Защо англо-американците обичат да бомбардират 

 

Двете страни са островни, а стратегическата авиация е скъпо удоволствие

 

Идеята за хвърляне на бомби над мирни градове се роди в Първата световна война

Преди 80 години, на 14 май 1940 г., бе извършена бомбардировката на Ротердам и за първи път в историята беше разрушена значителна част от голям град. Ерата на варварските бомбардировки на жилищни райони бе открита от немците. Но по-голямата част от тях са направени от съюзниците - британци и американци. Защо се случи това? Нека да разберем.

Концепцията

Идеята за бомбардировките на мирните градове се роди в Първата световна война. Самата война вече бе белязана с бомбардировки на градове, но нито самолетите, нито дирижаблите все още не можеха да вдигнат толкова много бомби, че да изравнят със земята цели квартали. Другото нещо са битките на земята, където се твореше истински ад. Да се пробие отбраната на противника бе възможно само с големи затруднения, и поради това за по-голямата част от този конфликт главната фронтова линия си оставаше неподвижна.

В опит да се преодолее тази позиционна безизходица се роди теорията за въздушната война. Нейн автор е италианецът Джулио Дуе, който обърна внимание на паниката, причинена от първите набези над мирните градове. Тонажът на хвърлените бомби беше малък, но на някои места почти се стигна до безредици.

Дуе казва, че хората в ежедневието не са армия във война. Ако обстрелвате полк, той може да загуби половината си войници, но ще продължи да се съпротивлява. Но убийте 5% цивилни - останалите ще бъдат толкова ужасени, че ще парализират работата на държавата. А когато рухне тила, армиите на фронта трябва да се бият с голи ръце.

Идеята на Дует бе озвучена от него в книгата „Господството във въздуха“, публикувана след войната, и беше много проста: да вземем най-новите самолети, да ги натоварим с бомби до откат и да нанесем най-мощния първи удар. Първо по вражеските летища, след това по предприятията на авиационната индустрия и след това, когато врагът е напълно обезоръжен срещу въздушни атаки, просто систематично да бомбардираме градовете му, докато той не се предаде.

Италианецът не се скри зад хуманизма и той не само призова за работа по жилищните квартали, но и изведе формули за ефективността на бомбените товари. Предлагаше, например, да се вземат една трета фугасни бомби за разрушаване, една трета от запалителни бомби за пожари и една трета с бойни газове, за да се попречи на гасенето самите пожари.

Но не всичко е толкова просто

Военните от целия свят слушаха Дуе и си въртяха мустаците. Страните разработиха нови бомбардировачи и способни да ги прихващат изтребители. С избухването на Втората световна война ожесточението доста бързо стигна до бомбените килими и Ротердам стана първата жертва.

Да се бомбардира точно, особено през нощта, във всеки случай не позволяваха техническите възможности. Друга работа бе масово да се засипе целия град с бомби, а започналите пожари така или иначе достигаха до някакъв военен обект. Масовата гибел на цивилни имаше потискащ ефект върху войниците на фронта.

Друго нещо е, че всичко се оказа далеч не така, както бе замислено. Който бомбардираше някого, неговият враг не смяташе да се парализира, да се разпадне и да изпадне в ужас. Да, страните понесоха загуби, но или продължаваха да се бият, или бяха победени със силата на оръжието не във въздуха, а на земята.

Получи се така, че не на последно място се нагнети страх от теорията на Дуе в междувоенните години. Всички си мислеха, че утре ще пристигне орда от бомбардировачи и ще устрои ада. И се подготвяха, като изграждаха бомбоубежища и създаваха други елементи на гражданската отбрана. Тези методи, съчетани с психологическа готовност, доведоха до това, че не всичко рухна, въпреки че може би от времето на Първата световна война, ние бяхме готови да телепортираме опитни пилоти и по-модерни самолети там.

Ротердам, Ковънтри, Сталинград, Дрезден и Токио, както и десетки други градове претърпяха сериозни щети по време на войната. Разбира се, и въздушните бомби допринесоха за това. Но това беше повече или по-малко забележимо само в един случай - когато на Япония бе наложена военноморска блокада. Заседналата в Манджурия армия претърпя масови налети и в крайна сметка се предаде през септември 1945 г.

Стратегическите бомбардировки не спечелиха сами войната. Но се оказаха достатъчно сериозно средство да заемат силна позиция в йерархията на въоръжените сили и повече или по-малко сериозните държави не спираха да проектират своите големи бомбардировачи.

Защо едни бомбардират повече, а други по-малко?

Ако погледнем Втората световна война, ще забележим, че стратегическото бомбардиране с килими не е еднакво. Съветският съюз практически нямаше успех с изключение на не много успешните опити да бомбардира Хелзинки. Германия се опита, но доста бързо се сдуха. Но Англия и САЩ станаха номер едно по този въпрос, като към края на войната създадоха технологията на „огненото торнадо“ едва ли не като поток. Защо?

Първото нещо, което ви идва наум е, че и двете държави са островни. Дори и континенталната позиция на Америка, е подобна защото е отвъд океана. А слизането на брега и организирането на морските линии за снабдяване винаги е трудно, което означава, че те ще гледат с ентусиазъм на всеки инструмент на войната, който им позволява да нанасят удари отвъд морето. Освен това, когато седите зад морето, е по-трудно да ви ударят, което означава, че можете да харчите по-малко за сухопътна армия и повече за авиация или флот.

Второто са ресурсите. Стратегическата авиация е скъпо удоволствие. САЩ и Великобритания определено разполагаха с тези ресурси и затова въздухът над Германия започна систематично да се пълни с „Летящи крепости” и „Ланкастъри” от средата на войната.

И последното е светогледът. Втората световна война е продукт на ерата на масите и масовите армии. Но либералните демокрации, като Англия и САЩ, се опитваха да разчитат на средната класа или поне вярваха, че е възможно да се разчита на нея повече, отколкото на пролетариата. Разбира се, те не можеха да премахнат масовата армия, но беше възможно да се опитат да спечелят войната с усилията на образованото малцинство, което сякаш бе над обичайния „човек от окопа“. И това сравнително малцинство бяха именно пилотите на тежки бомбардировачи.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)

Коментари

Задължително поле