Корейския въпрос би могъл да премине през вече утвърдената китайска формула: „една държава, две системи“, която Пекин прилага по отношение на Хонконг и Макао

Големи очаквания, много надежди и говорене предшестваха втората историческа среща на върха между президента на САЩ Доналд Тръмп и председателят на КНДР Ким Чен Ун, която се състоя миналата седмица във виетнамската столица Ханой. Противно или не на очакванията, разговорите между двамата лидери завършиха без формалното подписване на какъвто и да е документ, който да засвидетелства напредъка, ако има такъв, в преговорите по ядрената програма между САЩ и КНДР или диалога на помирение между Пхенян и Сеул. Едновременно с това и двамата лидери, участвали в разговорите нямаха вид да са особено разочаровани, от наглед напразната си среща. За един прочит между редовете на световната дипломация разговаряме с доцент-доктор Евгений Кандиларов, историк и изследовател на международните отношения в Югоизточна Азия.

- Доцент Кандиларов, какви са вашите наблюдения и заключения от така дългоочакваната втора среща на върха между американския президент Доналд Тръмп и лидера на Северна Корея Ким Чен Ун, която се проведе миналата седмица, видимо без конкретен резултат?

- На първо място, наистина имаше големи очаквания, но същевременно имаше и усещане, че те са преувеличени и насочени по-скоро в областта на медийния Пи Ар, който се опитват, в общи линии, и двамата лидери да прокарват. Срещата им послужи еднакво за нуждите, всеки от тях, дърпайки в своята посока, най-вече във външнополитически план. На всеки, който следи отблизо тези процеси, е ясно че нещата не стават толкова бързо и особено що се отнася до темите, които бяха първоначално зададени като въпроси за обсъждане. От една страна уеднаквяване на разбирането за “денуклеаризация” на Корейския полуостров като цяло. И друг път съм подчертавал, че този израз не обхваща само отказа на КНДР от ядрената й програма, но и съответни ангажименти от страна на САЩ по отношение на ядрения чадър над Южна Корея и военнополитическото присъствие и ангажименти на Вашингтон в южната част на полуострова. Това не е толкова лесен процес от гледна точка на САЩ. Северна Корея от своя страна, още преди срещата в Ханой, направи заявка, че ще търси по някакъв начин сваляне на международните санкции, които в много голяма степен им пречат най-вече на диалога с Юга. Това е изключително важно за тях, ако те искат да продължат, а смятам че и двете корейски държави искат да продължат с напредъка към помирение и диалог, за възстановяване и изграждане на връзката помежду им във всеки един план. В най-голяма степен това се отнася за социално-икономическите връзки между двете Кореи. Южнокорейският бизнес осъзнава възможностите, които могат да се открият за инвестиции в КНДР. За Северна Корея пък продължаващите международни санкции пречат на Ким Чен Ун да продължи с икономическия модел на постепенно отваряне към Юга, който е обявил, че следва.

- В този контекст, за последната една година от рязкото затопляне на отношенията между Пхенян от една страна и Вашингтон и Сеул от друга, забелязва ли се отвън някаква положителна промяна в икономическата ситуация в КНДР?

- Можем да кажем, че се забелязват положителни промени, но въпреки това продължава да е изключително трудно за международните наблюдатели да успяват да си изградят обективен поглед върху Северна Корея, най-малкото поради продължаващия изолиран характер на режима. Иначе има такива индикации, които се виждат в много ясно изразеното желание на ръководството на КНДР да продължи с този процес на отваряне към Юга и може би в икономически план да последва китайския модел.

- На срещата в Ханой американският президент Доналд Тръмп даде за пример Виетнам, като модел за подражание, който режимът в Пхенян може да следва. Много наблюдатели отбелязаха своевременно, че да, комунистически Виетнам се е отворил за капитализма, но след като единна държава под общ строй. Не е ли важно условие това и доколко Виетнам наистина може да е удачен пример за Северна Корея?

- Напълно съм съгласен с наблюдението и Виетнам би могъл да е удачен пример за КНДР, ако се намери формула за решаване на корейския въпрос. Това би могло да бъде една вече утвърдена китайска формула: “една държава, две системи”, която Пекин прилага по отношение на Хонконг, Макао и дори предлага на Тайван. Разбирането за териториално обединение под две различни идеологии, ако искате. Така и в Корея това може да се приложи на теория, за да запазят суверенитет и двете части на полуострова.

- Исторически погледнато това не създава ли риска по-силната идеологически система, в крайна сметка да погълне по-слабата – било то силово в един момент, или просто чрез осмоза? Хонконг е вече 20 години във формулата “една държава, две системи” и по-никакъв начин не може да се каже, че нещата досега вървяха безоблачно – граждански протести, потискане на свободното слово...

- Възможно е разбира се, това което казвате. В крайна сметка става въпрос за експеримент, който няма как да няма своите позитивни и негативни последици. Това е само един възможен вариант, който би могъл да даде гаранции срещу страховете на Южна Корея и западния свят, че при едно евентуално обединение, КНДР ще се опита да погълне южната част на полуострова. Поради тази причина другата гледна точа е, че не може да се говори за решаване на корейския въпрос, докато стои режима в Пхенян. За промяната на този факт обаче трябва да е ясно, че на този етап не съществува мирен вариант. Северна Корея положи всички тези усилия за разработване на ядрената си програма именно, за да може да гарантира суверенитета си и съответно сигурността на страната. Правителството в Пхенян многократно заявяваше през годините, че ядрената програма на КНДР не е с нападателен, а с отбранителен характер.

- Направи ли Ви впечатление, че между предишната среща на върха между севернокорейската и американската страна в Сингапур преди осем месеца, и тази сега в Ханой рязко се е променила реториката на разговорите пред камерите. Пхенян вече не отрича да обогатява уран, да разполага с тайни съоръжения за ядрената програма, преговаря кои е готов да затвори в замяна на сваляне на санкции, свободно се използва изразът “ядрените оръжия на Северна Корея” ...

- За мен тази среща беше показателна не с това, че нищо толкова съществено не се случи, макар че както казах “разходката до Ханой”, както медиите я наричат, послужи на всеки един от лидерите за собствените му нужди. Доналд Тръмп натрупа точки пред тези, които го критикуваха, че прави прекалено много отстъпки пред режима в Пхенян и въобще за диалога, който започна със Северна Корея. Тръмп им показа, че е готов да играе твърдо, да не отстъпва. Аз смятам, че е възможно от самото начало да е предвиждан такъв край на срещата, въпреки помпозните анонси, с които тя беше обявена. От самото начало да е имало такъв сценарий.

- Какво ви навежда на тази мисъл?

- На този етап, това което се знае е, че в Ханой, е било възможно и е имало готовност за подписването на съвместен документ и ходът с излизането от залата за преговори за мен е просто политическа маневра. Това е прийом в играта на нерви, която понякога е част от международната дипломация: “можем да постигнем и повече, нека не се примиряваме с по-малкото”. Тръмп като бизнесмен се рекламира като много добър във воденето на преговори и затова наложи една такава бизнес-реторика - “добрата сделка”, “лошата сделка”. Друга подобна тактика, до която президентът на САЩ прибягва са ласкателствата, които използва по адрес на Ким Чен Ун. Той го нарече равен на него или “велик лидер” пред камерите на световните медии. Всичко това въздейства върху егото на един млад човек, в средата на 30-те му години. Както видяхме на общото им изявление преди началото на разговорите в Ханой, Ким Чен Ун беше видимо по-напрегнат отколкото преди осем месеца в Сингапур. Тръмп от своя страна беше обект на нападки от вътрешнополитическите си опоненти, което също го направи да изглежда напрегнат. В подобна ситуация всеки извлича максималното, което може.

- Тоест можем да кажем, че видимата липса на резултат от срещата в Ханой, не означава, че ще се забави или сложи край на процеса на диалог?

- При всички положения, Доналд Тръмп ще продължи да работи в посока продължаване на диалога. Свързано е с геополитическото противопоставяне САЩ-Китай. Той е длъжен да продължи да се стреми да не изпусне водещата роля, която иска да играе в процеса на диалог между двете корейски държави. Там основният залог е дали ще продължи процесът, стартиран миналата година, в резултат на инициативата на Тръмп. Тези три срещи на високо ниво, които се проведоха оттогава между ръководствата на Северна и Южна Корея, както и декларациите, които бяха подписани при посещението на южнокорейския президент Мун Дже-ин в Пхенян, бяха наистина важен напредък и там усилията трябва да продължат. Това обаче не може да се случи без дейното участие на Вашингтон и продължаваща воля от страна на двете корейски държави. Тук разбира се основният въпрос е коя от двете големи държави – САЩ или Китай – има реално повече влияние върху процеса на диалог. САЩ не искат да изпуснат контрола върху процеса и се опитват всячески да отдалечат Северна Корея от влиянието на Китай. Смятам, че целта на САЩ е да си гарантират, че какъвто и да е вариантът на бъдещо обединение на Корейския полуостров, той ще бъде по-скоро в орбитата на тяхното влияние отколкото в тази на Китай. Тук обаче нямаме достатъчно информация какво се случва в китайско-севернокорейските отношения. За 2018 г. президентът Си Дзинпин на три пъти разговоря на четири очи с Ким Чен Ун, както след срещата в Сингапур, така и след визитата в Пхенян. През януари тази година двамата лидери отново разговаряха и то по повод на срещата Ким-Тръмп. Практически нищо не знаем, за това какво са си казали на тези разговори. Същевременно в новогодишното си обръщение Ким Чен-Ун. заяви, че Северна Корея може да поеме по алтернативен път, ако Съединените щати не смекчат санкциите върху изолираната му страна. Сега също се спекулира , че по обратният път с влака от Ханой за Пхенян Ким Чен Ун пак ще има разговори със Си Дзинпин. Всичко това видимо показва огромната роля на Китай, макар и задкулисна. Според мен, Тръмп се опитва напълно безуспешно да ограничи тази роля, тъй като гарантът за оцеляването на КНДР и суверенитета й в такъв процес на отваряне към света е именно Китай. Това е държавата, която ще поеме гаранцията, че няма да се посегне на севернокорейския режим, в рамките на този процес, каквото и да се случи по-нататък.

- На пресконференцията в Ханой, последният въпрос, който зададоха на президента на САЩ в края беше от азиатска медия, която се поинтересува именно от това как гледа Китай на усилията, които полага Вашингтон за денуклеаризирането на Северна Корея. Доналд Тръмп отговори в прав текст “Китай не иска да има ядрен съсед” - вероятно е имал предвид, “още един”?

- При всички положения, през целия процес на разработването на ядрената програма на Северна Корея, Китай показваше, че не е на 100 % зад идеята за възникване на нова ядрена държава в непосредствена близост до границите му. Пекин и Пхенян са имали не малко противоречия през годините. Нека обаче не забравяме, че Китай и Северна Корея гледат един на друг с голямо взаимно уважение. Миналата година Си Дзинпин направи няколко много силни изказвания по отношение на приятелството между Китай и КНДР, което по неговите думи е скрепено с много пролята кръв и е практически вечно – тоест не говорим просто за връзката между две съседни държави или идеологии, макар че последното несъмнено играе голяма роля. За да се върна на предишната си теза: САЩ несъмнено ще се опитат да продължат да са активните посредници в процеса на корейското помирение – дали ще успеят да постигнат пробив, е рано да се каже.

Нашият гост

Евгений Кандиларов е доктор по съвременна българска история и доцент по обществознание на страните от Източна Азия в СУ “Св. Климент Охридски”. Научните му интереси са в областта на съвременната политическа и икономическа теория и международните отношения. Специализирал е във Факултета по политически науки и икономика в университета “Мейджи” в Токио и в Китайската академия за социални науки (КАСС). Автор е над 40 статии и студии, както и на книгите “България и Япония. От Студената война към ХХІ век” (изд. “Дамян Яков”, 2009 г. ) и “Източна Азия и България” (изд. Изток-Запад, 2016 г.)