Труд зове: София - домакин на олимпиада - мисията е възможна

Преди 24 години София издигна своята кандидатура за зимната олимпиада, получи я норвежкият курорт Лилехамер. А 24 месеца по-рано драматично ни изпревари Албервил, след като столицата ни беше №1 на първи тур, но отстъпи на балотаж.

Времената се промениха и желязната завеса отдавна я няма. И “Труд” твърди – мисията “София – домакин на зимни олимпийски игри” е възможна. Най-вече защото няма друга столица на Стария континент, която да има планина като Витоша в сърцето си. Днес София е европейска столица на спорта. Столица е и на Европейския съюз. Време е за Олимпиада в София!

“Труд” инициира проект, който може да ни направи център на световния спорт.

Екатерина Дафовска триумфира с единствената олимпийска титла за България на зимни игри на 9 февруари 1998 година в Нагано. Българската сензация торпилира конкуренцията на 15 км индивидуално в биатлона. В нейната впечатляваща колекция от отличия има още пълен комплект медали от европейски първенства и две бронзови отличия от шампионати на планетата. „Спортист номер 1“ на Балканите и на България за 1998-а, участничка на 4 олимпиади. По случай олимпийското злато бе издадена специална серия от пощенски марки с нейния лик. В момента е председател на федерацията ни по биатлон, член на БОК и мениджър на семейния си хотел в Пампорово. Екатерина Велика на биатлона говори пред „Труд“ преди празненствата за 20-годишнината от титлата Чепеларе на 9-ти като на следващия ден звездата планираше да пътува за зимните игри Пьонгчан 2018.

- Здравей, Катя! Преди да се върнем 20 години към твоя триумф какво мислиш за призива на „Труд“ за трета кандидатура на София "Труд" зове: София - домакин на олимпиада – мисията е възможна Спорт 20:04 30.01.2018 за домакинство на зимни олимпийски игри?

- Ох, прекалено хубаво ми се струва, за да ни се случи да спечелим домакинство. По-точно да ни дадат. Политическата обстановка се смени наистина, но свръх големите инвестиции пак са необходими. И трябва да се започне с някои от тях. А както виждаме у нас, дори за един лифт нещата се случват бавно, ама много бавно.

При предишните ни опити държавата тотално застана зад кандидатурата, но не знам сега дали ще е така. Не говоря за желание, а за реални възможности. И естествено трябва да се намери фигура от калибъра на Иван Славков, който да приеме каузата София – домакин на зимна олимпиада като мисия на живота си.

- Вярно ли е, че в Нагано си стартирала с тренировъчните ски, защото всички състезателни са били по-бавни при замерването сутринта в този паметен ден, в който извоюва златото?

- Вярно е, че тръгнах с тези ски, но треньорите имаха време да ги пренамажат. Просто се получи така, че ските, които бяха подготвили за тестване, което се извършва един час преди самия старт, не можах да усетя някоя ска да е по-добра от тези, с които прострелвах и правих загрявката. Казах им: „Ще рискувам и тръгвам с тези ски.“ Вървяха много добре и още на загрявката виждах, че задминавам останалите. Това е единственият път, когато съм взимала такова решение.

- Доколко е истина, че си била в мини състезателна криза преди олимпиадата и си решила на своя глава да се подготвяш по собствени рецепти?

- Истина е. Сезонът ми беше много лош. До самата олимпиада най-доброто ми класиране беше 34-о място, като се има предвид, че предходната година спечелих бронзов медал на световното за жени, а по-предната година имах два бронза. На самото състезание в Нагано предходната година имах също трето място. Заминах отчаяна от много разочароващ сезон. Когато майка ми ме изпращаше ми каза: „Хайде, пък може и да се върнеш с медал.“ Аз пък ѝ отговорих: „Ако нищо не мога да направя, ще се откажа и сигурно това ще бъде краят на кариерата ми.“ Явно тотално всичко се промени там.

- А самата ти вярваше ли, че можеш да спечелиш медал на олимпиадата?

- Аз дадох всичко от себе си, подготвях се максимално. Споменавала съм, че съм правила и автогенни тренировки. Когато стъпихме там 12 дни преди олимпиадата, казах на треньорите, че не искам никой да ми се меси в тренировките. Исках само да ми прострелват оръжието и повече да не се занимават с мен, а да ме оставят на мира. Аз имах едно планче, изпълнявах си го.

- Победата ти беше една от най-големите сензации на олимпиадата. Как реагира конкуренцията?

- Много голямо впечатление ми направи Магдалена Форсберг, която беше водачка за Световната купа, печели седем години поред, но на олимпиадата направи най-лошите си класирания. Треньорите ѝ стояха отстрани, гледаха така все едно съм ѝ откраднала медала.

- Вярно ли е, че след успеха вездесъщият Иван Славков нарушава протокола и вкарва за празненство цялата ни олимпийска група във ВИП хотела на МОК?

- Да, беше наистина много хубав момент за цялата делегация. След награждаването всички отидохме на последния етаж и там еуфорията бе голяма. Той беше подготвил голям купон. Извади някакви безотчетни и от сърце ги раздаваше. Бяха приготвили и други награди, премии.

- Какви са спомените ти от посрещането в София, в Чепеларе?

- Много запомнящо се също - на президентското летище. За първи път ми се случи да кацнем и да слезем направо на пистата, да минем без никаква митница и проверки с багажа. Президентът Петър Стоянов ни посрещна. Беше разрешил цялата делегация да влезе в президентството. Малко наруши протокола. Но той си е искрен фен на спорта и на Родопите.

- От много от гръмките обещания тогава за материални премии и автомобили, не всички са се осъществили. Минали са под графата „обещанието не е като завещанието“…

- Наистина след такава еуфория всеки обещава, но като дойде моментът за даването, става много по-сложно. Апартаментът, който ми бяха обещали, го получих две години след това. Оказа се, че не е голям, а е боксониера от 40 квадрата. С колата имаше същия проблем. Първо даваха само да се кара, без въобще да я подарят. Беше възможно най-малката кола – „Форд Ка“, в която не можех да си събера багажа. Наложи се да доплатя за друг модел.

- Какво става с гоблените, които шиеше за успокоение? Имаш ли време за тях?

- Въобще нямам време за тях. Дори скоро се замислих, че евентуално като отида на олимпиадата в Пьонгчан, ще имам възможност и може да си взема някой, за да си запълня времето.

- Как е в туристическия бизнес?

- Оказа се успешно начинание, след като приключих със спортната си кариера. Донякъде съм рисков човек и взимам такива решения, но може би в това се крие и успехът, за да направиш нещо и извън спорта. Просто не можех да стоя без да правя нищо. От общината в Чепеларе ми подариха мястото. Това е най-ценното и компенсира всички други награди от държавата. В малкия бизнес обаче трябва да си отдаден денонощно, да разчиташ на себе си и на най-близките хора, които ни помагат, за да успяваме.

- Като шеф на федерация, ще посочиш ли най-големия проблем на българския спорт в момента?

- За мен най-големият проблем е в най-ниското ниво на спорта. Това е мое наблюдение върху биатлона, не мога да говоря за всички спортове. Виждам голямата липса на подсигурени треньори, за да работят с децата. Оттам много трудно се стига до подбор и качествени състезатели, за да стигнат до националните отбори. Представителните тимове са много по-добре подсигурени, отколкото по наше време, защото имат абсолютно всичко. Липсата е на ниво клубове. Системата, която се промени в България, още не е намерила баланса – дали държавата да го издържа или частният бизнес и спонсорите.

- Какви са очакванията ти от олимпиадата в Пьонгчан? Ще има ли медал за България?

- Ние като заминавахме, никой не чакаше нищо от нас. По-добре нищо да не очакваме, да не говорим за нищо, пък дай Боже да посрещаме шампиони и да имаме поводи да празнуваме. Нека не натоварваме спортистите.