„Зелените“ пробутват старо проучване Поредната фалшива новина от „еколозите”

Титаничен сблъсък между Ралица и Чилева за оставане в Hell’s Kitchen Оспорвана вечерна резервация, съмнения за саботаж и изненадващи похвали ни очакват в Кухнята на Ада тази вечер

Корнелия проби енергийния щит на Цветанов (обзор) Псалм 91 е разковничето на защитата

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в петък, 22 март 2019

Добър въпрос, уважаеми господин премиер

ЕС даде отсрочка за Брекзит до 22 май

Спор за наследство в основата на двойното убийство в Атина

Депутатът Емил Димитров: Държавата няма да строи данъчни складове

Доналд Тръмп: САЩ трябва напълно да признаят суверенитета на Израел над Голанските възвишения

Тръмп обръща НАТО срещу Китай

Пробив на крайнодесните в Холандия Марк Рюте загуби мнозинството си в Сената

Таксита на протест срещу „Максим“ (обзор) КЗК събира доказателства, за да спре приложението

Калоян Паргов: Държавата е длъжна да защити таксиметровия бранш от нелоялната конкуренция

Изяли сме 600 000 тона вносни плодове и зеленчуци Родното производство се продава зад граница

Сини балони на протеста на медицинските специалисти в Сливен

Д-р Кръстьо Кръстев: Българската интелигенция Никоя друга държава не е в основата тъй гнила – тъй развратена, тъй хищническа, тъй антисоциална

След като остави ярко културно наследство

Той се самоуби с отровата на Яворов

Д-р Кръстев не е от ония, които си сменят възгледите като бельото

Д-р Кръстьо Кръстев е ярко присъствие в българското културно пространство. Роден през 1866 г. в Пирот, завършва класическата гимназия в София и записва философия в Лайпциг. Дипломира се с докторат на тема “Лотцевото метафизическо понятие за душата”.

Кръстев работи като стенограф, учител и училищен директор, служител във външното министерство, професор във Висшето училище, сега Софийският университет. Член е на Българското книжовно дружество, днешната БАН.

Докторът е първият професионален литературен критик у нас. Историк и теоретик на домашната и преводна книжнина, основоположник на експерименталната психология и неокантианската нормативна естетика.

Списание “Мисъл” (1892–1907) е най-значимото дело на д-р Кръстев. Около него се формира литературен кръг с Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров. Кръстев и другите проповядват европеизиране на българската литература, но със запазване на нейния национален характер.

Много кал е хвърляна върху д-р Кръстев. “Въпреки че е проводник на западни буржоазно-естетически теории и отрича марксическите възгледи и оценки, той има и демократични прояви”, пише Елка Константинова. След промяната на Десети ноември марксистката застана в демократичните редици на СДС.

Д-р Кръстев не е от ония, които си сменят възгледите като бельото. Отвратен от българската интелигенция, на 5 април 1919 г. той посяга към отровата. Оная, останала след самоубийството на Яворов. Александър Дзивгов, негов ближен, свидетелства:

“Д-р Кръстев пазеше в пакет отровата, с част от която Яворов тури край на живота си. Тоя пакет бе между книжата му, сред неговите ръкописи и писма и му бе постоянно под ръка.”

Върху пакета имало надпис: “Останка от отровата, която Яворов изпи на окт. 914 год. – която смятам да глътна аз, ако…”

Изречението е недовършено.

Правдата съществува, за да се презира; законите се пишат, за да се тъпчат или да се употребяват за нечестни оръдия

В сладкарница “Цар Освободител”, средище на столичния културен елит. Христо Ботев: “Какво интересно животинче!”, карикатура от Александър Божинов.

Трудно би било да се намери у кой да е друг народ нещо по-аналогично на антисоциалността на нашата интелигенция. В народи, по-културни от нас, има съзнание за дълг спрямо обществото или спрямо една негова инкарнация, има национално чувство или посаден и развит от училището патриотизъм. У народи, по-долу стоящи от нас – ако не друго, поне шовинизъм или даже фанатизъм. У нас няма нищо.

Един строг и по-дълбок наблюдател на нашия обществен живот дълго би се колебал, преди да реши дали съществува български народ. И действително онова, което ний образуваме, може да бъде един много добър конгломерат от индивиди, едно географическо и етнографско или даже административно цяло, но народ то не е и не може да бъде, защото му липсват всички условия за това. Масата можем при това да оставим настрана – нейната психология е съвсем друга – и да се ограничим с интелигенцията. Има ли тя какво-годе съзнание за длъжност спрямо нещо общо, колективно – в своето понятие може би абстрактно, но в своето битие досущ конкретно? Проявила ли е тя досега един-единствен път такова съзнание, извършила ли е по внушение на своите собствени чувства и убеждения едно колективно, социално или интелектуално действие?

Не говорим за отделни единици; не твърдим, че няма хора с най-дълбок и искрен алтруизъм; но твърдим, че и тия най-добри единици никога не са образували едно живо, органическо цяло, един индивидуум. Не говорим за ония случаи, когато ни въодушевяват най-партийни, най-лични интереси. Само един пример. Най-елементарната форма, в която се проявяват социалните чувства на една интелигенция, са народните бедствия. Дето тия чувства не съществуват и в тая форма, там те въобще не съществуват. А дали у нас те съществуват, нека реши по съвест читателят, ако и да принадлежи на тая интелигенция.

Нека за момент си спомни той само нейните – и своите – действия при най-пресните случаи: наводненията, които опустошиха страната, както и ужасите в Македония и техните злочести жертви. Не само нямаше и най-слабо проявление на състрадание, на участие, но и материалните помощи, които се събираха за тия голи и гладни клетници, бяха съвсем нищожни и начинът, по който се събираха, твърде характерен. Нужна беше моментална помощ, а пожертвуванията се събираха с недели и месеци.

Но не стига туй. Намерили се даже хора, които записали пожертвувания и които чакали по цели шест месеца да ги молят с публични покани да внесат записаното. Но най-характерно е безспорно това, че тия пожертвувания почти никога не се правят по собствена инициатива, т.е. не са следствие толкова на съзнанието и чувството на гражданина, колкото на невъзможността да не ги направи, на съревнованието… на срама… “Искат, няма що…” Всякъде другаде последният гражданин, който може да помогне, ще се счете длъжен още в първия момент и сам да предложи лептата си. У нас това нито става, нито може да стане, защото нашият начин на мислене и на чувстване е: “Каквото с мене, това и без мене. Аз ли ще помогна!” Центърът всякога си оставаме ний – не делото, не бедствието, не чуждото, страдующото “аз”.

Но това са отрицателни злини, а положителните са такива, че не бих имал смелостта да изброя всичките. Думата ми е за презрението към законите и към човешката личност, за отсъствието на съвест и за явното хищничество спрямо общото. Във всяка държава има злосторници, има престъпници. Но да не се боях от страшната дума, бих противопоставил тая антитеза: никоя друга държава не е в основата тъй гнила – тъй развратена, тъй хищническа, тъй антисоциална. Без съмнение в империята на падишаха се вършат повече държавни престъпления и повече грабителства, но… има една разлика: ония, които ги вършат, считат това за свое право.У нас – като наченеш с най-последния и свършиш с най-първия държавен служител – престъпленията спрямо народа се вършат в пълно съзнание за тяхната престъпност…

Личният интерес е върховният принцип на държавното управление. Правдата съществува, за да се презира; законите се пишат, за да се тъпчат или да се употребяват за нечестни оръдия. Върховните вождове са или стават въплъщение на нечестие и на недобросъвестност и всеки проповедник на идеали, всеки ратник за правдини се превръща сякаш по чудо в неразумна твар, щом стане активен обществен служител… Ето картината на оная държава, която е създадена и се поддържа от българската интелигенция. Тая картина е мрачна; на мнозина тя може да се стори твърде мрачна, но тя е много близка до действителността. И при все това тая същата държава представлява единственият авторитет в страната. Наистина тоя авторитет не е следствие нито на моралния престиж на властта, нито на някаква английска лоялност на българските граждани към нея, нито на някакво доверие към личните качества на властителите.

Напротив, всичко, що има независима и горда душа, всичко, що мисли, всичко, що вижда, що се върши, има спрямо властта у нас немного по-голямо доверие, отколкото спрямо правителството на един турски султан. Но всички тези елементи са разединени и неорганизирани, а властта има грубата сила, има и блясъка, който за тълпата значи повече и от силата. Следствието на всичко това е, че нито в един конфликт – откак България съществува и до днес – личността не е бивала победителка над държавата. И не само отделната личност, но и никоя група лица, никоя корпорация. Най-прясното доказателство за това е разгромът на Учителския съюз.

Но нека не мисли читателят, че фактите от тоя род имат за причина само бруталната и насилническа намеса на управляющите. Не те действат в пълно съгласие с идеите на обществото. Грамадната част от това общество е в негова полза. Ний имаме наистина институтите на най-напредничавите държави на XIX в., но нашите идеи за държавата са от XV и XVI век. Освен ония, които имат малко-много революционни идеи, кой друг мисли, че властта на държавата спрямо индивидуума има тесни граници; че гражданинът има право на всеки произвол на властта да противопостави организирана колективна самозащита?

Това е едната причина; втората е тази, че в тая държава от разпокъсани индивидууми не се признава никакво чуждо превъзходство. Войници в нея няма, всички са генерали. Мощни личности, които да се издигнат високо над другите, които да имат власт над духовете, и не вследствие на външни и случайни обстоятелства, а в силата на своя гений – такива мощни личности ний нямаме. Които гримасничат като такива, са изкуствени идоли на изкуствени котерии. Между туй нам ни липсват хора, които притежават всички индивидуални качества да бъдат такива. Но каква полза от това, че индивидуалните условия са налице, когато социалните, колективните условия – особените качества на племето – са крайно неблагоприятни. Че тоя национален недостатък дава особен отпечатък даже на нашите училища и нарушава техните възпитателни и образователни влияния, вярваме, не е тайна за никой по-остър наблюдател.

Изглежда като че всяка по-нова генерация влиза в живота все по-егоистична и все с по-тесни кръгозори. Стотици юноши, богати със знания и енергия, изхвърлят ежегодно нашите и чуждите училища. Но в живота ни не само не се вливат никакви нови духовни струи, но и не се съзират никакви нови, колко-годе радующи погледа, индивидуални, единични стремления и пориви. Тая “златна”, тая “идеална” младеж разхладява своя юношески жар в душния въздух на канцелариите, в клюките на политическия живот и в смрадната атмосфера на кафенетата. За тая младеж като да не съществува великата сила, която е движила във всички времена най-добрите духове на човечеството: науката! Поне тя не само нищо не твори за нея, но и с нищо не доказва жаждата и възприемчивостта си.

За тая младеж като да не съществуват никакви сърдечни идеали, никакви ламтения за възвишените блянове на изкуството! Поне тя е безчувствена и бездушна към малкото избраници, които й създават тия блянове. За тая младеж като да не съществуват ни обществени идеали, ни обществени язви, способни да възпламенят за борба едно благородно, широко, любвеобвилно сърце! Поне в нейните редове няма нито един такъв ратник – светъл, лучист, идеален – вън от всяка клика, силен със своята правота, със своето дълбоко възмущение, със своето високо одушевление.

(Със съкращения.)

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (4)

  1. Истински Човек! … не екскремент кат интелектуалците скачащи кат говеда с лукановия лозунг „желю желев президент“.

  2. Принципно д-р Кръстев е прав, акцентът му все пак е върху тогавашната интелигенция и политическите партии и лица. На места очевидно преувеличава, сгъстява шарките, вероятно за да се получи по-силен ефект, нещо като горчивото лекарство или болезнената медицинска манипулация. Все пак пише за времето скоро след възстановяването на държавността ни след пет ужасни столетия на геноцид. Полезно е да се прочетат думите му.

    1. Пет столетия вьзход и благоденствие !!!Отиди и виж стария Пловдив ,Елена и тем подобни градове за да разбереш ,че робство не е имало !!!!!!!!!

  3. Анализ, който е актуален и днес. Интелигенцията ни е разединена, в по-голямата си част – мизерстваща. Професионалистите не са предпочитани в сферата на управлението. Опростачването взема връх. И не е чудно, че България е вече само територия. Нейните „водачи“ повече от четвърт век нямат визия за нейното развитие – защото са далече от интелигенцията.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.