Защо България не ражда качествени държавници

Лисваше онази ценна духовност,  която проповядва единодействието в името на общите национални идеали

Трябва да престане играта на полуграмотни парвенюта, които се учат на народен гръб как се управлява

След Освобождението от османска власт през 1878 г. този въпрос не съществува! През първия четвърт век начало на управлението в София са държавници като Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Григор Начович и др., които биха правили чест на всяка европейска държава. Тяхната политическа мъдрост се корени във възрожданска им закалка, в съзнанието че изпълняват уникална мисия – строеж на нова държава и най-важното – липсата на дефектиращи фактори, които да ограничават политическото мислене и мащабите на решенията. Поради това България извърши Съединението от 1885г., откри университет и художествена академия, разви наука и изкуства, построи най-гъстата железопътна мрежа в Югоизточна Европа. 

Успехите в областта на европеизацията обаче не положиха стабилни основи на българското държавническо мислене, така че да се отгледат поредица от следващи генерации качествени политици.

Причините са конкретни и сложни: в началото на ХХ век над 80% от населението живее в селата, където преобладава средната и дребна форма на собственост. Липсата на ясно оформени социални полюси не позволява да се формират 3-4 основни категории граждани, чиито интереси да се представляват в политиката от малко на брой, но силни партии. Като в Англия и САЩ. Новосъздадените политически образувания у нас се борят за подкрепата на един и същи електорат. Затова всяко се опитва да му предложи „по“ и „най-добри“, но средни идеи. В резултат са създадани много /10/, но слаби партии. Затова към 1903 в Народното събрание влизат 6-7 парламентарни групи, от по 15-20 депутати. Дори коалиции на две от тях не могат да формират трайно парламентарно мнозинство. От това се възползва цар Фердинанд. Монархът най-напред започва да раздава мандати на предпочитана от двореца политическа сила. А тя, опряна на полицията и администрацията, така провежда изборите, че си осигурява минимално мнозинство в законодателния орган. В резултат започва първото израждане на политическия елит.

Съзнавайки, че без волята на двореца няма власт, партийните водачи стават послушни пред всесилния монарх. В резултат начело на управлението вече са хора като Рачо Петров, Иван Е. Гешов, Стоян Данев и Васил Радославов, които с послушание позволиха на Фердинанд да тласне България към двете национални катастрофи от 1913 и 1919 година. 

Затова, когато нацията се оказа в непоносимите условия, наложени от победителките в Първата световна война с Ньойския диктат от 1919 година, в София стартира процесът на второто израждане на българския политически елит. Вместо търсенето на национален консенсус, в оборот влиза силата и братоубийствата. Враждата превръща партиите в спирачка за нормалното функциониране на държавата. В резултат след 1934 година военните и цар Борис III забраняват всички партии. Монархът качва в правителството само лично предани му царедворци.

Резултатът от дейността и на третото поколение български държавници е аналогичен – към 1944 година държавата почти е изправена пред трета национална катастрофа! От това се възползва крайната левица. 

През втората половина на 40-те години тя наложи еднопартийната власт на БКП. Така започна третото израждане на  българския политически елит. Създаденият силно централизиран държавен апарат превърна политиката в монопол на управляващата компартия. „Държавниците“ начело на управлението вече не се избираха от нацията – тях ги назначаваше Партията! Те властваха несменяемо 35 години! Възможността за градеж на истински държавници е елиминирана по нов начин, защото гражданите нямат право да предложат каквато и да било алтернативна политическа идея по важни обществени проблеми. Така сред българите окончателно закърня способността за задълбоченото, градивно и алтернативното политическо мислене.

А репресиите над свалената десница след 9 септември 1944 г. заредиха българското общество с един тлеещ, но краен реваншизъм. В резултат онова, което се случи след 10 ноември 1989 година беше неизбежно!? Възприетата демократична реалност се „твореше“ от случайни хора в управлението, без никакъв държавнически опит. Така поредният дефектиращ механизъм породи четвъртото израждане на българския политически елит. Умните и кадърни професионалисти се стреснаха от хаоса и произволните действия на властващите и се отдръпнаха от политиката. Напъплилите чужди, неправителствени организации, фаворизираха посредствените персони и формираха „послушници“ на чужди интереси. Така се формира петата генерация „политици“, която донесоха на нацията последната национална катастрофа. От близо 10 милиона население, в границите на държавата оцеляха под 7 милиона граждани!?

Не можеше да бъде друго! Защото след четирите поредни занулявания на възможността да се мисли творчески в политиката на България, тук нямаше нито надграждани държавнически традиции, нито добре изпробвани политически стратегии, нито единомислие по националните приоритети. Лисваше и онази ценна духовност, представяна от най- авторитетни хора по света, която проповядва единодействието в името на общите национални идеали. Няма как в тази обстановка, като с магическа пръчка, да се появи качествен държавнически елит.

Жалкото е, че няма и да ги има тези държавници в бъдеще, ако не се спре действието на разгледания „железен политически закон“ в новата българска история: след всяка радикална политическа промяна, като правило качеството на държавническия елит да се влошава по нов и непоправим начин!

Може ли нашата нация да роди кадърни държавници в бъдеще? Стопроцентова сигурност за бърз успех няма. Сред сложните, изходи има само един надежден: в политическите процеси временно да влязат духовните водачи на съвременна България! Най-безспорните авторитети от областта на хуманитарните науки, медицината, икономиката, правото, средствата за масова информация, деятели на изкуствата и дори от областта на спорта. В рамките на една „кръгла маса за национално спасение“ те да формулират една дузина приоритети, които да се обявят като програма за утвърждаване от един народен референдум. Нацията да ги огледа, да подскаже още добри идеи и по този начин да се утвърди един „Кодекс за развитието на България“. Нещо като осмирителен и възпитателен „политически борд“ за политиците, подобен на онзи в областта на финансите, който въведе там ред! Той да се превърне в ориентир за управленско мислене и дейност на всяко правителство. Ако нацията не озапти случайните мераклии за политици – ако не им каже „не – така повече не може“, няма кой да ги постави на място.

В резултат народът ни да принуди новите поколения политици да мислят само в разумни граници. Те да се съобразяват с онова, което нацията и нейните духовни водачи са формулирали като път за спасение. Да има яснота, че от него не може да се излиза. За да престане играта на полуграмотни парвенюта, които се учат на народен гръб „как се управлява“. А училите се някъде – във или далеч от Отечеството, но ненаучили най-важното за неговото настояще и бъдеще – да слязат от сцената. Иначе България няма бъдеще през ХХI век.                                                              

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари