Завръщането на смъртта

Известната формулировка на Елизабет Кюблер-Рос за петте етапа на скръбта е в основата на брилянтния мюзикъл „Ах, Този Джаз“. Снимка: Архив

Философският урок на глобалната пандемия

След 45 години диалектически материализъм преминахме към материалисти­чески хедонизъм

Естественият и жизнено определящ страх от края беше заменен с философия на отричане

Кога за последно видяхте политик, способен да формулира визия по-далечна от четири години?

Последното значимо представяне на смъртта в популярната култура е в брилянтния (анти-) мюзикъл на Боб Фос „Ах, Този Джаз“. Там смъртта е представена от прекрасната (тогава, а и сега) Джесика Ланг, а филмът остава завинаги в историята на киното с финалната си песен „Bye, Bye, Life/Love“.

Каква е връзката с настоящата смъртоносна пандемия от коронавирусно заболяване COVID-19? Огромна.

Западната култура, започвайки с т. нар. „Просвещение“ забрави, отрече и тривиализира смъртта като фактор. Естественият и жизнено определящ страх от смъртта беше заменен с философия на отричане, предизвикване и дори присмех към неизбежния край (death-denying, death-defying, death-deriding). Тенденцията става дори още по-очевидна след Големите войни в първата половина на XX век и най-вече след последното велико системно противопоставяне - след падането на СССР.

Медицинският напредък, поп-културата, масовите медии направиха така, че смъртта да изглежда като далечна и почти забравена перспектива, нещо което-се-случва-на-другите. Или поне на пръв поглед.

Пандемията промени всичко това и върна смъртта като фактор.

Непосредствен и опасен, от който никой не е защитен - независимо от социалния, финансовия и политическия си статус. Върна смъртта като неизбежност. Което, всъщност е и естествената позиция на „човешкото състояние“.

Твърде дълго Западът живееше в епикурейски разгул, ден за ден и смятайки, че просто може да откупи забрава за неизбежността на края. Инфантилно поведение, което е и в основата на голяма част от всички други проблеми, с които се сблъскваме днес. Защото макар да направихме всичко възможно да отречем смъртта, проклятието ни е да сме животни, дарени с когнитивното възприятие и осъзнаване, че тя идва.

Замяната на страха от смъртта с отричането u, парадоксално, не води до социален прогрес, а точно обратното. Идеята за страха от смъртта, като двигател на човешките постижения, всъщност не е нова - съществува още от философията на Тукидид, като за първи път е представена в психологическите и философски анализи от австрийския психоаналитик Ото Ранк. В общи линия идеята е следната - страхът от смъртта кара хората да запазват вярата в своята култура, вярата, че културата система на тяхната общност ще оцелее, ще разшири своята значимост отвъд физическата смърт на индивида.

Отрицанието на смъртта ни води до това, да не правим нищо, което да остане, нищо с мисъл за бъдещето, черпещи поуки и мъдрост от миналото, а единствено живеещи в настоящето. Това съзнание се е пропило във всеки един аспект на обществения живот - от политици, неспособни на хоризонт по-дълъг от текущия си мандат, до култура за бърза употреба.

В прости примери - кога за последно видяхте политик, способен да формулира визия по-далечна от четири години? След 50 години никой няма да го е грижа за Обама и неговия Obamacare, но всички ще знаят, че Рейгън победи комунизма.

Кога за последно, чухте музика, която няма да бъде забравена до следващото лято? След 50 години никой няма да помни Деспасито, но Вагнер ще е все така вечен.

Кога за последно видяхте нова сграда, която ще съществува след 100 години? Стоманено-бетоненото чудовище на Европейския парламент на „Раковска“ едва ли ще е там и никой, няма да пророни и сълза, а храм-паметникът „Св. Александър Невски“ все още ще се извисява над центъра на София.

Страх и омраза в Запада

Тежкият сблъсък на обществото с реалността на смъртта, създаде интересни, разносочни, обясними, а понякога дори комични резултати. Във филма, с който започнахме често се цитира известната формулировка на Елизабет Кюблер-Рос за петте етапа на скръбта: Отричане, гняв, преговори, депресия, приемане. COVID-19 върна емпиричната осъзнаване на смъртта, а културата ни не бе подготвена за това - и реакциите се разделиха точно на тези пет етапа.

Отричане - групичката на „отрицателите“ е една от най-големите. Макар всички факти да са пред тях, те все още отчаяно се държат за рухващия системно-културен ред и отказват да приемат реалността и завръщането на страха на смъртта като интегрален фактор на културата.

Гняв - гневът е съвсем нормална реакция и отрицателите обикновено бързо преминават в тази фаза. На каквото и да са ядосани - на мерките, на паникьорите, на непаникьорите, на отговорни, на безотговорните, на бизнеса, не икономическата криза - няма никакво значение. Гневът, всъщност е насочен срещу завърналото се усещане, че в живота (иронията не ми убягва) има по-важни неща от изборът между iOS и Android.

Преговори - Или прекомпенсация за фактите. Знаете ги, сигурен съм - от „ама то само стари хора умират“ през „умират само тези, които имат някакво друго заболяване“ до „В България не сме толкова застрашени“.

Депресия - Депресията е онзи стадии, който е препоръчително да бъде преминат доста бързо. Тя, както и паниката под надслов „Всички ще умрем“ не е полезна на абсолютно никого и не помага - дори напротив.

Приемане - Приемането на неизбежния край като неумолим фактор е състоянието, в което ще се намираме. И това е добре, защото вероятно ще успеем да формулираме един по-правилен обществен ред, след като всичко това свърши.

Ситуацията в страната (този път без генерал Мутафчийски)

В България нямахме никакъв, ама абсолютно никакъв шанс. След 45 години диалектически материализъм рязко отидохме в другата крайност на материалистически хедонизъм. Без защитни системи, с добродушен суеверно-празничен агностицизъм бяхме обречени. Немалка част от население просто не му пука, а също толкова голяма част са сковани от паника. Интересното наблюдение идва от това, че най-уплашени са точно тези, които до вчера са били дълбоко надменни и арогантни в своята сциентистка непогрешимост. Точно тези, след които няма да остане абсолютно нищо освен плоча с шестнадесет цифрички - колкото и грубо да ви звучи.

Човекът има нужда от „героична система“, от „проект на безсмъртието“ (Causa sui), по дефиницията в „Отрицанието на Смъртта“ на културния антрополог Ернст Бекер. Типични подобни системи са религиите, но не и изчерпателно. В днешното общество, стремящо се да елиминира всякакъв конфликт и всичко, което отива отвъд днес, имаме необходимост повече от всяко от „героична система“ - от дела, монументи и съзидания, които ще останат и след нас.

Непосредствения сблъсък със смъртта, направи вчерашните теми да изглеждат такива каквито всъщност са - еднодневни и незначителни. Теми, които вълнува само и единствено цивилизация презадоволена, без голяма борба, без „кръв, пот, мъка и сълзи“.

Нали помните, че до вчера се карахме колко пола съществуват и колко милиона да дадем за безумията на една шведска ученичка?

Коментари

Задължително поле