Може би тази криза ще спаси Запада от неговата дребнавост и разделение. Но по-голямата картина е много по-депресираща

От времето, откакто Русия нахлу в Украйна, на Запад избухна вълна от самопоздравления. Москва заплашва либералния ред, но в очите на лидерите във Вашингтон, Берлин, Лондон или Париж Запада показа на света колко силен и единен е той. Те казаха, че мащабът на пакета от санкции е безпрецедентен, а идеята за свободата се оказа по-силна, отколкото Владимир Путин някога би могъл да си представи и колективният дух на либералния ред е възстановен.

Лесно е може да се увлечете по вълната на благоговение към случващото се в Украйна, изправени пред патриотичната храброст на украинците, борещи се за правото си да бъдат свободни, очевидните ранни борби на руските военни и по-силната от очакваното реакция на Запада. Германия най-накрая се събуди, ЕС използва повода, а САЩ преоткриха своето морално и политическо лидерство. Това е криза, която напомни на Европа колко важна остава Америка и колко важна може да стане Европа.

Истината е, че свободният свят е галванизиран и основната идея на западния свят е индивидуалната свобода според демократичното право и тя все още е мощна и справедлива от която и да е друга от алтернативите. Но на фона на всички шамари по гърба, Запада все още не е изправен пред по-широката реалност на тази криза. Обстрелът на украинските градове от руската армия не означава последните отчаяни викове на един авторитарен свят, който бавно се задушава от силата на либералната демокрация. Малко вероятно е тази криза изобщо да сигнализира за края на предизвикателството пред западното надмощие, защото това е предизвикателство с мащаб и продължителност, пред които западните лидери и население все още не са се изправяли.

Може би тази криза наистина би спасила Запада от неговата солипсична дребнавост и разделение. Но по-голямата картина е много по-депресираща, независимо дали в краткосрочен план за Украйна или в дългосрочен план за самия западен ред.

Много експерти посочват, че Путин може да успее да спечели войната и да поеме контрола над Украйна, но той не може да я задържи дълго, предвид мащаба на обществената опозиция срещу опита му за колонизация. Това е война, която засега върви зле за Русия и все пак може да се влоши, и може дори да застраши самия режим на Путин. Руската икономика също е застрашена от колапс под тежестта на санкциите, предприети от Запада.

Отвъд тези трезви анализи обаче в западните столици се правят по-широкообхватни твърдения за дългосрочните последици от решението на Путин и неизбежността на крайната победа на Запада. В своето обръщение за състоянието на Съюза Джо Байдън цитира одобрително речта на своя украински колега Володимир Зеленски пред Европейския парламент, в която Зеленски заяви, че „светлината ще победи тъмнината“. Олаф Шолц, канцлерът на Германия, твърди подобно. „Въпросът в основата на това е дали е позволено на властта да надделее над закона“, каза Шолц пред Бундестага, и „дали позволяваме на Путин да върне часовника назад към XIX век и ерата на великите сили“. След това той добави: „Като демократи, и като европейци, ние заставаме на страната на Украйна, дясната страна на историята!“.

Но дали все пак светлината винаги побеждава тъмнината? Със сигурност може и да го е правила в много случаи през XX век. Но само защото триумфира във Втората световна война и в Студената война, не означава, че непременно ще се повтори сега или в бъдеще, или наистина, че това е справедливото обобщение на историята. Само защото съюзниците принудиха безусловната капитулация на Германия и Япония и по-късно видяха разпадането на Съветския съюз, не означава, че има, както заяви Шолц, дясна страна на историята.

Дори Путин да бъде „победен и да се вижда, че е победен“, както британецът Борис Джонсън каза, че трябва да бъде, това все още не следва, че светлината е предопределена да триумфира през следващите десетилетия. Бързо сканиране в целия свят показва, че дори от началото на XXI 21-ви век картината е далеч по-малко розова, отколкото е в реториката на Байдън, Шолц и други, която те могат да предложат.

В момента втората най-мощна държава в света, Китай, извършва геноцид върху собствения си народ и разрушава свободите в няколко милиона град като Хонгконг, но Западът продължава да търгува с него почти така, сякаш нищо не се е случило. Дори когато западните правителства усилено санкционират руските олигарси, те продължават да позволяват на саудитските олигарси да купуват техните компании, спортните отбори и техните имения, въпреки факта, че техният лидер, според американското разузнаване, е одобрил убийството на журналист в едно от техните посолства. В Сирия, дълго след като Барак Обама обяви, че Башар ал Асад „трябва да си замине“ и прогнозира, че ще го направи, диктаторът все още е на власт, подкрепен от Путин. В Близкия изток и Северна Африка Арабската пролет до голяма степен се превърна в нов набор от брутални диктатури, с изключение на едно или две изключения. В Африка и Азия влиянието на Китай и Русия нараства, а западното влияние отстъпва. Може да е утешително да се каже, че проблемите на Путин в Украйна сега доказват трайната сила на стария ред, но е трудно да се направи този извод, когато се гледа на света като едно цяло.

Представите на Запада, че историята е линейна и че проблемите винаги имат решения, затрудняват обработката на доказателства, които оспорват тези предположения. Дори ако Путин не е в състояние да „спечели“ войната си в Украйна, какво ще стане, ако, например, той е готов да отиде по-далеч, отколкото някой си представя в потискането на населението на каквато и да е територия, която той контролира? Или какво ще стане, ако той успее да превземе Украйна със сила, да я обяви за част от Великата Русия и да заплаши с ядрено унищожение Варшава, Будапеща или Берлин, ако Запада се намеси по някакъв начин в новата му територия? Може да получим новата евразийска Северна Корея, но хиляди пъти по-мощна.

Може би Путин е готов да плати цена за тази територия, която Запада намира за немислима, и принуждава САЩ и Европа към нова, и да се надяваме студена война. Това може да продължи десетилетия: през 1956 г. Унгария се опита да се откъсне от съветската власт, но беше репресирана по брутален начин и тя не извоюва свободата си още три десетилетия.

Дори това е може би е оптимистичен сценарий за света отвъд Украйна. Независимо дали Шолц харесва или не, Запада вече е в епоха на конкуренция, в която „властта е позволена да надделее над закона“. Всъщност винаги е било така. В крайна сметка законът не попречи на Съветския съюз да нахлуе в Западна Европа, но суровата американска сила го направи.

Днес предизвикателството не е дали властта заменя закона, а в това как тя се разпространява. Русия, например, използва силата си не само в Украйна, но и в Централна Азия, в Близкия изток и в части от Африка. Китайската сила днес не само дебне Тайван, но и прави своето присъствие да се усеща по целия свят. И след това идват и всички други държави като Турция, Иран, Саудитска Арабия, които вярват, че променящият се баланс на глобалните сили предлага за тях възможност да се утвърдят.

В своето обръщение за състоянието на съюза Байдън твърди, че в битката, бушуваща между демокрацията и автокрацията в Украйна, демократичният свят се е „издигал до момента“, когато е разкрил своята скрита сила и решимост. Но дали това е вярно?

Байдън изброи пред Конгреса санкциите, които Запада наложи на Русия, включително отрязване на нейните банки от международната финансова система, затварянето на достъпа на страната до технологиите и конфискация на собствеността на нейните олигарси. Списъкът е впечатляващ и е такъв, който според анализаторите може да задуши руската икономика.

И все пак западните лидери не трябва да се ласкаят само заради оскъдността на предишни отговори и санкциите, които са наложени на Русия, може да са огромни в сравнение с онези, наложени заради нейните нашествия в Грузия, Крим и Донбас или заради геноцида на Китай над своето уйгурско население, но те имат значителни дупки, през които моралните и геополитически слабости на Запада са твърде очевидни.

Днес реалността е такава, че руската държава плаща за своята война срещу Украйна със средствата, които получава всеки ден от продажбата на своите петрол и газ. Въпреки че администрацията на Байдън предприема стъпки за забрана на вноса на руските енергоносители и Великобритания и ЕС заявиха, че постепенно ще премахнат или ще намалят рязко зависимостта си от тях, всеки ден засега Русия получава по $1,1 млрд. от ЕС за доставените от Русия петрол и газ, според базирания в Брюксел мозъчен тръст Bruegel. Общо приходите от петрол и газ съставляват 36 % от бюджета на руското правителство, изчислява немският фонд Маршал и тези пари, разбира се, сега тези пари се използват в кампанията за тероризирането на Украйна, за която Западът санкционира не тези а други части от руската икономика . Това е напълно абсурдна ситуация и е нещо като сатиричен роман.

Всъщност това е от сатиричен роман. В „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър, чието действие се развива през Втората световна война, американски военнослужещ на име Майло Миндербиндер създава синдикат, в който всички останали военнослужещи имат дял, за да купуват храна по целия свят. Един ден Майло се връща от Мадагаскар, водейки със себе си 4 немски бомбардировача, пълни с продукцията на синдиката. Когато каца, той открива контингент от войници, които чакат да затворят немските пилоти и да конфискуват самолетите им. Това вкарва Майло в ярост.

„Разбира се, че сме във война с тях“, казва той. „Но немците също са и членове с добро поведение на синдиката и моята работа е да защитавам техните права като акционери. Може би наистина те започнаха войната и може би убиват милиони хора, но те си плащат сметките много по-бързо от някои наши съюзници, които мога да назова”.

Днес отношението на Европа не изглежда твърде различно от това на Майло: руснаците може да са започнали войната и може да избият хиляди хора, което Запада се бори да спре, но руските енергоносители поддържат европейските домове топли и на разумна цена.

В допълнение към краткосрочното предизвикателство на самата война, има и по-трудно и дългосрочно предизвикателство към западния ред. Направо казано, възможно е да вярваме, че нахлуването на Путин в Украйна ще бъде катастрофа за Русия, което ще даде на Запада така необходимия удар по ръката, както и да вярваме, че предизвикателствата, пред които е изправен Западът от разрушителни държави като Русия, ще останат само плашещи поради тяхната чудовищност.

В известен смисъл голямата картина остава непроменена от пролятата кръв в катастрофата в Украйна и Запада е изправен пред един китайско-руски съюз, който се стреми да промени световния ред, такъв, какъвто Ричард Никсън и Хенри Кисинджър вложиха толкова много политически капитал, за да избегнат. Едва сега, вместо тази ос да се ръководи от автаркичната и склеротизирана московска империя, другият партньор в нея е технологично сложен гигант, който е дълбоко интегриран в световната икономика. Освен това, за разлика от това по време на Студената война, САЩ сега не са в състояние сами да понесат тежестта на една глобална конфронтация както с Китай, така и с Русия; и имат нуждата от помощта на партньори в Азия, за да се ограничи Пекин, и от по-голяма решимост от страна на Европа да сдържа Москва.

Но дали Запада е изправен пред мащаба на това предизвикателство? Знае ли изобщо какво е това предизвикателство? Макар че, има голяма промяна в европейското мислене по отношение на Русия, далеч не е ясно дали в Запада има съгласие, че се води цивилизационна битка между Изтока и Запада, между демокрацията и автокрацията, както заяви Байдън. Европа се обедини в своето противодействие на руската инвазия, но с течение на времето и промяната в динамиката на самата Европа интересите на Европа може да се разминават с тези на САЩ, както изглежда че направи по отношение на позициите си спрямо Китай.

От толкова дълго време, както пише Ноа Баркин, Германия следва политиката на промяна чрез търговия, политика, която сега е очевидно че се основава на заблуда, но това беше общата мъдрост на Запада, която харесваха Бил Клинтън и Дейвид Камерън. В действителност Китай пое търговията, но игнорира промяната.
Германия и другите започват да се отклоняват от тази политика, но това не трябва да заслепява Запада за предизвикателствата, които самата промяна поставя. Истина е, че войната в Украйна събуди ЕС и най-мощната държава в него, Германия, но структурното предизвикателство на блока си остава същото и той е една сила в световните дела без да има капацитета да защитава своите членове. Той е една конструкция на поствоенния американски свят, зависим от американската мощ за своята защита. Въпреки че рязкото увеличение на разходите за отбрана на Германия е сеизмично, и ако Европа наистина желае да сподели тежестта на американското глобално лидерство, тя има още много път напред. И дори ако направи повече, за да сподели това бреме, и ако Европа стане по-мощна в света, тя наистина ли ще подчини своите интереси на водения от Америка Запад? Защо когато има различни икономически интереси да трябва да има защита и усилване?

Каквото и да се случи в Украйна, не е ясно дали нивото на западно единство, което се показва в момента, вероятно ще продължи. Дори не е ясно дали едно такова единство може да оцелее при още един мандат на Доналд Тръмп, да не говорим за десетилетия на паралелно политическо развитие, американската умора от защитата на Европа или необходимостта от ребалансиране на западния алианс, в който да се включат и азиатски сили, които се страхуват от възхода на Китай.

Ако 2022 г. наистина е повратна точка в западната история, като 1945 или 1989 г., тогава е разумно да се чудим какви промени можем да очакваме да видим в начина, по който е структуриран Запада. Краят както на Втората световна война, така и на Студената война доведе до вълна от институционални реформи, които оформиха раждащите се нови светове. През 1951 г., само 6 години след падането на нацистка Германия, 6 европейски държави, включително Франция и Германия, направиха първата крачка по пътя си към днешния ЕС. В началото на 1990-те години, след падането на Берлинската стена, Германия беше обединена и беше договорена единна европейска валута. Следващото десетилетие бивши членове на Варшавския договор се присъединиха към ЕС.

Къде са тогава модерните съвременници на великите личности на следвоенния Запад, които доведоха до европейска интеграция, икономическа рехабилитация и обща защита срещу Съветския съюз?

Предизвикателствата днес са нови и затова е необходимо ново институционално скеле, за да се балансира отново онази част от правата и отговорностите на западния свят, за да се обедини либералния демократичен свят, който да осигури своето надмощие над автократичните претенденти. Вместо това западните лидери ни говорят за съживяването на институциите, създадени след последната световна война, за да гарантират, че няма да започне нова. Но тази война си отиде. Води се нова.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)