Защо тенденцията - „през 30 години българите да страдат“, се наложи като трайно и периодично случваща се реалност в живота на обществото ни?

Непредубеденият анализ на политическия живот в България след Освобождението през 1878 година показва наличието на една жестока цикличност на бедствията в съдбата на нашия народ. Тя се повтаря с желязна логика, като деструктивните процеси достигат кулминационната фаза в своето развитие, някъде след всяко тридесетилетие.

Първият случай е добре известен – след 30 години успешно развитие, управляващите либерални партии донесоха двете непоправими национални катастрофи на България. Неразумното участие в Първата световна война донесе резултати, които занулиха цивилизационния възход на нацията от предишните десетилетия.

След следващите около 30 години – през втората половина на 40-те години, новоовластилите се партии през междувоенния период изправиха народа и държавата отново на подсъдимата скамейка в Париж, с възможност за национална катастрофа.

Последваха едни нови 30 години на развитие по социалистически път. В неговия ход новата политическа система на страната навлезе постепенно в криза. Тя на свой ред донесе краха на режима от 10 ноември 1989 година. За да се стигне да последните 30 години – време на усилия да се изгради уж демократично общество в България. Неговият финал обаче настъпи към 2020 година, с доказаната невъзможност, на най-новите политически партии да формират дори нормално правителство, което да изкара пълен четиригодишен управленски мандат!

Защо тенденцията – „през 30 години българите да страдат“ се наложи като трайно и периодично случваща се реалност в живота на свободното ни общество? Отговорът на този въпрос е важен, защото след всяко тридесетилетие българска нация се изправя пред все по нови и по сложни предизвикателства в границите на своята независима родина? Причините са много, но като водещи се очертават стилът на мислене и практическото поведение на онези политически партии, които определят развитието на вътрешнобългарския управленски процес.

Либералните политически сили, които властват през второто десетилетие на ХХ век се фиксирах преди всичко върху амбицията да създадат „Велика България“. Поради това, през Първата световна война те обвързаха държавата с онези сили, които най-щедро обещаваха обединението на нашата нация. Без обаче да се прецени реалистично, дали те наистина могат да излязат победители от световния военен конфликт? И най-важното - каква цена ще плати българския народ, в една недостатъчно компетентно прецедена външнополитическа авантюра. И резултатите не закъсняха - Ньойският договор от 1919 гоина постави българите на колене пред победителите. Новоовластилите се партии през междувоенния период - „Демократическият сговор“, „Военната лига“ и политическият кръг „Звено“ се фиксираха преди всичко върху усилията да се неутрализира лявата политическа перспектива пред нацията. Тази, която се олицетворяваше от българите, които понесоха на плещите си последиците от политическата авантюра на преждеуправлявалите. И затова те недоволстваха от наложената им нова – жестока съдба.

Резултатът е известен – от 20-те до средата на 40-те години е ликвидирана напълно демократичната политическа практика и е разрушено вътрешно националното единство на българите. В резултат българската кръв потече на свободната политическа сцена в държавата, вече като резултат от удари, нанесени от българска ръка! Отново властващите политици не обръщаха внимание на цената, която нацията плащаше, за да постигнат управляващите преследваната от тях основна политическа амбиция, за втората четвърт на двадесетото столетие.

В рамките на своето управление след 1944 година комунистите на свой ред не разбраха, че „кръв с кръв не се измива, защото на обществената сцена отново остава кърваво петно“. Поради това и вендетата срещу свалената десница през септември 1944 година, и решенията на уж Народните съдилища, прекалиха със смъртните присъди. В резултат българското общество беше заредено с нов политически негативизъм. Наследниците на поразената бивша десница само очакваха благоприятния момент, за да раздадат „своята справедливост“. А фактът, че над 30 години политиката в социалистическа България беше монопол само на управляващата комунистическа партия, лиши новите поколения на нацията от възможността за свободно, алтернативно политическо мислене. Поради това тези генерации „закърняха политически“ и се оказаха неспособни, преди (а и след) 10 ноември 1989 година да разработят една рационална платформа за мирно, еволюционно трансформиране на обществените реалности в границите на нашата държава.

Така българската нация навлезе в последното тридесетлетие, когато трябваше да се положат основите на уж демократичната, модерна и цивилизована държавност. Но – и това не биде! Отново аналогичен – еднопосочен стил на мислене и практическо действие, от страна на стихийно възникналата нова, партийна политическа система. Доминиран през първото десетилетие от съществуването си от представители на старите, неефективни политически партии, СДС реализира следващата „фикс идея“ в новата българска история: да унищожи всичко от „соца“, защото то било създадено от комунистите!? В резултат нацията преживя най-мащабния цивилизационен погром, нанасян на българската икономика, култура и стандарт на живот за хората. Поради това от края на 90-те години, за пръв път в новата ни история към една трета от българите избягаха от своето Отечество! Въпреки че поредната жестока реалност се налагаше на българите този път с едно изключение: всички разрушителни действия сега се реализираха без физическо насилие над опонентите. Защото дълги години след промяната и армията, и милицията бяха в ръцете на свалените от власт комунисти.

Какви изводи се налагат от тази трайна, песимистична тенденция в националния ни живот? Това е най-важно да се осъзнае, защото то налага всяка българска генерация да преживее един пореден „свой ужас“. А след него новите поколения да тръгват от някаква друга „цивилизационна нула“. И по отношение на политическата реалност в държавата, и спрямо същността на икономиката, и във връзка с възможността за нормален, цивилизован живот. Очевидно е - политическите партии в България – от Освобождението до днес, не са усвоили и не познават изкуството на творческото откривателско мислене в политиката. Независимо от това, за кое партийно поколение става дума. В „своето време“ съответните български партии не мислят всеобхватно и максимално мащабно. Те се фиксират върху една конкретна „глобална цел“ за постигане от нацията и държавата. Тя се превръща в тяхна „идея фикс“ за около 30 години.

За нейното постигане политическите лидери рискуват необмислено и не държат сметка за сложността на последиците от своята дейност, за националното тяло и държавата. Затова, като правило партиите не откриват навреме грешките си, за да спрат гонитбата на преследваните химери. Нито една от партиите не се е и разкаяла пред основния страдалец заради дефектите на своята политика. Въпреки че цената за всичко плаща единствено българският народ. Преследването на всяка цена на „нова стратегическа цел“, към която актуалните партии се домогват, през отделните периоди на новата българска история, ги води до трайна политическа изолация. И по отношение на нацията, и спрямо останалите политически сили. Защото овластените не дебатират с тях същността на политиката си. Поради това в България не се създават мощни партийни коалиции, чиито представители да водят една всестранно обмислена политика. Действайки самостоятелно, рискувайки всичко – само и само да постигнат своята водеща цел за съответното време, партиите в България бързо се изхабяват. Затова като правило те имат кратък живот. Техните структури не успяват да ешалонират лидерските си поколения. Така че благодарение на трайните връзки със значимите обществени среди, в партиите да растат нови екипи от творчески мислещи и ефективно действащи политици. Така всяка генерация на нацията да се радва на ново политическо творчество, с максимално широко и народополезно държавническо мислене.

Отсъствието на солидни, водещи политически партии начело с бележити държавници, както и отсъствието на здрави коалиции, позволи на обществената сцена през последните десетилетия да се появи нов абсурд: стотиците жалки политически формирования. Обединили случайни хорица, те за кратките мигове на своето съществуване компрометират явлението „политическа партия“. В резултат нацията ни като цяло вече няма доверие и не подкрепя даже и онези от политическите организации, които притежават известен електорат. Така се стига до парадоксалния, но логичен резултат: след като вече век и половина партиите, демонстрират държавническа безпомощност – нацията е принудена да се отдръпне от тях. Затова България боксува вече пета години, въпреки проведените шест избори за парламент.

Ясно е, нашата нация се нуждае от нов тип партийно политическо мислене. То трябва да изведе на преден план колективното, отговорно държавническо творчество. Но не за преследването на някаква нова „идея фикс“, нито за използването на властта като средство за забогатяване. А за да се намери национален консенсус, за политиките които трябва да се реализират през идущите тридесет години. За да се сложи край на „жестоката цикличност“ в съдбата на свободните българи.