната „Оранжева революция“ в Украйна, и най-общо ситуацията в страните от бившето съветско пространство, със същия термин. Петнадесет години по-късно думите му все още звучат така:

„Има си много добър израз, който описва тези режими – „демократура“. Повечето от тях имат демократичната мебелировка: конституции, парламенти, формално отделена съдебна система, редовни избори, гаранции за свободно изразяване и събиране на хора. Комунизмът, в крайна сметка, е отхвърлен. На практика обаче, всички тези институции са манипулирани, за да поддържат привилегиите на пост-комунистическия елит. В някои демократури, като азиатските, манипулациите са тотални и напълно безсрамни. В други като Русия и Украйна фалшифицирането на избори и използването на насилие през държавния апарат срещу политически противници обикновено се извършват с известна доза дискретност. Най-важното нещо е твоята шайка да остава на власт, докато убеждаваш народа и останалата част от света, че политическият процес поне най-общо отразява обществената воля.“

Така. И сега, като съберем кратката дефиниция на термина „демократура“ с коментара на Нил Ашерсън от януари 2005 г. и добавим едно приемане в Европейския съюз с 13 години условно наклонение в областта на борбата срещу корупцията и организираната престъпност, и гарантирането на независимостта на съдебната система, и се получава: добре дошли у нас през 2020 г. Честито на заслужилите! Покриваме цялата схема точка по точка.

„Демократичен дефицит“ – с пълната апатия на електората и всякакви видове беззъба опозиция – имаме и за износ. „Конституция, парламент и редовни избори“ – за пример. „Гаранции за свободно изразяване и събиране“ – що за въпрос?! „Формално отделена съдебна система“ – питайте европейците. Краен резултат: някаква „пост-комунистическа шайка“ разбойници се окопава във властта, докато убеждава обществото и света, че е единствена алтернатива по „народната воля“. Което е така, защото започва от едва ли не самоналожен „демократичен дефицит“, с който се завърта колелото. И пак при същия лекар, както се казваше в скеча.

Тъжно е да си българин в ХХI век. Не че в някой от предишните не е било, каквото и да ви убеждават разни лумпени, но с едната надежда за по-добро живеем.

Което ни връща на безобразието с националното богатство водата – формалната причина за мъртвородения вот на недоверие. Който би трябвало да е предизвикан не от пленарната зала, а от претъпкан от „Плиска“ до „Света Неделя“ площад „Народно събрание“. За да хвърлят оставки всичките, както се полага. Но не би. В София нали вода тече, в страната бензинът е скъп – никой няма интерес да клати статуквото, щото няма алтернатива.

Властите вече няма да се чувстват длъжни и пред народа да се срамят. Дори и проформа. Де-мо-кра-ту-ра. Затова и поздравленията два параграфа по-горе към всички ни. Каквото и да си говорим, сами стигнахме до тук. С надеждата за по-добро. И нулевата активност по въпроса от 1997 г. насам. Защото в демокрацията властта се контролира от площада.

„Красавците“ се напънаха на сектантски принцип през 2013 г. срещу правителството на Орешарски и пак им трябваха десет месеца „танци“ за формален „успех“, когато каузата им отдавна беше загубила всякакво значение. И последната искра да привлече широка народна подкрепа бе изтляла много, много отдавна. В крайна сметка заради едно откровено слабоумно решение никой не разбра тези хора способни ли са да свършат някаква качествена работа, ако не им викат под прозорците по цял ден. А с бездарната си постановка „умните красавци“ оставиха без алтернатива народа. И така избори след избори, вот след вот, година след година, до тук. Тъжна история.

 

Носталгично за резервата

Допреди едва няколко месеца авторът се шегуваше периодично на страниците на „Труд“ за евтиното разнообразие на видовете в родния политически резерват. Който виждахме като доминиран от хищните представители на „вулгарис магистралис“ в така нареченото дясно и несигурните им опоненти „ядатус безпретенциус“ отсреща. С паразитиращите около тях видове като „лоботомистус екстремистум“, „туркус интегратус“, както и различните мекотели от подвида „помиярис българае“, които генерира ламтенето за власт, в комбинация с пълен джоб у нас. Сатирата беше насочена към това, че с подобни „идеологии“ няма как хората да не се отчуждават от политиката, предвид на колко ниско ниво е сведен дебатът, до степен да загърбят собствените си интереси. Но да го кажем така: по отношение на разбирането за демокрация у нас, ако излезете навън и погледнете нагоре – облачно или не – това което ще видите, образно казано, е дъното. И го гледате отдолу.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.