Европейските лидери изпаднаха в шок от твърдата китайска позиция

Решението да не се провежда дискусия по стратегически въпроси за отношенията с Русия в рамките на редовната среща на върха на държавните и правителствените ръководители на ЕС на 25-26 март е може би най-мъдрото външнополитическо решение, взето от европейските лидери за последните месеци, ако не и за години.

Тази дискусия се планираше през последните няколко месеца. Януарската визита на официалния ръководител на европейската дипломация Хосеп Борел в Москва, по време на което той научи много, също беше свързано с подготовката за срещата на върха. По-късно решението на европейските чиновници да „санкционират“ няколко руски граждани също е „разгряване“ преди решителната мозъчна атака, която в крайна сметка няма да се състои.

И, слава Богу, защото подобна дискусия в най-добрия случай би завършила с приемането на безсмислени изявления, а в най-лошия със скандал в собственото им европейско семейство. Все още не всички страни от ЕС са готови да направят своята политика към Русия толкова безумна, колкото я правят Полша или балтийските страни. Може би това е, което ръководителят на Европейския съвет, младият белгийски политик Шарл Мишел, успя да вземе предвид след разговора си с руския президент Владимир Путин миналия понеделник. В крайна сметка Брюксел трябва някога да се замисли за интересите на всички страни от ЕС.

Затова мъдростта на лидерите на ЕС, неволна, разбира се, е именно в това, че те успяха да избегнат ситуация, в която да изглеждат безпомощно и глупаво. Те на това не са свикнали, но безсмислието да се обсъждат отношенията с Русия сега би било доста очевидно. И всъщност няма какво да се обсъжда защото през цялата си история Европа не успя да се научи как да общува с някого като с равен, а само отдолу нагоре, както е със САЩ, или отгоре надолу, с всички останали. 

Новото състояние на отношения с Русия представлява интелектуално предизвикателство за европейците, с което те дори не са в състояние да се справят. И няколко практически въпроса, за нефта, за газта или инвестициите са доста успешно решени от отделни страни от ЕС с Русия самостоятелно.

Но вместо да обсъжда отношенията си с Москва, новият президент на САЩ Джо Байдън ще говори с участниците в срещата и за първи път в известната история на американската държава нейният ръководител ще дава директни указания на своите подопечни от Стария свят. Работата, която Тръмп свърши с европейците, имаше своя ефект. И сега, заради факта, че общуването между Вашингтон, Берлин или Париж няма да е с повишен тон,  европейците са готови буквално за всичко. Германия, разбира се, ще получи дългоочаквания си ''Северен поток -2'', но САЩ с нищо не го заплашва, а Европа ще трябва да плати сериозно.

И Европа вече започна да плаща. Миналият понеделник решението на китайските власти да наложат санкции на дузина политици и експерти от страните от ЕС, както и от две или три институции на ЕС, прозвуча като гръм от ясно небе за европейците.

Този ход беше незабавен в рамките на 5 часа и това беше отговорът на решение на външните министри на ЕС да „накажат“ няколко китайски чиновници за историята с човешките права в Китай. Като се вземат предвид членовете на семействата и компаниите, свързани с тези длъжностни лица, броят на европейците с ограничени права, до които Китай успя да достигне, сега е десетки пъти. 

За Европа подобен отговор беше истински шок. Още във вторник посланикът на Китай беше извикан във външното министерство на Германия, за да му бъде връчена нота. За Германия, в която няколко от нейните политици бяха попаднали едновременно в списъка на китайските санкции, започна действия по добре познатия принцип „а мен за какво?“ Първоначално самите те грубо се намесиха във вътрешните работи на Китай, за неща, които нямат нищо общо с интересите на Европа, а след това се възмутиха от факта, че им беше отговорено с еквивалентни удари.

Тук, между другото, и Русия трябва да почувства своята вина, защото именно ние научихме европейците да говорят и да правят глупости, без да се страхуват от възможните последици. Просто така се случи в исторически план с изключение на пряката агресия, когато европейците винаги можеха да си позволят всякаква грубост към Русия и за всичко да се измъкват. Това продължи почти доскоро, поради което Борел беше толкова обезсърчен от приема, който наскоро намери в Москва.

Отношенията между Русия и Европа носят в себе си колосалната тежест на споделената история, в която е имало културна близост, „голямата игра“ на великите империи от XIX век и жестоките войни. От това не можете да се скриете, а Русия едва сега с неохота започва да поставя европейците на тяхното точно място. Неохотно е, защото Русия никога не е била унижавана сериозно от Европа. Дори през 1990-те години, когато страните от ЕС се държаха изключително егоистично, а щетите от техните действия бяха незначителни в сравнение с руските богатства.

Затова Русия има много сериозни основания за своето великодушие по отношение на загубилата себе си Европа. По всяка вероятност разговорът на Путин с председателя на Европейския съвет е проява на такова великодушие и е етичен опит да се обясни на европейците самоубийствения характер на тяхното поведение, което очевидно е много повече от един студен разчет.

Китай е съвсем друг въпрос. Тук не е необходимо да се говори за някаква историческа близост. Вместо това има спомен за колониалната агресия от миналото, в която Китай никога не е излизал като победител.
Въпреки че, между Пекин и ЕС има огромни по обем икономически връзки, китайците нямат абсолютно никаква причина да са снизходителни към европейската арогантност. Всичките им трикове са отдавна известни и през декември ЕС получи изключително изгодно инвестиционно споразумение с Китай, а през март с тези санкции му устрои демарш.

Китай не смята за необходимо да се церемони с толкова повратлив партньор. В тази връзка си спомням за подобен епизод през 1980-те години, когато в отговор на предложението на Маргарет Тачър да бъде обсъдена възможността за удължаването на британското управление на Хонконг, бащата на китайските реформи Дън Сяопин така й отговори, че преводачът беше принуден да прибегне до нецензурната лексика на английския език. 

Нещо повече, Европа за Китай сега е едно удобно момче за бой, който трябва да го отнесе в разгара на жестокия конфликт между Китай и САЩ. Пекин все още се страхува да удари по самите американци, тъй като шансовете на Вашингтон са твърде големи, за да им го върне още по-сериозно. А Европа вече има устойчивата репутация на партньор, за който заложените търговски интереси винаги ще надхвърлят съображенията за принципите. Така че, Китай има всички основания да бъде твърд с европейците, без да му се дава някакъв повод.

Все още сме удивени от степента на учудване, което острият китайски отговор предизвика в ЕС. Всъщност ние сме свикнали да надценяваме рационалността на европейските лидери. И няма какво да се направи, след като от векове Русия се ориентира към Европа и често с основателна причина търси примери за рационално и хуманно поведение там. И сега продължаваме да очакваме това, с което сме свикнали и научили. Но ситуацията вече се промени.

Очевидната причина е, че европейските политици наистина са живели дълги години в една паралелна вселена, където не носят никаква отговорност за думите и делата си, а външните им партньори могат да бъдат груби и в същото време да разчитат на тяхното разбиране. Това започва да засяга и сферата на външната политика, където грешките трябва да се плащат най-сериозно. В резултат на това външнополитическото поведение на Европа все повече напомня на конвулсивни движения, зад които е безсмислено дори да се опитваме да отгатнем някаква стратегия или дори обмислена тактика. 

А Русия си остава строга, но великодушна. И, разбира се, не забравя за себе си, та нали в края на краищата, ако пациентът се опомни, той едва ли ще бъде способен на елементарна благодарност.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)