Дочакахме. Досега, с колегите социолози бяхме принудени да мерим нероден Петко. И ето, ГЕРБ посочи човека - председателя на Народното събрание Цецка Цачева.

Без съмнение в щабовете на опозицията това решение е било посрещнато с изненада и доза неспортсменска радост. Месеци наред сред анализаторите преобладаваше мнението, че ГЕРБ бави кандидатурата си, за да види другите играчи на терена и да избере човек, който приятно контрастира с тях. Сред обсъжданите имена обаче Цецка Цачева, обективно носи безспорно най-тежък баласт. Например в национално представително изследване на въпроса „Имат ли следните личности качества да бъдат президент“ сред циркулиращите в медиите имена от ГЕРБ подредбата е следната: Борисов - 45%, Фандъкова - 43%, Кристалина Георгиева - 39%, Томислав Дончев - 24%, Димитър Николов - 9%, Цецка Цачева - 8%, Румяна Бъчварова - 8%. По негативен рейтинг (отговор „няма качества“) тя заема първо място в групата със 77%. (данните са от национално представително изследване на агенция АФИС, проведено през септември т.г.).

Което едва ли се дължи на личните й качества. Тя е отдавна позната в политиката (автоматичен минус), а съдбата й отреди тежък ресор. Сред институциите на властта Народното събрание е с хронически нисък рейтинг от поне две десетилетия насам. Доверието към него в момента е 18%, недоверието 82%. В антикласацията то отстъпва само на съдебната власт (13%). Затова не е чудно, че на „отворен“ въпрос „За кого биха гласували“ със свободно посочвани отговори само една десета от процента (0,1%) са споменали името на г-жа Цачева. (За сравнение, Бойко Борисов е споменат от 3,8% въпреки мнението, че няма да се кандидатира.) Но подобни данни трябва да се тълкуват правилно. Привържениците на ГЕРБ са разпръснали отговорите си между няколко имена, а мнозина са дали общ отговор: „За кандидат на ГЕРБ“ (5,6%). Мнозинството от тях ще преодолеят почудата и ще се обединят зад г-жа Цачева. Едва следващите сондажи ще покажат дали тя ще успее да реализира целия потенциал на ГЕРБ.

Опозицията няма да пропусне да омаловажи нейната „харизма“ и да направи пълна ревизия на ГЕРБ-законодателството на парламента. През Народното събрание минаха много закони със спорен лобистки и/или демонтажен характер - от „реформата“ в здравеопазването през затриването на инвестицията в АЕЦ до реабилитацията на офшорките и орязването на трудовите права. Изобщо за конкурентите най-трудното ще бъде да изберат с какво да се захванат.

От друга страна, трябва да се признае, че Борисов избра най-малкото зло. При спадащ рейтинг на правителството изборът на един от министрите, както бе през 2011, едва ли би бил по-сполучлив. Днес от 12 направления на работата на кабинета само по 1 отбелязваме превес на мнението, че се „справя добре“ - усвояването на еврофондовете. Мнението, че се „справя зле“ е най-силно в областта на здравеопазването (74%), пенсиите (70%), защитата на трудовите права (58%) и т.н.. За отбелязване е негативната оценка дори за защитата на националния бизнес.

Естественото би било премиерът да предложи за втори мандат предишната си номинация - Плевнелиев. Той обаче дори не спомена името му на церемонията по обявяването на новия претендент. От експертно гледище - правилно. Да погледнем пак данните на АФИС. На въпроса доколко може да се каже за Плевнелиев „Вдъхна ли самочувствие, за това, че сме българи“ - „изцяло“ отговарят 7%, „донякъде“ - 20%, а цели 58% - „никак“. Останалите 15% нямат мнение. Аналогично се разпределят отговорите на въпроса „Очерта ли ясни перспективи за бъдещето на страната“ (5% „изцяло“, 20% „донякъде“, 57% „никак“). Съотношението „изцяло“: „никак“ е около 1 към 10 при още дълга поредица от въпроси, например: „Познава ли и разбира ли живота на обикновените хора“, „Допринасяше ли за силата на българската армия“, „Показа ли лидерски качества“, „Повиши ли международния авторитет на България“, „Предложи ли разумни мерки по повод бежанската криза“, „Не зависеше ли от чужди държави“. Оценката е силно негативна дори сред привържениците на ГЕРБ. Само че опозицията на свой ред няма никакъв интерес да забрави за прецедента „Плевнелиев“. Ако досега ГЕРБ водеха кампания без кандидат, оттук нататък опонентите ще водят кампания срещу дезавуирания от собствената партия Плевнелиев.

Всъщност и преди 5 години дочакахме да чуем решението на премиера едва на 4 септември. При това той го представи с доста двусмислена похвала. Мотивира се с това, цитирам по памет, че „Аз и Цецо (Цветанов) имаме много работа, която трябва да довършим. На следващите избори (т.е. сегашните) ще съм свободен и ще се кандидатирам.“ Т.е. президентът ще е само временен заместник. Практически същото каза и в неделя, но този път „незаменимите“ бяха той, Фандъкова и Дончев.

Медийното наблюдение по онова време показваше феномен - Борисов се появява пет пъти по-често от собствения си кандидат. Вероятно и сега ще стане така. И тук стигаме до причините за вътрешното му раздвоение. Трудно е да водиш игра, като имаш само царица - а не смееш да прокараш някоя от пешките си до статус на царица. Във вчерашната си реч Борисов намери за нужно да предупреди двойката Цачева-Манушев, че ако бъдат избрани, те скъсват връзката си с партията (въпреки че това е „лицемерие“, отбеляза той), но че между институциите непременно трябва да има пълна координация. Проклятието на доброволната незначителност тегнеше и над Плевнелиев - автор на неговите позиции беше не самият той. Това означава, че макар и зрял човек с делова биография, в политиката той функционално беше дете. Затова и във външното си поведение все повече приличаше на невръстен. Затова рано или късно всеки възможен кандидат на ГЕРБ добива видимо инфантилно поведение - говори с щампи, жестикулира неуверено, гордее се със старанието си, не с ефективността. Което изхабява политически, тъй като носи вътрешнопартиен успех, но не и електорални дивиденти. И така винаги се оказва, че Борисов няма измежду кого да избира.

Виждаме защо толкова се бавеше ГЕРБ. Търси се чудо на природата - свръхлоялен, но със собствен авторитет, човек на статуквото, който да откликне на желанието за промяна, добър оратор, който не засенчва Борисов. Това ми припомни едно от любимите ми заглавия в „Работническо дело“ от 80-те години - „Партийният секретар: авторитетен, но верен“.