Защо Нюрнбергският трибунал все още работи

Едно от заседанията на Нюрнбергския съд.

Преди 75 години, на 20 ноември 1945 г. започна главният процес срещу нацистките военни престъпници и елита на Третия райх

Докараният от Москва фелдмаршал Паулус предизвика паника сред обвиняемите

Нюрнбергският процес заложи първите камъни във фундамента на новата за човечеството система от международни трибунали, която с редица допълнения съществува и до днес. След основния процес, в който обвиняеми бяха първите лица на Третия райх с малки изключения (Хитлер и Робърт Лей се самоубиха, Борман изчезна и най-вероятно е бил убит от случаен съветски снаряд в околностите на Берлин), се състояха още около 15 000 местни „нюрнбергски процеси“ над нацисти и военни престъпници от по-нисък ранг.

Основният процес се различаваше от последвалите го по това, че обвинението по него беше съвместно, а последващите го трибунали се провеждаха под юрисдикцията на страната победител, която бе заловила този или онзи престъпник и го бе изобличила. Например, в същата историческа „Зала 600“ в Двореца на правосъдието в Нюрнберг се проведоха още 15 малки процеса, в които обвинението звучеше като „САЩ срещу този...“, тъй като Нюрнберг се намираше в американската окупационна зона. В СССР и Източна Европа нацистите и военните престъпници бяха съдени според това къде са извършили своите престъпления. Кох бе осъден във Варшава, големи процеси имаше в Харков, Рига, Краснодар. В Югославия изобщо не познаваха милосърдието.

Съответно, и основният процес в Нюрнберг беше не само трибунал, но и механизъм за международно осъждане на идеологията и практиката на фашизма, нацизма и хитлеризма. Англосаксонските прокурори често подчертават, че Трибуналът е създаден от 22 държави, а не само от четирите „главни“ страни победители.
Няма значение, че някои от тези страни се присъединиха към антихитлеристката коалиция още по време на битката за Берлин. А някои от тях, като цяло, по време на цялата война заемаха дори не неутрална, а просто прогерманска позиция. Например, известният премиер на Ирландия Еймон де Валера, добър католик и враг на всичко англосаксонско, през май посети посолството на Германия в Дъблин и изрази своите съболезнования за смъртта на Хитлер, и дори направи специален призив към обединените нации с призив да „проявят хуманност и християнска милосърдие“...

Изказванията на британските прокурори Дейвид Максуел-Файф и Шоукрос, в допълнение към същността на обвиненията, излагаха витиевато историята на Германия през последните няколко века. Американският прокурор Джаксън също беше „любител на историята“. В общия англосаксонски наратив се подразбира, че работата е не само до Хитлер или идеологията на нацистката партия, но като цяло предразположението на Германия, като наследник на Прусия и пруската военна аристокрация, към милитаризъм и експанзия.

Британците и американците се опитаха да „намерят смисъла на войната“ и го откриха в историческата склонност на прусаците да атакуват всички наоколо. Този подход е възприет с обратна сила от немците като обвинение не само от конкретните обвиняеми или от нацистка идеология, но и от целия немски народ като цяло. Англосаксонските обвинители виждаха събитията от първата половина на ХХ век не като странно „отклонение“ на Германия от „западната норма“, а като почти неизбежен резултат от цялата немска история и развитие на немския народ.

На фона на емоционалните речи на британските и американските прокурори съветските представители изглеждаха много сдържани, говорейки само по съществото на делото. Тази тактика стана още по-печеливша, след като Джаксън направо загуби кръстосания разпит с Гьоринг.

Как да не се спори 75 години по-късно за историческите обстоятелства от развитието на Германия, но все пак това беше съд не само и не толкова за конкретни хора, колкото и за „държавата, създадена за война“. Американецът Джексън използва тази формулировка. При определянето на колективната вина той се опита да използва така наречения американски „закон RICO“, който изравняваше вината на всички членове на престъпната група по делата за рекет. Няма значение дали само сте стояли в колата или директно сте убили някой. Всички са еднакво виновни, защото е имало колективна умисъл.

Англичанинът Шоукрос конкретизира, че основната вина на подсъдимите е, че са имали „студен, пресметлив, умишлен опит да унищожат цели нации и раси“. Шоукрос използва директно термина геноцид.

Въпросът за наличието или отсъствието на така наречената колективна отговорност се превърна в препъни камък не само за самия процес в Нюрнберг, но и за съдилища от нашето съвремие. Преди трибунала човечеството като цяло нямаше законови механизми за дефиниране или доказване на „престъпления срещу човечеството“. Това породи много правни усложнения.

Например, отсъствието на смъртна присъда за Шпеер, чийто адвокат успя да докаже, че Шпеер не е знаел нищо и дори не е предполагал за зверствата, извършени срещу цивилното население, създаде прецедент. А въпросът за геноцида изисква, както и сега изисква, потвърждение на колективните намерения. В крайна сметка, бе намерен протокола от срещата във Ванзее, който може да се тълкува като умисъл за геноцид. Но например заповедите на ръководството на ''Трудовия фронт'' и други немски структури, отговорни за използването на робски труд, трябваше да бъдат дешифрирани дълго време. Джаксън с големи трудности успя да постигне тълкуването на „препоръките“ за „организацията на концлагерите“ като съдържащи пряка индикация за масовото унищожаване на затворници и работници от военните фабрики по пътя на непосилен труд.

Но проблемите с определението на колективната вина не свършиха дотук. Почти всички обвиняеми и техните адвокати обвиниха за всичко мъртвите: Хитлер, Химлер, Борман и Хайдрих, а военните се позоваваха на изпълнението на заповедите. От този момент нататък се появи така наречената легенда за „чистия Вермахт“. Според тях престъпленията са извършени от политиците, лидерите на нацистката партия, на практика от СС и СД, а армията по принцип просто изпълняваше своя дълг.

Тогава от Москва беше докаран фелдмаршал Паулус, чийто поява предизвика паника сред обвиняемите. Американците от своя страна представиха генерал-майор Ервин фон Лахузен. Тези двамата окончателно унищожиха легендата за „чистия Вермахт“. Но досега представата, че немската армия (т. е. 10 млн.) като такава не е участвала в престъпления срещу цивилните, е често срещан мит, който се използва като аргумент във всички видове псевдоисторически произведения, дори и на ежедневно ниво. Във ФРГ тази позиция е доминираща в общественото съзнание от много дълго време и сега се използва отново.

В съвременната юридическа практика на международните съдилища терминът колективна отговорност не се използва. Това е по-скоро въпрос на морален или информационен натиск. По този начин кумулативните действия на Трибунала за бивша Югославия доведоха до трайната вяра на Запад, че сърбите като цяло са убийци.

Измислена е модифицирана версия на колективната отговорност, която обхваща целия команден състав както на сръбската, така и на югославската армия, което е много съмнително юридически. Принципът му е противоположен на прилагания в Нюрнберг: ако някой е извършил военно престъпление в хода на военните действия на земята (редник, сержант, лейтенант), то отговорността за това носят всички негови началници, с по-висок ранг и пост, та чак до първите лица, отговорни за това в държавата. В Нюрнберг принципът беше обратен: престъпно е на първо място ръководството, а за степента на отговорност на изпълнителите ще се разглежда по-късно всеки конкретен случай. Тоест, има вина за всеки, но не и за всички.

Резултатите от немския трибунал породиха сериозна морална криза в немското общество, завършила с масовата амнистия през 1951 г., носеща името на канцлера Конрад Аденауер. Изненада е, но едно от моралните самооправдания беше икономическият растеж във ФРГ, „немското икономическо чудо“. Всеки, който работи толкова добре, може да забрави за Аушвиц.

Освен това, ускореното възраждане на Германия изискваше кадри. И Аденауер ясно обясни на американците, че вече няма от онези другите германци. При него броят на бившите членове на нацистката партия в Министерството на външните работи на ФРГ надвишава тези от времето на Рибентроп. А в полицията и Бундесвера той надвишава с 20%. В края на 1960-те години на миналия век съветските пропагандни клишета за „възраждането на нацизма“ бяха абсолютно правилни. Бившите членове на нацистката партия и активни нацисти се завръщат масово в журналистиката, съдилищата, съветите на директорите на големите концерни, армията и полицията.

Разбираемо е, че съвременните немци не са пряко свързани със събитията от преди 75-80 години, но негативна следа от тогава ще преследва тази нация още дълго време.

(Превод за “Труд” - Павел Павлов)

Коментари

Задължително поле