Емил Григоров, професор по философия в „Гарно“ – Квебек, пред „Труд“: Ксенофобията в САЩ ще расте в синхрон с икономическата криза

Омразата и насилието са се заселили на нашата улица, но има шанс да си тръгнат

– Няма как да не започна с тази ужасна тема за масовото убийство в Квебек, където и вие живеете. Казахте, че атентаторът е ваш студент.
– Да, Александър Бисонет е възпитаник на колежа “Гарно” и на университета “Лавал”, където си изкарвам хляба като преподавател по философия. Аз не съм му преподавал, но мои колеги, които са работили с него в класовете си по философия, антропология и политически науки, твърдят, че бил будно и начетено момче. Други, запознали се с него в шахматния клуб на града, казват, че бил отличен шахматист. Онзи ден излезе информация в пресата, че бил и отличен студент. Усреднената му оценка от първите два висши образователни цикъла, колежанския и бакалавърския, надхвърляла 90%. Това е успех, който позволява на всеки наш студент да храни основателни надежди за магистрантска стипендия в университети от ранга на “Макгил”, “Бъркли” или “Станфорд”.

– Как си обяснявате тази безумна постъпка?
– Предпочитам да не спекулирам върху неговите мотиви. Те тепърва ще се изясняват в хода на следствието и съдебния процес. Оставям бързите и лесни обяснения за активистите и пропагандаторите от всички цветове на политическата дъга, като си запазвам правото да не им обръщам никакво внимание. Засега аз мога само да цитирам проверени факти и да говоря за начина, по който лично преживявам това масово убийство.

– Колко близко стана атентатът до вас? Познавахте ли някого?
– То беше извършено на около километър разстояние от нашата къща. Един от шестимата убити е собственик на магазин за хранителни стоки в нашия квартал и баща на съученичка на първородната ми дъщеря. Със съпругата ми сме си пазарували от него. Беше мароканец, доктор по геология, виртуозен шегаджия и много добър търговец. Сваляше си очилата, когато ти говори. Не знам защо. Когато дъщеря му получила съболезнованията на моята дъщеря, се усмихнала и отговорила, че няма страшно, защото той все пак можел да се върне. Друг убит, алжирец по произход, бил професор по хранителни технологии в нашия университет. Не съм имал честта да го познавам лично, но е голяма вероятността поне веднъж да сме се разминали в библиотеката, в някоя кафетерия на територията на кампуса, в подземните коридори или на някой от университетските паркинги. Същото важи и за неговия убиец. Споделям всички тези интимни неща, за да оправдая обяснителната немощ на моя ум пред лицето на тази трагедия. Не мога да обяснявам нещо, от което ми е ужасно трудно да се дистанцирам психологически. А и все още не съм го разбрал в дълбочина. Трябва ми време. Сега най-важното за мен е да помогна на трите ми дъщери да свикнат с мисълта, че, образно казано, омразата и насилието са се заселили на нашата улица, но има шанс да си тръгнат, ако всеки ден им даваме да разберат, че не са добре дошли.

– Какво е отражението на реториката на новия президент на САЩ Доналд Тръмп върху етническите отношения дори в Канада?
– Отражението на реториката на новия президент на Щатите върху междуетническите и междукултурните отношения в Канада не е нито стряскащо, нито пренебрежимо, тоест усеща се, но поне засега не застрашава устоите на канадския етнокултурен консенсус. Не може, например, съвсем да се пренебрегне въздействието на феномена Тръмп върху г-н Бисонет. Но в случая става въпрос не толкова за политическо и морално вдъхновение от нещо ново, колкото за припознаване на една влиятелна личност като “един от нашите”. Вярно е, че през последните няколко месеца г-н Бисонет е черпил вдъхновение от речите на г-н Тръмп, но анализът на неговия профил във фейсбук показва, че в публикуваните откъси от тези речи, както и в коментарите към тях, няма нито една идея, която младият канадец да не е споделял и преди появата на американския милиардер на политическата сцена. Изобщо, трудно ми е да видя в новия американски президент някакво оригинално явление.

– Къде са според вас корените на задълбочаващата се най-общо казано омраза?
– Според мен, президентът Тръмп се настани в Белия дом, защото в неговите схващания, в неговите слова и дори в неговия на пръв поглед нестандартен външен вид изкристализираха, както би казала Хана Аренд, духът и тялото на добрата стара Америка с нейния неприкрит расизъм, с нейната простодушна мания за величие, с нейния каубойски манталитет, с нейната бакалска религиозност, с нейните недодялани и по своему симпатични обноски и език, с нейната спонтанна и в този смисъл очарователна съпротива срещу добрия вкус. Тази Америка беше сякаш натирена в задния двор през последния четвърт век, а върху фасадата на Щатите заблестяха с неонова светлина скрижалите на политическата коректност, лозунгите на световната демократична революция и, разбира се, логата на няколко всевластни банки и мултинационални компанни.

– Какво се крие зад тази фасада?
– Зад тази фасада, вместо икономически просперитет и социален прогрес, се наблюдаваше небивала деиндустриализация на страната, галопиращо обедняване на средната класа, експоненциално задълбочаване на неравенствата, нестихващи безредици на расова основа, банализиране на полицейското насилие и в крайна сметка постепенно угасване на американската мечта. Наскоро попаднах на резултати от сравнително изследване на степента на социална мобилност в трийсете икономически най-развити държави в света. Щатите са на 29-о място. В същото време те продължават да са първата икономика в света. Какво друго би могло да означава това, освен че самият икономически модел, наложен през осемдесетте години на миналия век първо там, а после и в почти целия останал свят, моделът на тотална финансиаризация и виртулизация на икономиката, просто не работи за благото на огромното мнозинство американци? Отидете в някой щат от т.нар. Ръждив пояс, бившето индустриално сърце на Америка, и ще разберете защо хората лапнаха въдицата, която им хвърли г-н Тръмп.

– Ще успеят ли бързо да се разкачат от нея?
– Проблемът е, че тези, които гласуваха за него, много скоро ще се разочароват, защото основните му икономически обещания са неизпълними в краткосрочен план, а някои предприети от екипа му мерки ги правят неизпълними и в средносрочен план. Въпросите, които чакат отговор, са много. Колко време ще му трябва, за да върне в Щатите разпиляното по цял свят производство на индустриални продукти с лого на американски производители? А капиталите, необходими за финансирането на това производството? Има ли той контрол върху тях? Може ли да ги събере отново в Щатите? Колко пари ще трябват, за да се плащат американски заплати за работа, която сега се заплаща по китайски и виетнамски стандарти? Колко време ще отнеме възстановяването на разрушената от рейгъномиката система на публични услуги, която единствена може да осигури здрава и квалифицирана работна ръка? Дори да допуснем, че и време, и пари ще се намерят, не мисля, че това ще стане, като се затварят границите на страната, като се намалява данъкът върху печалбата, като се увеличава бюджетът на Пентагона за сметка на бюджетите за здравеопазване и образование, като се съсипва околната среда и като се запушва устата на науката.

– Какво очаквате да се случи?
– Подобни мерки могат да доведат единствено до репровинциализация на Америка и до реставрация на специфично американската свобода, която Токвил описа още през първата половина на деветнайсти век като свобода да споделяш предразсъдъците на мълчаливото мнозинство – предразсъдъци, които открай време се моделират от управляващото богато малцинство. Дано да греша, но си мисля, че ксенофобията и расизмът в родината на Линкълн ще се разрастват право пропорционално на икономическите трудности, с които неминуемо ще се сблъска новата американска администрация, ако неотклонно следва оповестената преди изборите програма на своя шеф. Колкото до Канада, тук подкрепата за политици от рода на г-н Тръмп е широка сред класическите консерватори, но самите те не са чак толкова многобройни на фона на гражданите с либерални, социаллиберални и социалдемократически убеждения. От друга страна, техният брой може рязко да се увеличи, ако бъде разрушен канадският социален модел. Такива въжделения и тенденции има и тяхното олицетворение днес се нарича Кевин О’Лиъри, бизнесмен от Монреал, който има шансове да оглави Консервативната партия на Канада. Само две неща отличават публичния му образ от този на Доналд Тръмп – прическата и това, че не носи демодирани широки панталони. В деня на официалното погребение на жертвите на атентата в Ислямския културен център в Квебек той разпространи в туитър видеозапис на свой “подвиг” като стрелец по мишени в частното си стрелбище. Ето откъде тръгва, за да се разнесе по всички кътчета на света лошата миризма на развалена риба – от главата, сиреч от произведените от “Уолстрийт” версията на капитализма елити с техния цинизъм и воля за господство на всяка цена. Тук някъде, струва ми се, следва да се търсят и корените на нарастващата, но все още ловко режисирана омраза между представители на различни етноси, религии и култури.

– Ще се децентралиризра ли светът вследствие на изолационастката политика на новата американска администрация?
– Мисля, че изолационизмът на новата американска администрация идва в отговор на вече започналата, преди идването й на власт, децентрализация на света.

– Чисто философски как бихте описали днешния свят и пътя, по който е поел?
– Тук попаднахте на неточен адрес. Не вярвам в чисто философските описания на света. И имам чисто философско основание за това. То се съдържа донякъде в самия ви въпрос. Употребата на съществителното “свят” в единствено число е вече ефект на философска спекулация. Работата на философията е да подвежда многообразната действителност под общи понятия. В това е нейната сила, в това е и нейната слабост. Тя може да бъде много полезна, когато отговаря честно на своето научно предназначение, а то е да снабдява човешкото познание с прецизно построени мисловни образи на нещата, тоест с добре дефинирани понятия. Но тя може да се окаже и дяволски подвеждащо интелектуално занимание, ако дори само за миг се изкуши да възприеме въпросните образи за самите неща. Опитвам се, доколкото мога, да устоявам на това изкушение. Не бих посмял да твърдя, че винаги успявам. И за да не попадна поне в този момент в капана на спекулативното говорене за един-единствен свят, позволете ми да заобиколя вашия въпрос, като кажа, че логическото овладяване на понятието “свят” ми позволява да виждам кога по-ясно, кога по-малко ясно множество преплитащи се днешни светове. Тяхното разплитане и сплитане отново с цел по-дълбокото им разбиране, или – знам ли? – изгубване в тях, е удивително приключение. То си струва всяка посветена му минута, защото пречи на ума да потъне в спекулативно самодоволство и респективно да затлъстее. Някой ще рече, че това е твърде луксозно занимание, доколкото отнема много време, без задължително да носи практически дивиденти. Може и да е така, но, от друга страна, колкото повече светове се опитваш да опознаеш, толкова по-малко светове рискуваш да намразиш. Нима е възможно човек истински да мрази нещо, което познава отблизо? Ето какъв е за мен големият морален въпрос на нашата епоха.
Нашият гост
Емил Григоров е професор по философия в колежа “Гарно” и хоноруван лектор по философия и литература в университета “Лавал” в град Квебек, Канада. До 2010 преподава 11 години в Софийския университет “Св. Климент Охридски” и в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Автор е на една книга (”Драмата на cogito: една съвременна версия. Опит върху философията на Мераб Мамардашвили”, София, “Св. Климент Охридски”), на около две дузини научни статии на български, френски и английски и на десетки публикации в периодичния печат.

 

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.