Живият класик на българската литература академик Антон Дончев пред „Труд“: За съжаление и днес времето е разделно

Словото у нас служи на низките страсти

Живият класик на българската литература академик Антон Дончев навършва днес 90 години. Вестник „Труд“ му честити кръглата годишнина и му пожелава крепко здраве, житейско и творческо дълголетие.

От 11 часа в Гербова зала на „Дондуков“ 2 г.-жа Илияна Йотова ще удостои акад. Дончев с почетния плакет на вицепрезидента в знак на признание за огромния му принос към развитието на българската култура и духовност. Тържественото отбелязване на рождения ден на академик Дончев е тази вечер от 18 часа в зала 3 на Националния дворец на културата с празничен концерт-спектакъл. Честванията са под патронажа на г-жа Илияна Йотова, вицепрезидент на Република България.

Преди празненствата големият български писател бе любезен да даде специално интервю за нашия вестник, което публикуваме в 2 части - днес и утре.

- Академик Дончев, след толкова написани исторически романи, след личното Ви свидетелство през три епохи как виждате Пътя на България в 2020-а?
- Почти на всички срещи и интервюта през годините са ми задавали въпроса „Сега време разделно ли е?“. За съжаление днес откровено мога да кажа, че времето е разделно. Не съм го очаквал, трудно ми е да изразя натъжен ли съм, стреснат ли съм от това, което се случва на улицата. За трети път трябва да преживея една категорична и отчасти трагична промяна в живота на българите: първата беше 9 септември 1944, втората беше 10 ноември 1989, а сега трябва да си признаем, че ни очаква огромна промяна. Ако първите две бяха предизвикани от външни намеси и световни тенденции, сега политическият трус като че ли си е наша, чисто българска работа, независимо от влиянията на външния свят. България е един залив в световния океан и естествено нивото на водата в залива се влияе от световните бури. Но ние сякаш сме един фиорд, при който приливите и отливите имат различна сила. При нас приливът е много по-висок и понякога страшен. У нас се развива нещо, което не е прилив, а потоп. В тази ситуация позицията на интелектуалците, на писателите е много особена и не се влияе от идеологически или теоретични постановки. Положението на писателите се различава от това, което беше преди 30 години. Тогава гласът ни се чуваше, мнението ни тежеше. Съвсем различно е положението ни и спрямо статута на твореца в Европа. Би трябвало да се очаква, че при едно социално и политическо напрежение ние ще бъдем начело на събитията, ще бъдем водачи или поне ще сочим посоката на движение. Не се забелязва такова нещо. Писателите мълчат. Но и мълчанието говори. Повтарям: това е заради незавидното социално положение въобще на интелигенцията в България.

- Бог проповядва любов, но защо побеждава омразата? 
- Би трябвало писателите да са пазители на словото, което е в основата на човешкото съществувание. Но словото у нас служи на низките страсти, служи за разтоварване. Начинът, по който се говори, думите, които пълнят ефира, печата и социалните мрежи, по никакъв начин не са знаци на нормалното човешко общуване. Ако пуснете в един компютър изразите, които си разменят политиците и обикновените хора, извадени от информационния поток, ще видите с огромно съжаление и с тревога, че думите за омраза, раздор, противопоставяне са многократно повече от думите за любов, разбирателство, съглашение. А думите, които са носители на човешкото - като достойнство и чест, изобщо не присъстват в комуникацията. Властват лицемерието и агресията, задкулисието и компроматите, фалшивите новини и клеветите. Те създават една паралелна реалност.

- Кой е виновен за трите десетилетия, когато израсна едно необразовано поколение, което няма вяра в нищо? Преди имаше вяра в Бог, после в партията-хранилница, а сега новите поколения вярват само на силовите групировки и се кланят на Мамон - бога на парите.
- Това е вероятно най-важният и най-страшният въпрос: въпросът за ценностите. След като едно общество замени всичко, което притежава като духовен капитал, с материалното благосъстояние, резултатът е налице. Когато Мойсей вижда кумирите, направени от злато, казва на евреите: „Вие заменихте славата си с теле, което пасе трева“. А ние заменихме европейските ценности, заменихме българския непримирим и родолюбив дух с една единствена дума - пари. И забравихме, че в отношението материя - дух ръководното начало е духовното. Най-малкото би трябвало да има равновесие между материалното и духовното. Какво представлява свещеният пояс на прабългарите? Много народи са го заимствали още в древността от нас и са го въвели в армиите си. Поясът разделя горната част на тялото (посветена на небето - там са сърцето, умът, духът) от долната част (посветена на земята - там са краката, коремът, размножителният инстинкт, първичното). Работата на жреците е била да гледат къде нацията си връзва пояса. Тоест, къде е равновесието между материалното и духовното. В една японска школа този принцип е превърнат в цвят: от кръста нагоре мъжете са с бели ризи, от кръста надолу - с черни гащи. Сега ние връзваме този пояс някъде около врата си и той се е превърнал вече в примка. Обърнете се към която и да е област от нашия живот и ще видите - навсякъде процесите се дирижират от парите.

- Защо човекът стана толкова подозрителен? В монолога си цар Самуил от романа Ви „Сказание за времето на Самуила“ казва: „Пази, Самуиле, доверието си в хората... И те ще ти платят със сърцата си“.
- Промяната в отношението народ - водачи е драматична. Това не е по вина на народа, а на управляващите през всичките 30 години, когато се скъса връзката с обикновените хора. Управниците от всички правителства се изживяват като висша социална каста, те не се вслушват в гласа на народа - не зачитат мнението на различните професионални гилдии, на творците, на лекарите, инженерите, учителите. Езикът, на който те разговарят в Парламента и помежду си, падна на толкова ниско ниво, че ние, писателите, въобще не можем да се включим. Отношението на голяма част от управляващите към интелектуалците, към знанието, към науката, към изкуството е толкова пренебрежително, обидно, нечовешко, че всъщност всички връзки са разрушени. Нищо не се постига с омраза, с алчност или презрение. Сърцата са затворени.

- Запази ли изобщо българинът поне част от добродетелите, наследени през вековете? 
- Да кажем, че нищо не е запазено, ще излъжем. Нека кажем, че има огромно отклонение - то се вижда, особено в морала, в йерархията на ценностите. Исус Христос е възкликнал „Отдайте Кесаревото Кесарю, и Божието - Богу.“ Следователно и той казва, че трябва да има равновесие. Духовното не трябва да се забравя. При нас то е забравено. Има невероятни документи от различни парламенти и правителства за това какво представлява духовното. В конституцията на Австралия е вписано: „Духовното не само оценява света около нас, то го създава“. Защо забравяме Галилео Галилей? Слънцето ли се върти около Земята или Земята около Слънцето? В днешния ден разумните хора трябва да обяснят на обществото: материалното се върти около духовното, а не обратното. Но има ли потенциал у народа ни, за да го разбере? Едва ли не в 21 век всеки българин изповядва максимата Carpe diem - живей днес, ползвай днес, пък какво ще стане нататък - няма значение.

- Следователно образованието и културата трябва да бъдат приоритет в управлението на държавата...
- Човек се ражда с очи, върху които Бог е работил милиарди години. Но още от първите дни в люлката детето вижда света през очила: чрез това, което му казват родителите, учителите, обществото. В зависимост от това какви очила са ви сложили, вие виждате света по различен начин. Един свят вижда египтянинът, друг - българинът, един свят познава детето от малцинствата, втори свят - работникът, трети свят - просякът, а по съвсем друг начин разглежда света един учен. Нашият поглед се определя от социалните очила. А те трябва и да се почистват, да се промиват. Забравяме, че всичко се възпитава - любовта към родината, към майката, към човека, който е наш партньор. Училището не е място, където само се дават знания. Това е място, където растат хора. Какво обаче стана? Забравихме ролята на учителя в живота на човека. Аз помня учителите си с дълбока почит, а днес сме ги докарали до трагично положение - част от тях нямат подготовка, други нямат желание да преподават, трети бягат от тази професия заради липса на признание, заради обиди, агресия от ученици и родители, заради ниско заплащане. Такова е положението на учителите по целия свят. Владо Левчев беше учител в САЩ и избяга от там, защото учениците не желаят да учат. Народи, които успяха да издигнат ролята на учителите, се намират в друга орбита: това са финландците и японците. Единствените хора, които не трябва да се покланят на императора, са японските учители. Аз написах статията „Да съберем пари и да купим тоги на учителите!“. Но преди да ги облечем в тия тоги, те трябва да имат самочувствие. Как нашите учители да имат самочувствие? Ние сме си виновни. Не успяхме да издигнем фигурата учителя като достоен пример за детето.

- Превзе ли ислямът Европа? И трябва ли християнството да отстъпи в името на мултикултурализма? 
- Проблемът за отношението между исляма и християнството се превърна в политика, и то в политика, която се занимава само с материалното. Ислямът е по-малък брат на християнството. Техните закони не се различават много едни от други. Ислямът трябва да се приема такъв, какъвто е в Корана и какъвто го е проповядвал Мохамед. Това четене на исляма като враг на християнството не е религиозен, а политически въпрос. И християнството, и ислямът се използват като тояга.

- Какво се случва с проекта за филм по Вашия роман „Странният рицар на Свещената книга“?
- Това ще бъде копродукция. Главният продуцент е от САЩ, но все повече държави желаят да се включат. Заглавието е „Еретиците“. Първо написах сценария - преди повече от 20 години; по неговата фабула създадох романа „Странният рицар на Свещената книга“, който вече има няколко издания в България. Но за филма нямам право да разкривам други подробности.

- А кои са стълбовете на Вашия живот? 
- Моите родители, моята баба, която ме е отгледала, цялото ми семейство - видял съм такава любов и липса на корист, че за цял живот съм съхранил светлината им. Те са моят олтар. Като творец съм чел много автори, но нямам определен писател, който да е бил мой еталон.

Следва утре.

 

 

Български роман, достоен за Нобелова награда. Би трябвало Антон Дончев да получи Нобелова награда за литература.

Швеция, „Фалу Курирен“

 

Дончев има усета на Омир за разбирането и на българи, и на турци, чувството на почит пред неустрашимата вяра и отприщената дива енергия и на едните, и на другите.

САЩ, „Ню Йорк Таймс“

 

Вариациите, които Антон Дончев изтъкава върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия роман с едно майсторство - толкова изтънчено - като това на Джойс или на Томас Ман.

САЩ, „Ню Йорк Таймс“

Какъв могъщ писателски дар обладава Дончев! Като че ли усещаш диханието на Шекспир.

Армения, „Советакан грох“

Епичният роман е почти загинало изкуство - последното голямо произведение от този род беше „Тарас Булба“ на Гогол... Такъв е случаят с тая смела и тържествена книга.

САЩ, „Киркус“

 

Безспорни художествени качества, с които понякога се доближава до „Тихият Дон“ на Шолохов или „Делба“ на Чосич.

Чехия, „Словенске похляди“

 

Антон Дончев се присъединява към изключителните писатели от Централна Европа, които добре познаваме - албанеца Исмаил Кадаре и хърватина Иво Андрич, лауреат на Нобелова награда.

Франция, „Ла Кроа“

 

Богатият на действие разказ достига ранга на героичен епос - едно удивително постижение за нашата съвременност.

Германия, „Зигенер цайтунг“

Достоен за Нобел

Световни медии отдават почит на гения на перото

Антон Дончев е носител на най-високи български отличия: Орден „Стара планина“, първа степен, орден „Св. св. Кирил и Методий - Огърлие, Държавна награда „Паисий Хилендарски“, Голямата награда за литература на СУ, Националната литературна награда „Й. Йовков“.

Световните медии също отдават почит на гения, изпод чието перо излиза „Време разделно“:

Коментари

Задължително поле